Милорад Павич
Последна любов в Цариград (5) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ трети
Царицата

На Великден 1813 година байрактарят Софроние Опуич бе изпратен по една поверителна военна работа в главния щаб на своята част на фронта. Пътят го водеше през Триест и най-после, след толкова години, Софроние отново видя червената земя и рижия добитък с блестящи топки на роговете, вдъхна горчивия вятър с дъх на море и пренощува в бащината къща, без да успее да види майка си същата вечер.

В потъналия в сън палат го посрещна красавица със скъпоценен камък в зъба, със сребърен прах в гарвановочерната коса и с изкуствена бенка между циците.

„Тази винаги ще бъде на 17 години“, помисли си Софроние, а тя каза, че името й е Петра Алауп, че му е нещо като леля и е получила нареждане от майка му, госпожа Параскева, да го настани да спи. Въведе го в одая, на чиито стени висяха икона, огледало и картина в златна овална рамка. Опуич с учудване забеляза, че на картината е изобразена само една кадифена завеса. Петра обърна огледалото към стената, за да не привлича буболечки, безмълвно помогна на младия Опуич да се съблече и го настани внимателно като дете в леглото. Виждайки щръкналия му единадесети пръст, тя рече:

— Госпожа Параскева каза, че утре не можеш да отидеш така в църквата.

След това седна под лампата и започна да плете.

— Гладен ли си? — попита тя, скривайки усмивката си в плетивото.

Опуич сам се засмя и каза:

— Нося име на риба. Трябва ми само риба и съм сит. Това не е за всекиго.

— Виж го ти! — отговори Петра. — Дава всичко да получи, а получи ли го, същия миг заспива върху тебе и ти пълни устата със слюнка от кой знае какъв гаден сън, където му дават онова, което наяве никога не би получил. Едва се измъкваш под него. Ето ти кълбото, дръж го, докато заспиш. Само внимавай да не скъсаш конеца. Ако се скъса, отиде си онзи, за когото плета.

— А какво плетеш?

— Събрах коси и плета нахуйник.

— За кого?

— За тебе сигурно — не, не съм ти взела мярка.

В този момент Петра прекъсна плетенето и вдигна хубаво оформената си ръка към гърдите.

— Ох, горкичката аз! — прошепна тя.

— Какво ти е?

— Имам посещение.

— Какво посещение?

— Някаква малка болка под сърцето, която плаче като малък глад.

— Бих казал, че си имала такова посещение и преди, а тази болка и гладът в дъното на душата обикновено идват и сами след посещението, кълна се в бялата си брада в черно. Знам аз в коя чаша не се долива.

— Горкичката аз! В коя?

— И сама знаеш, в пълната.

— Нищо не знаеш. Умът ти работи само на приказки. Знаеш ли колко са осъмнали под тази коса?

— Не знам.

— Е, и аз не знам. Знам само, че с този глад съм родена.

При тези думи Петра се приближи до прозореца, набра от саксията стрък таралежова трева, сложи го в устата си, завърза го на възел с езика си и показа възела на Софроние.

— Готово! Повече не боли… А ти? Бих казала, че женски хляб още не си опитвал. Така ли е? Хайде, хайде, не се страхувай. И спрелият часовник минава през точното време. Хайде, ще те науча как се моли на четири ръце, ако отгатнеш нещо.

— Какво?

— Познай как се казва лявата ми цица.

— Не знам.

— А дясната?

— Знам! — И байрактарят Опуич пошепна нещо в тъмнината.

— Позна! — закикоти се Петра, свали китарата от стената и му я подаде.

— Не мога да свиря.

— Аз и не искам това. Хвърли сребърна пара и влизай!

Тогава Софроние реши да хвърли последния си коз. Сложи ръка под гърдите си и започна да стене.

— Какво ти е? Да нямаш и ти посещение? Малката болка под сърцето, дето плаче като малък глад?

