Милорад Павич
Последна любов в Цариград (8) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ шести
Любовниците

Когато през 1797-а Растина Brunswick се завърна от фронта в Карловци Сремски, защото капитан Опуич не можеше да я води от битка в битка, тя веднага потърси някогашния си годеник Еремия Калоперович. Той носеше белег от пушката на покойния Пахомие Тенецки на ръката си и малки бели звездички в брадата си.

— Ако искаш жена, която три пъти е губила девствеността си, която те презира и която ще ти роди чуждо дете, вземи ме — каза тя на кир Еремия. Той помисли — болката е само ехото на чуждата болка — и я взе.

И така Растина Brunswick се омъжи в Карловци и се настани в просторната къща на Калоперовичи на „Шекер сокак“. Роди най-напред син Арсение, а след това — дъщеря Дуня.

Мъжът на Растина не проявяваше никога признаци на нетърпимост. Само понякога, когато говореше, думите му някак си чудно прескачаха, защото той всъщност винаги искаше да каже две неща едновременно. Разказваше на децата, че в морето живеят риби, които понасят само определено количество сол. Ако във водата има повече сол, отколкото могат да поемат, те се зашеметяват. Така и с нас. Защото човешкото щастие е като солта. Има ли я в повече, зашеметява.

Господин Калоперович купи по една шапка от рибешка кожа на Растина и Дуня и ги абонира за „Новини сръбски от царстващия град Виена“. Дуня израсна в кльощаво и лакомо момиченце. Тъпчеше в себе си, във всички отвори, всичко, което намираше — пумпали, скакалци, копчета, жива риба, фиби, бобени зърна, охлюви и топки, моркови, яйца, грахови зърна, шишенца с тоалетна вода, краставички, топчета, венециански алманаси и моливи, дръжки и часовничета с музика и най-после един дебел рибешки мехур, който се спука в нея…

Господин Калоперович записа момчето в училище.

— Нека стане като Цицерон.

И младият Арсение Калоперович тръгна в карловачкото сръбско-латинско училище и още първия ден доведе оттам вкъщи едно необикновено същество, което предеше като котенце, беше натъпкано с латински цитати и приличаше на прекрасна кукла. Тази кукла или по-точно кукльо, се казваше Авксентие Папила, беше приятел на Арсение по чин и далечен роднина на някакъв разжалван генерал. Сираче и без средства, Папила изглеждаше по-хубаво в старите дрехи на приятелите си, отколкото те в новите. Имаше малък белег от рождение на слепоочието и това му придаваше известна тайнственост.

„Онзи с издрасканата глава“ — говореха на шега, но с обич приятелите му. Беше любимец на всички котки, на всички попадии и на всички ученици в Карловци. Затова или по други причини, навсякъде, където се появеше Папила, около него започваха да кръжат невероятни и често страшни разкази. Най-хубавото от всичко обаче беше това, че той не знаеше нищо за тези разкази и много се изненадваше, когато ги чуваше от някого. Само понякога му се струваше, че житейският му път се извива пред него като червей.

Момчетата вече бяха в класа по риторика. Папила прекарваше повече време в просторната къща на Калоперович, отколкото в бедното си жилище. Една вечер той започна да преписва за себе си и за Арсение един ръкописен учебник, взет назаем от някакъв ученик. Пишеше с красивия си почерк, като топеше перото ту в мастилницата, ту в устата си и от време на време сричаше на глас:

— Praecepta artis oratoriae in tres partes digesta et Juventuti Illirico-Rasciane tradita ac explicata in Collegio Slavono-Latino Carloviciesi, Anno Domini.

Тогава някой изведнъж сложи огледалце пред очите му. Госпожа Растина се засмя, показа му как се е измърлял с мастилото и избърса устните му с напарфюмирания си ръкав.

— Искаш ли да учиш Дуня и мене на латински? И без това времето ни бавно тече.

— Искам — отвърна Папила, — ако ме заведете на театър в Тимишоара и ако поръчате на господаря Еремия някоя книга за мене.

— А коя книга би желал най-много?

— Онази за Еладий, който продал душата си на дявола от Викентие Ракич, и една немска книга за доктор Фаустус. И двете са печатани през 1808 година.

