Милорад Павич
Последна любов в Цариград (10) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ осми
Силата

Ерисена Тенецки не помнеше баща си, който бе загинал през 1797-а в някаква кула на Дунав, но мислейки за него, се научи да лети. Най-напред летеше насън. После започна да лети по малко и в стаята си. Ерисена Тенецки гледаше водите на Дунав от прозореца си в Земун. Чувстваше нощем как се променят мирисите на тези води, а денем — как вълните хвърлят сенки върху брега. Някъде във водите на Дунав бе погребан баща й и тя, която много го обичаше, защото бе губил битки във войната, прошепна на голямата вода:

— Поиграй си, дяволе, и пак ми го върни.

Но баща й не се връщаше. Тази сутрин тя бързо изтича от стаята, където от долапа навяваше студ, а в сънищата й постоянно валяха дъждове. Носеше надолу по стълбите към реката циците си като чужди, чудеше им се и се вслушваше в тялото си, все още несвикнала с него, като че ли осъдена на тази разноцветна течност в себе си. И чувстваше, че трябва да насели това тяло. Че то е празно. Че тази празнота в нея боли. Че младостта е грях и наказание. Тук, на стълбите, тя мразеше брат си, капитана от австрийската войска Пана Тенецки, който току-що се бе завърнал от Триест, с неукротима лъвска грива на раменете си. Мразеше го толкова, колкото другите се бояха от него, а долу на пристанището мразеше по-младия си брат Макарие Тенецки, който преди женитбата си лееше в семейната леярна за камбани брави и дръжки — точни, като че ли са часовници, а когато се ожени, започна да лее в същата тази леярна спусъци за пищови и пушки за австрийската войска. Пред църквата „Свети Никола“ тя мразеше дългите си тесни стъпала, за които си мислеше, че са грозни, а на края на пътя, при чешмата, ненавиждаше жената на Макарие, която беше казала за нея, Ерисена Тенецки: „Тази ни се кара, ни се води.“ Известно време омразата в нея се бореше с някаква съвсем противоположна сила, тя заплака и това й помогна да вземе решение.

„Знам, че ще се противопоставя на омразата в себе си“, помисли си тя на брега, чист и изметен като стая, влезе в магазина и посочи припряно:

— Дайте ми онази забрадка, един чибук, този стол, чифт ръкавици и един пръстен.

— Така не се купува, госпожице Тенецки — посъветва я продавачът. — Трябва да ми кажете какъв чибук. Има мъжки и женски лули. От морска пяна и такива, които не се гасят. А има и такива, които зависят от формата на ръката, която ще ги държи, по мярка се дълбаят.

— Още нямам мярката — отвърна Ерисена и помисли, че сълзите ще я издадат. Струваше й се, че мислите се четат по лицето, че в сълзите се чете мисълта й и всичко, за което си мечтае.

„Сълзите издават дори и когато пресъхнат — помисли Ерисена, — когато не се различават от вчерашната пот и лежат на бузите като люспи от риба.“

Тя все пак отдели една твърда лула от сливово дърво с мундщук от рог, като че ли избира свирка.

— А колкото до ръкавиците, дайте ми един чифт мъжки. От онези, върху които се носят пръстени. И пръстен, който да им отговаря.

Продавачът измърмори, че е по-добре ръкавиците да се кроят по мярка, а и пръстенът трябва да се купи според пръста, но Ерисена каза, че знае мярката на онзи, за когото го купува. Това не беше вярно. В този момент тя изобщо не познаваше онзи, за когото го купуваше. Никога не го бе виждала. Ерисена Тенецки купуваше за един непознат, комуто бе обречена, за бъдещия си мъж, който един ден несъмнено щеше да изплува от просторното море на бъдещето. От морето на бъдещето, в което всекидневно се влива същият този Дунав, който тече под нея и под града. Купи всичко на един дъх, като че ли купува чеиз за сватба. И в момента, в който плащаше пръстена, тялото й изведнъж замириса на праскови.

След това свали от кепенците на стълбите чифт малки обущенца от сърма и коприна, вързани със златна връв.

— Ще ми продадеш ли една от тези обувчици? — попита тя продавача.

— Една? — учуди се продавачът и почувства как брадата му започва да расте бързо като на мъртвец. — Кой, дете мое, купува една обувка?

Ерисена Тенецки махна с ръка, плати чифта обувки и веднага хвърли едната в рова, а другата закачи като медальон на врата си. И така с обувчицата, която блестеше като скъпоценен камък между, циците й, се върна вкъщи. Щом като вечерта й донесоха покупките, тя ги разхвърля по стаята и им надена имена. Нарече пръстена „Огар“ и едва тогава забеляза, че на него беше гравиран надпис:

Спомни си за мене! Пръстенът е невинност, която се обновява. Аз чакам твоя пръст като жених!

Сложи го в третата си обувка и задряма. Когато часовникът на близката църква „Свети Никола“ удари дванадесет часа, тя почувства в съня си, че тялото й отново замириса на праскови. И се уплаши от тази миризма.

Всъщност Ерисена Тенецки не обичаше да спи. Страхуваше се да се потопи в съня.