— Не е това.

— А какво е?

— Нямам сребърна пара.

— Скръндза — каза Петра, обърна огледалото към стаята, а иконата към стената и легна в постелята на Софроние. На всяка цица имаше по нещо като малка круша.

— Ако ти нямаш сребърна пара, майка ти има — каза му тя с ням шепот, устни в устни…

* * *

— Пили, пили, пили, прекрасни мои, бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър!

С тези думи някой събуди в сряда, на Свети Мартин изповедник, младия поручик Опуич, насред неговата къща в Триест.

— Пили, пили, пили, прекрасни мои — говореше дълбок глас, който като че ли от путка идваше, — свещникът нека ви е един на хиляда! Вълците и броени овце ядат. Пили, пили, пили, прекрасни мои. Да не минавате на тъжна страна, на черно рамо, от брега на берекета и мярката на брега на пясъка и вятъра, където всяка тежест и ценност извехтява като цената на шапка без глава. Пазете ми се и от другата страна! Да не мине на вашата онзи мой син харамия, дето между очите му тъма расте, а между зъбите — целувки. И обривът не стига там, дето той като напаст ще ви стигне… Пили, пили, пили, прекрасни мои…

Над постелята се навеждаше едра жена с прошарени коси, но понеже белите й коси растяха по-бавно от черните, кичурите бяла коса бяха натрапващо се по-къси. Гледаше го с очи, петнисти като змийско яйце. Още преди да повдигне клепачите си, Софроние усети мирис на бадем и по него позна майка си. Около нея, над леглото му, се бяха навели четири-пет жени в шумолящи кринолини и плешив млад мъж с черни мустаци.

— Ставай, мързеливецо, трябва да ходим на черква! — галено му говореше майката, обръщайки иконата към стаята. Какво кълве кокошката? Пшеница. А с какво кълве часовникът? С хълцане, хубавецо мой! Слушай, този все едно и също кълве и хълца — сега! сега! сега!

И госпожа Параскева рязко отхвърли завивките от сина си, а жените писнаха, виждайки го гол и щръкнал.

— Ще убия оная Петра! Как ще отидеш такъв на църква? — пламна госпожа Параскева и се хвана за ушите с кръстосани ръце.

Черквата „Свети Спиридон“ бе пълна и се виждаше как леко потъва в единия си край, защото иконите на южната страна се бяха отделили малко от стената в долния си край. Под мястото, където беше построена църквата, течаха подземни води. По средата на службата някой от присъстващите настъпи шпората на Софроние и той се озърна. Съзря Петра в траур, под който за миг блесна усмивката й със скъпоценното камъче в дъното.

— Погледни — каза му тя — онази, която стои до иконата на свети Алимпие, онази, дето увива врата с косата си. Това е сестра ти Сара. Тя носи пръстен под езика си, за да залъже глада, а вечер навлича чорапи вместо ръкавици, защото няма кой да я стопли. Онази, която стои до майка ти и може с косъма си да се опаше, е снаха ти Аница. Можеш да сипеш чаша вино между циците й и да го изпиеш, без капка да разлееш. До нея е снаха ти Мартица, лека като перце по онази част. Ако я сънуваш, обърни възглавницата си и тогава и тя ще те сънува. Онзи плешивият е нейният мъж — брат ти Лука. Сега държи камък в ръцете си, за да не заспи в църквата. Заспи ли, камъкът пада и го събужда. А майка ти казва, че той държи камъка и в леглото си, докато сваля Мартица…

— Сега малко пиян хлебец — предложи госпожа Параскева Опуич, сядайки на приготвената за дванадесет души трапеза — и да огледаме очите си в чорбата. А ето какво им казвам аз на тях, еретиците, за тебе, Господи, дето ми пазиш щастието под прага. На чиято кола се возя, нейния кон хваля. Помилуй, Господи, нашия господар и моя господин Харалампие, измий, Господи, неговите и нашите ръце, пред Твоя хляб и кръвта Твоя, защото Твоите ръце винаги са чисти и в тях глаголи не вземаш. Като пазиш него, Господи, пази мене и всичко Харалампиево пази. Амин!