И така започнаха часовете по латински в къщата на господаря Калоперович, която се виждаше много ясно от плаващите по Дунава кораби. Най-напред Авксентие Папила даваше часове на госпожица Дуня на верандата, а след това отиваше с Арсение в салона, където майка му от време на време приглаждаше с плюнка хубавата му коса. Тук започваше часът на госпожа Растина. Поставяха на масата сладкиши, пълнени с диви охлюви, и баница с подправки, сервирани във фаянсова чиния. На дъното на чинията имаше малки улейчета, наподобяващи кръвоносна система. Те водеха към малка вдлъбнатина с форма на сърце. В него се събираше олиото, за да не потъват сладкишите в мазнина. С баницата сервираха чай от коприва с мед, любимо питие на младия господин Папила, който след това даваше часове по риторика на госпожа Растина или й четеше части от „Илиадата“, предейки като коте:

— Там зад моретата, близо до Троя, има една горчива вода, която не е за пиене. На поилото се събират жадни зверове, но никой не може да пие, докато еднорогът не дойде на водопой. А неговият рог е лековит и когато спусне главата си, за да пие, той размътва водата с рога си и я прави сладка за пиене. Тогава и другите животни утоляват заедно с него жаждата си. А щом като се напие и извади рога от водата, тя става горчива, каквато е била. И докато еднорогът размътва водата с рога си, с очите си я бистри и в тази бистрота се оглежда цялото бъдеще на човечеството като на длан…

Една вечер, когато Арсение не присъстваше на часа, точно в мига, когато Папила започна да й тълкува една нова глава — De tropis dictionis, — неговата ученичка и покровителка, госпожа Растина, каза:

— Красавецо мой, трябва да ти разкажа нещо. Госпожа Авакумович ми повери една тайна, която би трябвало да чуеш. И така, слушай. Преди шестнадесет години в едно известно семейство трябвало да се роди дете. Истината е, че майката мечтаела да роди син, а бащата — да се сдобие с дъщеря, но те и не предполагали, че ще бъде от друг баща. Така детето, което трябвало да се роди, станало нежелано дете. Майката трябвало да го отстрани, преди мъжът й да заподозре нещо. Врачът, когото повикала, казал, че това може да стане най-лесно, ако зародишът се пренесе в някое друго лице или дори в някой предмет. Как сторили това, в разказа не се казва, но зародишът бил преместен в облегалката на едно меко плюшено кресло. Той продължил да расте в облегалката и един ден, когато мъжът се облегнал на нея, вътре нещо скръцнало…

На това място младият Папила изведнъж прекъсна разказа на госпожата и смутен се опита да продължи часа, като че нищо не е било казано:

— Тропите обхващат метафора, синекдоха, метонимия, ономатопея, антономасия, литота и евфемизъм. Allegoria nihil alius est quam continua Metaphora…

Но на това място госпожа Растина покри с ветрилото си устните на Папила, помилва го със сребърните си очи и продължи спокойно да говори:

— В метафора или алегория, все едно, жената от разказа ужасена повикала един ден мъжа си: в облегалката на фотьойла биело нечие сърце…

— Die quibus interris et eris mihi magnus Apollo…

— След известно време очертанията на сгърчения плод можели да се видят съвсем ясно под облегалката на фотьойла, а когато някой се облягал на него, детето се сгушвало до гърба му, като че ли търсело топлина и биенето на нечие сърце. Не след дълго, ако някой случайно повдигнел малко калъфката на облегалката, можело да се види, че детето е момче…

— Crudelis Mater magis, an puer imquebus ille Improbus ille ruer, grudelis tu quaque Mater…

С тези думи и с изпълнена с ужас душа, обезумелият Авксентие напразно се опитваше да продължи урока си. Госпожа Растина рязко завърши разказа си:

— Най-после облегалката била разпорена и в нея открили тебе, Авксентие Папила!

При тези думи Авксентие започна неудържимо да трепери, извика и се хвърли в разтворените обятия на госпожа Растина, която го защити от страшните мисли, притискайки го до гърдите си, и го пренесе от облегалката в разказа направо в постелята си.

* * *

През онези дни на 1813 година луната в Карловци носеше зелена подплата, духаше вятър, който вместо шапки разнасяше имена, и валяха мазни, хранителни дъждове.

