Милорад Павич
Последна любов в Цариград (15) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ тринадесети
Смъртта

След като премина Лаба в дъжд, кал и под куршумите на врага, капитан Харалампие Опуич намери убежище в един малък изоставен замък, близо до градчето Торгау. Осем готически прозорци разделяха със светлината си овалното помещение, което служеше за библиотека на осем части. Те разделяха на осем и всеки изстрел, който се чуваше от бойното поле. Останалата част на залата бе потънала в полумрак и тишина. Галерии обкръжаваха полиците с книги, а в средата на каменния под бе поставена огромна бакърена вана. В горещата, добре посолена вода лежеше отпуснат като мечка капитан Харалампие Опуич, измиваше калта и кръвта от себе си и предеше като котка, сърбайки леден чай от коприва с мед. Един ординарец прехвърли бързо една дъска върху ваната и сложи върху нея малък дървен чук. С обиграни пръсти той сплете плитки от брадата на капитана, след това сложи дъската под тях и започна да ги удря с чука, за да се изцедят и оформят. После прехвърли една бяла кърпа върху дъската и сервира лека вечеря на капитан Опуич — най-напред малко сирене, направено от женско и козе мляко, в олио със салата от мъжки (курат) домат и лук, след това малко пастърма и чаша токайско вино от избата на Харалампиевия приятел Виткович. Капитанът носеше това вино със себе си по време на войната от Егра до Русия и обратно през Лаба…

По средата на вечерята капитан Опуич изведнъж изтърси:

— De figuris sententiarum! Как беше онова?

И започна да изброява, свивайки пръстите на лявата си ръка:

— Interogatio, subjectio, anteoccupatio, correctio, dubitatio… Как беше после? Добре, че на главата ни все още расте коса, а не трева — обърна се капитанът към ординареца си. — Да вдигнем, mon cher, чаша токайско в името на това и да прочетем нещо от „Илиадата“.

— Разбирам — рече ординарецът и прочете заглавието:

„Илиада“

Там зад моретата, близо до Троя, има една горчива вода, която не е за пиене. На поилото се събират жадни зверове, но никой не може да пие, докато еднорогът не дойде на водопой. А рогът му е лековит и когато спусне глава да пие, размътва водата с него и я прави сладка за пиене. Тогава и другите животни утоляват жаждата си заедно с него. А щом като се напие и извади рога от водата, тя става горчива, каквато си е била. И докато еднорогът размътва водата с рога, с очите си я бистри и в тази бистрота се оглежда цялото бъдеще на човечеството като на длан… Много пъти идваше при тази вода и чакаше еднорога заедно със зверовете и моят брат Елен Приямужевич…

— Нима наистина имаш брат? — прекъсна своя ординарец капитан Опуич от ваната.

— Това не е мой брат, mon seigneur. Това е братът на онзи от книгата.

— Добре, чети нататък.

Много пъти идваше при тази вода и чакаше еднорога заедно със зверовете и моят брат Елен Приямужевич. И веднъж, докато другите пиеха вода, той съзря във водата онова място, което избистриха очите на еднорога. И тогава пред него, изгубения и страхливеца, се разтвориха и откриха безброй безсмислици, които видя толкова ясно, че целият го изпълниха. Той гледаше все по-далеч и по-далеч през дните, които напираха като вълни, и непрестанно ни говореше какво вижда. Видя съботната си брада израснала преждевременно в неделя, така че не можеше да я хване и реши. Пред него се разтваряха брегове, бъдещи растения шумяха в ушите му и вкус на камъни вреше в устата му. Броейки слънчевите години, видя как огнената ябълка на Ева и Адам се преселва в нашия град Троя. И видя мене, брат си, Парис Пастиревич Александър, как по-стар, отколкото съм, забивам овчарската си тояга в шапката, изувам чорапите си и отивам в Спарта, за да напиша на масата с пръст, натопен във вино, любовно предложение на една красива и чужда жена — Елена. И видя след това как ще открадна тази жена като овца и ще я доведа в нашия град Троя и как от това Троя ще приеме огнената ябълка и ще изгори до основи…

— Откъде ти е това име Парис Пастиревич? Онзи е бил красавец и затова Елена е тръгнала с него, а ти, погледни се, ако не бяха ушите ти, щеше да се смееш през косата.