Когато седнаха, госпожа Параскева взе парче хляб и го пъхна в пояса си.

— Погледни, сине, сестрите и братята си и жените техни, снахите ти — шест месеца годишно живеят като през юни, а декември само веднъж влиза в къщата им. И всичко това им е дарил баща ти Харалампие. Погледни само Марта: внученца като питки, във врели мириси потопени, виж Марко — прасенце, със захар посипано и запечено, и зеле, кисѐлено навръх Свети Лука, вземи Сара — тесто пандишпанено, а ти, Лука, най-много балдъзките на рибите във вряло вино обичаш. Взимайте, деца, гълъбчета мои с две и с три крила… Гледайте и хапвайте от тази прелест. Сладки топизадничета и пълнигащи, топлят, резнят, скачат под зъбите, защитават се, пишкат под езика, гризат под ухото и набъбват, докато минават. Поколебаят се миг-два и хоп, на носа. А като отминат, следи оставят: спомен, дето подслажда и целива кат че ли си иконичка… А ти, Анице, сложи скилидка чесън зад ухото, да те пази от нечестивия, че е близо до тебе, както и до оня моя бунтовник Софроние, дето от чужда жажда пие и от чужд глад вечеря. Знаеш ли, Софроние, какво най-сладко се яде?

— Не знам, майко.

— Бащина къща. Оглозгаш добре портите и дръжките на вратите, прозорците и праговете и само ключа изплюеш.

— На мене, майчице, не ми трябва бащината къща.

— Виж го ти! В мед варен, а на бокал учен. Знам аз какво ти трябва на тебе. Жена ти трябва. А в тази торбичка има гривна за нея.

И Софрониевият брат Марко му подаде бързо една копринена торбичка и Софроние видя в нея златна гривна с надпис, който започваше с думите „Аз съм амулет…“.

— Благодаря ти, майчице. Но аз нямам намерение да се женя.

— А аз какво да правя? Да се разболея от младостта ти, докато ти оздравееш от нея? Не ти трябва къща, не ти трябва жена. Но на мене ми трябва твоята жена, а къщата — на сестрите ти. Йована няма чеиз, ако тази наша къща не отиде за зестрата й. Аз те имам в ръкава си като джокер в картите и ще те оженя, па макар и в сълзи да се къпя! Ти видя Петра в църквата, такава като нея нито женски, нито мъжки кръст ще понесе, но има толкова лозя, колкото и кораби, и огъня може да измери. Вземи я за жена. Огъня ще ти посоли, вилицата ти ще опитоми. И тогава ще дадем половината от палата като зестра за Йована и тя ще може да си избере годеник. Не искаш ли, не може да избира. Ще вземе старо, но богато. А сега ти избирай!

— Или решавай! — намеси се в разговора Софрониевата снаха Марта, а Аница прихна в смях и добави:

— На мъжко или женско дърво е печен този скопец?

— Не искам, майко, като скопец да ме жените.

— А ти знаеш ли аз как се омъжих? Огризах си езика една нощ насън. На втората нощ — също, на езика ми — рана. Питам се аз, какво ли говоря нощем, щом като така си гриза езика? Събирам наум всички думи, които знам и — откривам! Откривам единствената дума, дето отговаря на онази рана на езика като кания на сабя. Триест! — извиквам, долитам с първия файтон тук и право в прегръдките на Харалампие Опуич. Спомням си като че ли днес беше. Запознавам се на една забава с него и искам да танцуваме. Момичетата ми казват, че е зает. „Как така зает“? — питам аз, а те се смеят и ме водят до едно прозорче и ми казват да надникна. Заглеждам се аз и какво да видя, затворили Харалампие в стаята с жива мечка и като я уби с ножа си, мечката от болка се изпика върху му. Много се смяхме, много се любихме и същата 1789-а, в най-големия студ, се роди ти, Софроние. Така стават нещата…

