Милорад Павич
Последна любов в Цариград (2) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Специален ключ
Джокерът

Освен майчиния си език той говореше гръцки, френски, италиански и турски. Роден беше в Триест, в семейството на сръбските търговци и меценати Опуич, които владееха кораби в Адриатика, жита и лозя край Дунав. От детските си години служеше в частта на баща си, офицера във френската кавалерия Харалампие Опуич. Той добре знаеше, че в атаките, както и в любовта, издишването е по-важно от вдишването. Носеше разкошна кавалерийска униформа. Посред зима спеше на снега, под колата, за да не сваля от нея кумилото на руската си хрътка, а по време на война тъгуваше за пробитите си жълти кавалерийски ботуши. Напускаше службата в частите на пехотинците, за да не се износват кавалерийските му одежди. Отдаваше се изцяло на хубавите коне и плетеше плитки от опашките им. Купуваше сребърни съдове във Виена, обожаваше балове, карнавали и зари и се чувствуваше като риба във вода в салони и гостилници, в които имаше жени и музика. Баща му казваше, че е луд като кошава^[1], че живее на ръба на пропастта, а той самият приличаше ту на майка си, ту на дядо си, ту на неродения си още син или внук. Беше представителен, с ръст, по-висок от средния, с бяло лице и с трапчинка като пъп в средата на брадичката си, с дълга, гъста и черна като катран коса. Веждите му бяха усукани като мустаци, а мустаците — сплетени като камшик. По безконечните войнишки пътища в Бавария, Силезия и Италия жените се възхищаваха от външността, ездата и дългата му сресана коса, която, уморен от походите и трудностите на войнишкия живот, той сушеше край огнищата в крайпътните кръчми; обличаха го на шега в женски дрехи, вдяваха бяла роза в косите му, взимаха и последния му грош в гостилниците, отстъпваха му постелята си, за да легне в нея болен и уморен, и със сълзи се разделяха от кавалерийските части, когато зимата отминаваше. А той говореше, че носи спомените си в торбата с храна.

Със странна женска усмивка на лицето, което бе покрито с брада, младият Опуич още като хлапе кръстосваше Европа с френската конница от Триест, Венеция и Дунав до Ваграм и Лайпциг — най-напред с баща си, а след това и сам. Така израсна във френските войнишки лагери, преживявайки по една война на всеки десет години. Майка му, госпожа Параскева Опуич, напразно му изпращаше „сладкиши с тъжни орехи“. Младият Софроние бе родил своя дявол, преди да роди дете. Едното му око беше на баба му по майка, която бе преди всичко гъркиня, а другото — на баща му, който най-после беше сърбин. И така, младият Опуич от Триест гледаше света с разногледи очи. И шепнеше:

— Бог е Онзи, Който Е, а аз съм онзи, който не съм.

От малък таеше у себе си една голяма, добре скрита тайна. Усещаше, че с него, като човешко същество, нещо не е наред. И беше напълно естествено, че желаеше да го промени. Желаеше тайно и много, срамувайки се от това желание като от някакво неприлично посещение. То приличаше на някакъв малък глад, който завива като болка под сърцето, или на малка болка, която се пробужда като глада в душата. Не помнеше кога точно у него се зароди скритият копнеж към промяна с форма на малка безтелесна сила. Като че ли лежеше, съединил върховете на средния пръст и палеца си, и щом като сънят го поваляше, ръката му падаше от кревата и пръстите му се разделяха. Тогава се стряскаше, като че ли бе изпуснал нещо. Всъщност беше изпуснал себе си. И желанието пак беше тук. Страшно, неумолимо желание, толкова тежко, че под тежестта му като че ли започваше да накуцва с десния си крак… Друг път пък му се струваше, че някога, много отдавна, е намерил в чинията си, пълна със зеле, нечия валяща се душа и я е глътнал.

Така в него бе заченато онова тайнствено и могъщо нещо. Трудно бе да се каже дали това бе главозамайваща амбиция, свързана с неговото и бащиното му призвание, недостижим копнеж за нов и истински враг и истински съюзничества, или пък младият Опуич желаеше отношението между него и баща му да се промени. Дали го теглеше Югът, или го примамваха него, царския кавалерист, изчезналите царства на Балканите, далече там, край Пелопонес? Дали това беше искрица от кръвта на баба му — гъркинята, чийто род бе натрупал богатствата си, търгувайки между Европа и Азия, или нечие трето щастие и желание, мътно и мощно като онези, които никога не оставят човешкото лице спокойно, а показват или как ще изглежда в старостта, или как е изглеждало, докато само ушите са го носили по света. Защото лицето човешко диша, постоянно вдишва и издишва време.

Оттогава той непрестанно и усърдно се трудеше да направи някаква съществена промяна, да осъществи мечтата на своя живот, но старателно прикриваше това и постъпките му често оставаха неразбираеми за околните.

И оттогава младият Опуич понесе скришом камък под езика си като тайна или по-точно — тайна под езика си, като камък, а на тялото му се появи промяна, която трудно можеше да се скрие и която лека-полека се превръщаше в легенда. Това най-напред забелязаха жените, но не казаха нищо; след това мъжете от неговия полк започнаха открито да му се присмиват и нещата се разчуха по целия фронт.

— Той е като жена. Винаги може! — говореха, смеейки се, офицерите от полка му.

От онзи съдбовен ден младият Опуич вървеше по света, носейки у себе си тайната, с постоянно готово за действие мъжко копие под търбуха си. Единадесетият му пръст се бе изправил и започнал да брои звездите. Така си и остана. Това не му пречеше, той весело яздеше, но за тайната си, която бе може би и причината за всичко това, не говореше никога никому.

— Прави си панаир с акъла — говореха офицерите от частта му и маршируваха към северозапад, по водеща към неизвестната посока. Той се озова на този кален войнишки друм по желание на баща си, но затова пък сега рядко срещаше капитан Харалампие Опуич. Спомняше си го как някога, нощем, в триесткия им палат, вдига в тъмното глава от възглавницата си и безкрайно и дълго се вслушва в нещо.

— Какво слуша? — питаше се в недоумение момчето. — Къщата? Войната? Времето? Морето? Французите? Миналото си? Или се вслушва в страха, който идва от бъдещето? Защото бъдещето е обор, от който извира страх.

А след това майката внезапно връщаше главата на баща му на възглавницата, за да не заспи така, с вкочанен врат и будни уши. Страшен и за подчинени, и за началници, старият Опуич носеше у себе си повече любов към сина си, отколкото към жена си. И бдеше над него от далечните разстояния на своите подвижни фронтове. Синът дълго не бе виждал баща си и почти не си спомняше как изглежда и дали изобщо някога го е познавал. За майката в Триест и да не говорим. Тя ненапразно казваше за сина си:

— Той е от две кърви замесен, сръбска и гръцка. Иска да превърне безсънието в дъга, а съня в дюкян.

А поручик Софроние Опуич беше като хрътките си. Чуваше и виждаше още зад ъгъла. Вече дълго време беше войник. Опознал бе и победата при Улм на четиринадесет години, и поражението в Прусия на двадесет и две, но в дъното на душата си все още беше едно немирно хлапе. Все още виждаше зад единия ъгъл майка си, а зад другия баща си. И копнееше да ги срещне. Не знаеше кой е.