— Това не е моето име, mon seigneur. Това е името на оня от книгата.

— Сега казваш, че е така. Чети нататък и не греши повече имената!

И все по-далеч и все по-дълбоко виждаше брат ми Елен Приямужевич какви ли не врели-некипели през времето и не можеше да се спре, потъвайки с очите си и онази бистра вода във времето, когато тези очи и тази вода няма да ги има, както като обърнеш чорап. От палмата разбра, че стоенето е най-болезнено, но продължаваше да стои на прозореца на своята смърт между ушите и видя как кръстоносците натоварват в Цариград през 1204-та четири дебели коня на венециански галери, видя уплашените Палеолози и как славяните, обути в кал, забиват копия в цариградските порти, и как пропада едно царство. И видя как Рим се преселва в Цариград и видя Рим в Москва и кораба на Колумб край бреговете на Новия свят, видя турците при Виена и французите във Венеция, където свалят четирите цариградски коня от църквата „Свети Марко“, и как отново пропада едно царство…

— Лъжеш! Empire de Napoleon не пропада!

— А нашите не свалиха ли тези коне?

— Чети нататък, да видим какво ще стане.

И видя галите в Белорусия, пълни с конско месо, и битката при Лайпциг, и Наполеон на два острова…

— Воистина глупости! От къде на къде нашият император на островите! И каква е тази битка при Лайпциг? Ами то е съвсем близо! На една ръка разстояние. Не разбирам нищо от това бъдеще… Винаги съм бил слаб в това отношение. Бъдещето не е моя работа. Моята работа е смъртта. Воистина.

И видя моят уродлив брат Елен Приямужевич от троянските крепости на Шлиман, и червените снегове на един октомври в Русия, и видя лова на евреи в Blitz Krieg, и четиримата на Ялта, и Сталин през 1948 година, и обезумял от страх, разкъсвайки мъглата на греховете си, видя Ерусалим и Стената на плача, и арабите, и петрола как отново тече от Изток, и англосаксонците на луната, в космоса, където са съветските руси, и сърбите пред лицето на света, и кой знае още какво и докъде видя, черпейки от кладенците на пророческите си очи…

И тогава на мене ми втръснаха неговите врели-некипели, и аз наистина забих овчарската тояга в шапката и преобувайки чорапите си, отидох в Спарта, за да напиша на масата с пръст, натопен във вино, любовното предложение на онази хубава жена, Елена Василеуса. Нека видяното вече започне!

В този момент капитанът почувства, че водата изстива.

— Klarinetto! — викна той и се изправи в целия си ръст във ваната така рязко, че половината вода се разплиска навън. Той стегна голото си тяло с пояс, изпреден от червени вълнени гайтани, и легна в постелята. Тогава му дадоха кларнета и запалена зелена лула. И седнал в кревата с инструмента върху коленете си, той дръпна един-два пъти от лулата. Един войник се появи пред него, държейки в ръце също такъв инструмент.

— Точно ли е — попита капитанът войника, — че имаш сръчни пръсти, та можеш да откраднеш обувката на бягащ човек?

— Лъжат. Че за какво ми е една обувка? Но вас, господин капитане, мога да науча и на едното, и на другото. И да свирите, и да крадете. Каквото предпочитате.

Като чу това, капитан Харалампие Опуич прихна в смях, от който пепелта се разлетя и угаси лулата. Той грабна кларнета и изпълни заедно с войника един Paisiell.

Капитанът от френската кавалерия Харалампие Опуич се учеше да свири на кларнет по време на походите. И латинска риторика. За разлика от френската войска, той не напредваше лошо. Може би затова тази метаморфоза на капитан Опуич не учуди никого. Имаше твърде много смърт около Лаба и такива неща можеха да се харесат на окото.