А сега се храни, соколе мой, храни се и не се тревожи. Колкото по-бързи са зъбите, толкова по-бързи са ушите. Но какво ще сториш, не казвай на мене, а на сестра си Йована. А аз сватбени питки вече пека. Подскачат под пръстите като барабаните на баща ти. Вътре по два жълтъка като две цицки потрепват, а хапнеш ли — дишат!…

Е, наздраве!

* * *

Тази вечер Софроние влезе сам в стаята си и се изтегна на леглото, без да пали светлината. На стената, до иконата и огледалото, висеше овалната картина в златна рамка с кадифена завеса, но сега той забеляза и хубав женски бюст, направен така умело, че изглеждаше като жив. В русата коса проблясваше златист прах, а гърдите бяха разголени по последна мода и покрити само с прозрачен воал. Виждаше се, че зърната са начервени като устните. Всичко беше нарисувано така, че изглеждаше като живо. Софроние се приближи и недоверчиво протегна ръка към хубаво нарисуваните цици. В полумрака някой го плесна по пръстите.

— Не ги докосвай! — каза портретът. — Аз съм сестра ти Йована, това не е картина, а прозорецът на стаята ти. А на тебе, мой господин брате, благодаря за онова, което си ми дал и което не си ми дал. Аз държа в душата си земен слуга — тялото си. И то ме слуша. Виж го колко е покорно…

И Йована се облакъти на прозореца си и заплака.

— А когато ти, господин брате, ми се разгневиш и ме засипеш с годините като с камъни, отгоре, от небето Амперийско, на течението небесно, където птиците прелитат, слиза Девицата и плаче за мене. И като вземе мляко в двете си стъкленици и запали огън в кандилата си, с черна теменуга под полите, тя пристъпва полека към жениха си по орис, насреща му. И всичко покорно й служи: и стъклениците, и кандилата, и цветето; и тя си има свой земен слуга — тялото си. И срещат се така помежду си Милостта и Истината. А аз нито към нея, нито към тебе мога да се обърна.

Тогава Йована още по-жално зарида на прозорчето си. Софроние се приближи до нея, започна да я гали, а тя докосна косата му и рече:

— Много си обрасъл. Ела да те подстрижа.

И го промъкна през прозореца. Софроние седна насред стаята, сестра му сложи едно глинено гърне в скута си, взе от полицата нож, наостри го с вилицата, пристъпи към брат си, сложи ножа между зъбите си и започна да го реши с вилицата. Като го среса, нахлузи гърнето на главата му и започна да го подстригва около съда като овца. Тогава на ръката му падна една капка.

— Дъжд ли вали?

— Да.

— Не е дъжд, ти плачеш. Нима толкова обичаш онзи, другия?

— Виждам аз, брате, душа от тяло не можеш да родиш. Душите ни, изглежда, не са от едни и същи земни родители като краката ни, нито пък са от Харалампие и Параскева произлезли. Душите ни извират от други кладенци и минават през живота всяка след своята вълна и търсят ушите си, брат и сестра не се чуват и душите наши не са род като ръцете ни. Откъде е дошла душата ти? Насън цвят създавали, а тръни поникнали. Онзи, когото чакам, е тих на глас, а на истината — скъперник.

— Сигурно има глава като шиник, а разум като вашия — разгневи се Софроние и свали гърнето от главата си. — И кой е той?

— Мой брат по душа и мъж по тяло. Казва се Пана Тенецки и е от Земун. Още не съм го опознала съвсем. Знам само, че съществува и че не мога будна да заспя от красотата му… Ще дойде нощес да ме види. А ти стой мирно, да не те порежа.