— Вижте ги — чуруликаше госпожа Растина, показвайки минувачките от прозореца си, който наподобяваше витаеща стъклена носилка, погледнете ги, всяка от тях носи своето име между циците си. Първият, който бръкне там, ще отнесе името й. Но, преди всичко, пазете се от красивите — говореше тези дни госпожа Калоперович на сина си и на любовника си, преизпълнена с щастието на внезапно завърналата се младост, — пазете се от онези, на които горната устна е зелена, а долната — теменужена. От онези, на чиито обеци кацат птици. Те ще ви поят с вода в дланите си, в която е пренощувал бъзовлек, от който и майката се забравя.

Докато говореше това, синът й Арсение я гледаше втренчено и не можеше да познае в нея майка си, а тя се взираше в Папила като в ангел.

През тези седмици вкусът на гъбения сок, който госпожа Растина обичаше, се промени в устата й, канелата доби вкус на кафе и госпожа Калоперович, която вече чуваше дървения си кон на брега на нощта и тъмата на брега на името, се преобрази.

— Не можеш ли да дойдеш поне веднъж в съня ми? — говореше тя на любовника си. — Не знам какво да направя, че да те имам и в сънищата си. Не мога вече и Арсение да сънувам.

През една от следващите сутрини тя му каза:

— Ужасно ме изплаши миналата нощ насън. Дойде крадешком с някакъв фенер. Зовях те в сънищата си да ме милваш, а ти искаше да ме убиеш. И то с хусарска сабя.

За да я успокои, младият Папила я дари с усмивката си, за която жените в Карловци шепнеха, че „струва колкото ездитен кон“, и със синя възглавница с четири пряпореца в ъглите. Да си спомня за него и когато спи. На възглавницата със златни конци бе избродирано на латински следното:

Когато госпожа Растина легне, пряпорците зашумяват и от тях извират сънища. Когато госпожа Растина се събуди, сънищата се връщат в пряпорците, а в постелята се вмъква котката на госпожа Растина. Преде и удря пряпорците с лапички. Когато някой сън на госпожа Растина изскочи от пряпореца, котката отваря уста и го гълта. Но това е силна храна и й вреди. Тогава котката се уплашва от онова, което е глътнала, няколко дни не преде и търси тревата исоп, с която се лекува, когато я ухапе змия. Тази трева ù помага да се излекува и от сънищата на госпожа Растина.

От другата страна на възглавницата беше написано:

Името на котката е Авксентие Папила.

Госпожа Растина носеше гордо възглавницата на прозореца си, влюбено впиваше погледа на сребърните си очи в Папила, заради него отново се учеше да ходи, държейки свещник със запалена свещ на темето си, след много години за пръв път извади от черната кутия украсения със седеф и кадифе кларнет. С леко поруменяло лице тя свиреше един следобед на сина си и любовника си „Divertimento — Corale di Sant’ Antonio — per flauto, ooboe, clarinetto, fagoto e corno“, и точно когато стигна до „minuetto“, в стаята влезе дъщеря й Дуня, горната й устна беше намазана зелено, а долната — жълто.

Госпожа Растина се задави, престана да свири и същата вечер крадешком хвърли в леглото на дъщеря си покривало от козя кожа. На другия ден се вгледа в любовника си и забеляза на гърба му драскотини от остра козя козина. Обезумяла от безпокойство, тя издебна вечерта дъщеря си, докато се миеше. Гледайки я през завесата, госпожа Растина за миг си помисли, че един мъж никога няма да разбере чувствата на жената, която се мие, а жената — чувството на мъжа, който разтърсва глава след пикаене… И тогава изведнъж съзря на Дунините колене червеникави драскотини от козята кожа. Така научи повече, отколкото искаше да знае.

Гневна и безпомощна, тя не мигна през цялата нощ и обиколи стаята си толкова пъти, че би могла да стигне пеша до Сланкамен. На сутринта повика сина си, прегърна го и му разказа всичко. Двамата плакаха прегърнати. Изведнъж той трепна, влезе в стаята, където Папила имаше час по латински със сестра му, и насочил пищова си срещу тях, изгони и двамата от къщи.