Милорад Павич
Последна любов в Цариград (19) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ седемнадесети
Звездата

Когато поручик Софроние Опуич свали сабята си и напусна войнишките пътеки, двамата с Ерисена Тенецки се настаниха на едно късче земя и започнаха да го обработват. Тази вечер те ядоха прекрасен, млад и малко лют мед от своя пчелин, пресована луна и погача от див кестен с горчив портокал. Лежаха в постелята и си говореха в мрака за глупавите и мъдрите звезди. Прозорецът беше отворен, завесата, издута като бременна жена, беше потънала дълбоко в стаята и в нея неподвижно лежеше вятърът. Софроние си спомняше как в Триест като дете се возил на огромна порта, придържайки се за дръжката с брада и длани, а после, както обикновено, потъваха в хиляда и една нощ. Опитваха се да изчислят през коя нощ Шехеразада е заченала детето си с Харун и коя приказка му е разказвала през онази нощ. Но сметката им никога не излизаше както трябва, защото нощта им бе винаги къса и сънят — недостатъчен. Живееха бързо — всеки ден като четири годишни времена, — както казваше Ерисена.

Тази нощ те трябваше да разменят мисли за още нещо. Капитан Опуич им се беше обадил с писмо, че чете Хораций, свири на кларнет и наред с хиляди други дреболии бе написал, че би желал да ги види. Бъдещата си снаха за първи път, а сина си отново след толкова много години, за да може да го познае, ако го срещне. Бащата бе преместен в част, която съпровождаше един посланик на дипломатическа работа в Цариград, и пътят му минаваше през краищата, където живееха Ерисена и Софроние… Но за голямо учудване на Ерисена младият Опуич се колебаеше дали да отговори на бащиното писмо. Понякога й се струваше, че Софроние крие нещо от нея.

И той наистина криеше. Криеше това, което скриваше и от другите, от целия свят — малкия глад под сърцето, който в дъното на душата се превръщаше в малка болка. От време на време се затваряше сам в стаята и работеше нещо, чакаше някакви писма или отиваше някъде за ден-два. А през нощта се вслушваше и чуваше музиката на магнитните бури, които откриваха с ударите и ехото си подземни коридори, лабиринти и цели градове, разорени и изчезнали отдавна от лицето на земята, бродеше по техните затрупани улици, воден от смеха на студените и горещите миризми на подземието. Или пък чуваше как през камъка и пясъка в хор бучат кръвните групи на металите, които бяха само ехо на отдавна потопените в Панонско море континенти. Море, което повече не съществува, но пази като пъпна връв връзката си с двете Атлантиди…

Ерисена, която тук се оглеждаше в очите на кравите и козите, в очите на змиите и кучетата, забелязваше, че той носи някакво неспокойствие в себе си. Неговото поведение и разговорите им бяха винаги различни във всяка стая на дома им, където бравите и дръжките щракаха като празни пищови. Зад всички врати той ставаше някой друг. В кухнята говореше само турски, в салона — на езика на Ерисенината майка, който беше учил от любовницата си, а в библиотеката — мълчеше. Вечер лягаше гол в постелята, горещ като пламък, и след това в съня си постепенно, като някаква голяма пещ, се изстудяваше и на сутринта, когато бълнуваше на гръцки, трябваше да го завива като дете.

Един следобед го целуна и той потрепери от тази целувка.

— Какво имаш в устата си? — попита той.

— Камъчето с твоята тайна вътре. Забрави ли, че тайната ти е при мене? Пазех я през цялото това време. Затова сега ми я разкрий. Много дълго е била затворена в тебе, като писмо в бутилка. Всъщност защо се безпокоиш толкова за тайната си? Всяка тайна я пази собствената й срамежливост. Нека тя сама се грижи за себе си.

— Добре — заключи той, — до вдругиден сутринта, като дойдеш на имението, да донесеш на работниците и за мене прясно печен хляб, аз ще измисля какво да правим. Защото нещата не са така безобидни…

Така и стана. Той отиде на имението да занесе на аргатите ракия от седем треви. На другото утро работниците огладняха, преди Ерисена да им донесе хляб. Когато поискаха от Софроние нещо да утолят глада си, той се зарадва. И понеже седяха под смокинята, каза:

— Смокиньо, хвърли плодовете си, за да имат работниците какво да ядат!

Това бяха думи от една приказка, която бе слушал в детството си.

Смокинята наистина хвърли няколко плода два месеца по-рано и те ядоха. А Ерисена пристигна с хлябовете и храната за тази сутрин два месеца по-късно…

Носеше на раменете си две стомни, които току-що бе взела от каруцата, и вървеше с единия крак през водата, а с другия по брега на езерцето, което се простираше край имението. И изобщо не забелязваше, че е минало толкова време. Беше по-хубава от всякога.

— Измисли ли начин? — попита го тя, а в себе си пошепна: „Колко горчивина в устата, като че ли цялата душа се е свила тук!“

— Да, измислих — отвърна той, — ще слушаш с устата, а не с ушите.

— Как така?

— Това е начинът. Аз ще ти кажа едно стихотворение на моя език, а ти го слушай на майчиния си език.

— Но това са различни езици.

— В това е същността. Ако си готова да слушаш, истината ще ти се разкрие в тишината между двата езика. Защото между езиците царуват океани тишина. Аз направих така, че думите, които ще чуеш, да звучат еднакво както на моя, така и на езика на майка ти, но на нейния език ще значат нещо съвсем друго. И ще ти открият моята тайна. Смисълът им на моя език съвсем не е от значение.

И той започна:

Моля ти се, Божа майко.

Божа майко, Душеспаске,

не обръщай очи свои

към мойта любов!

И не слушай молбите й,

не я шепни в молитви си!

Литни леко с тиха душа

над туй, кое тя ще стори,

че е страшно да го мисля,

дваж по-страшно — да го зная.

Ако ли пък се помолиш

да се простят грехове й,

за тях трябва аз да зная,

който тебе сега моли.

Моля ти се, Божа майко,

Божа майко, Душеспаске,

не обръщай очи свои

към мойта любов!^[1]

Ерисена внимателно го слушаше и челото й постепенно се разведряваше, защото разбра, че в желанието му няма жена, или по-точно в неговото желание бяха всички жени заедно със света в себе си, и че към бъдещето го теглеше нещо друго, нещо наистина магично и непреодолимо. И щом стигнаха у дома, тя безмълвно извади от долапа жълтите кавалерийски ботуши на Софроние и стегна сандъците за път.

— Отиваме с баща ти в Цариград. Право до онзи стълб, на който има меден щит.