И Йована отново нахлузи глиненото гърне на главата му и продължи да го стриже.

— Той ще мине през стаята ти. Няма да ни издадеш, нали?

— Няма — обеща Софроние и реши да заспи, щом си легне. Но около полунощ, за негова изненада, през стаята му мина мъж в австрийска офицерска пелерина, а скоро след това дочу шепот, който достигна до него от прозореца в златната рамка. Женски глас, гласът на Софрониевата сестра, каза:

— Уплашихте ме. Човек може да заспи и когато плаче…

— Защо си плакала?

— Онзи, когото ми предлагат, е стар, а аз не съм, как да се омъжа за него? Ако баща ми беше тук, щеше да ме защити от майка ми. Той ме обича. А вие? Посъветвайте ме какво да направя.

— Не искам.

— Защо? — запита умолително женският глас в тъмнината.

— Защото съвет няма. Всеки трябва като глист да изяде пътя пред себе си.

— Значи няма помощ.

— Кой говори за помощ? Помощта, която мога да ти предложа, съществува. Тя е бърза и действа, но не знам дали ще ти хареса.

— А защо?

— Защото това е онази помощ, която после не може да се поправи.

— Защо мислите така?

— Аз нищо не мисля. Моята помощ не е да мисля, а да сторя нещо.

В този миг Софроние чу как тежкият мъжки колан падна на земята, а металът иззвънтя.

— Направете тогава нещо, моля ви, докато не е късно! Спасете ме! — пое шепота женското гласче.

— Не смея.

— Защо?

— Ще викаш.

— Да викам? Защо да викам? Ако тази уста беше няма, и твоята любов щеше да бъде глуха.

— Казва се: приеми кръвта моя и тялото мое и аз ще се жертвам за тебе и ще те изкупя. Имай само доверие в мене. Но ти не вярваш, че то боли.

— Кое боли?

— Моята помощ. Поне първия път… Могат ли копчетата на ризата ти да се откопчаят с език?

— А защо да се откопчават с език?

— Защото, докато са закопчани, не мога да ти помогна…

В този момент Софроние Опуич започна безшумно да се облича. Докато навличаше ботушите си, чу последните думи на сестра си; шепот, който нито за миг не се превърна в писък:

— Помощ! Прелъстител! Ох, господине, не ми правете това, моля ви! Помощ! Тежък си, слизай, не мога да дишам, защо ме притискаш толкова… Боде ме, недей, гъделичка ме… Колко си космат, какво правиш? Ще ме задушиш с плюнката си, махай се, тече ми в устата… Ще ми отгризеш това, пусни ме! Стяга ме… Помощ, убиец!… Това ли е кръв и плът?… Ох, господине, не ми правете това… правете… правете… Ох, господине, моля ви…

Байрактарят Софроние Опуич се измъкна тихо като крадец от родния си дом. В антрето гореше свещ, забодена в пъпа на малък хляб, а в сребърен поднос бяха сложени великденски яйца. Той взе едно шарено яйце, голямо като от петел, оседла бързо коня си и отлетя в парадната униформа на френската кавалерия право до къщата на Петра. Събуди я, даде й яйцето, каза й, че е дошъл да се сбогува, и я попита:

— Кажи ми, какви връзки имаме ние Опуичи с Тенецки от Земун?

— Не знаеш ли? Всичко започнало още миналата война и миналия век. През онази 1797 година, когато пропадна венецианската държава. Тогава се срещнали баща ти и Пахомие Тенецки, бащата на онзи Пана Тенецки, който сега сваля сестра ти.

— И какви са тези отношения?

Петра го целуна за раздяла и в целувката с ням шепот, уста на уста, му каза:

— По-лоши не биха могли да бъдат.

Софроние яздеше към северозапад и чувстваше, че има посещение. Някакъв малък глад завиваше под сърцето му като неутолена жажда или може би това бе някаква безсилна болка, която цвилеше в него като глад.