Милорад Павич
Последна любов в Цариград (3) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ първи
Илюзионистът

Искате ли да ви накърмя, mon lieutenant? — запита едно момиче младия Опуич пред една шатра в предградията на Улм.

Вниманието на поручика привлече птицата, която летеше над шатрата, на бързия вятър, като вързана на място. А в шатрата мъжки глас пееше „Спомените са потта на душата“. Опуич плати и влезе. Вътре, в шатрата, стоеше илюзионистът. Около него се беше увила змия, която гълташе опашката си. Той пееше. В косата му имаше червени рози. Завършвайки песента, насочи високия си глас през кучешкия зъб, като че ли се прицелваше в птицата над шатрата, и я свали с гласа си като със стрела. След това предложи услугите си на посетителите. Можеше да изяде името на когото и да било от присъствуващите за четвърт napoleon d’or, а за малко по-голяма сума и фамилното име.

— Който приеме, никога вече няма да носи името, с което е влязъл! Ако имате ключове от къщата си, а тя е била разрушена през войната, мога да ви я възстановя до най-малките подробности с просто хвърляне на ключовете в котела, защото всеки ключ създава звук, който описва в ухото точната форма и големина на одаята, която ключът е пазел.

И най-после илюзионистът предложи на присъствуващите да си намислят по едно желание — той ще им помогне да се изпълни, а mademoiselle Marie с удоволствие ще накърми при излизане всекиго от присъствуващите господа като благодарност, че са посетили това място. Когато дойде ред на Опуич да си пожелае нещо, илюзионистът просто обезумя, макар че присъствуващите не изричаха гласно желанията си. Той бързо слезе от масата и се опита да се измъкне от шатрата. — Никога достатъчно ум в един ден, нито много мед в едно цвете — помисли си Опуич и настигайки илюзиониста, го сграбчи за яката, седна на едно буре и го сложи на коляното си.

— Изплези се! — заповяда той и илюзионистът бързо послуша. — Вали ли дъжд?

Илюзионистът кимна с глава, макар че не валеше.

— Лъжеш! Мислиш ли, че можеш да си играеш с мене както с онази птица, дето лети на едно място над шатрата ти? Знаеш ли кой съм?

— Знам, затова побягнах. Ти си син на капитан Харалампие Опуич от Триест.

— Добре, а сега да се върнем на въпроса. Можеш или не можеш да направиш нещо, за да се сбъднат желанията?

— В твоя случай не мога. Но знам къде е възможно това. Ще ти кажа нещо поверително. В един храм в Цариград има стълб, на който е закачен бакърен щит. В средата на щита има отвор. Който си пожелае нещо, вмъква палеца си в отвора и описва с длан кръг около него, така че дланта нито за миг да не се откъсва от бакърената повърхност, а палецът — от отвора, и желанието му ще бъде чуто. Но внимавай и се пази, господине мой. Когато Бог иска да накаже някого, дарява го едновременно и със сбъдване на желанието му, и с голямо нещастие. Може би той постъпва така с любимците си, не знам, но на нас и без това ни е все едно. Затова пази се, господин поручик. И не забравяй песента „Спомените са потта на душата“.

— Не вярвам нито дума — отговори поручикът, — но все пак ще те попитам нещо. Можеш ли да ми помогнеш да намеря баща си? Не съм го виждал, откакто камъкът отслабна, а вятърът надебеля. Знам, че се оттегляше към Лайпциг, но сега не зная къде е.

— Не мога да ти кажа това, но ще ти кажа, че в тази шатра всеки четвъртък идват група пройдохи и шарлатани и играят представления за наивници. Те представят смъртта на капитан Харалампие Опуич, твоя баща.

— Каква смърт? Та той е жив!

— Аз знам, господин поручик, че е жив. Но представлението се казва точно така — „Трите смърти на капитан Опуич“.

— Не вярвам нито дума — каза поручикът още веднъж и отиде да спи.

* * *

Но в четвъртък той започна да разпитва наоколо. В шатрата на илюзиониста наистина играеха трите смърти на Харалампие Опуич, неговия баща. Когато младият Опуич влезе в шатрата, запита първия актьор, когото успя да улови, как си позволяват да представят смъртта на жив човек, но онзи спокойно отвърна:

— Ако искате да знаете, лично капитан Харалампие Опуич ми плати за това. Той, драги господине, е голям любител на актьорската игра и благотворител на театъра и комедията. Сега се намира при Лаба.

И тъй като, естествено, знаеше, че неговите триестки Опуичи от давнини са били меценати на театъра, на поручик Опуич не му оставаше нищо друго, освен да седне и гледа представлението. Когато хората под шатрата го видяха, те просто се вкамениха. Познаха го. Той им каза да започват.

Най-напред пред тях се появи един мъж с чужда брада и френски мундир. Играеше капитан Опуич. Около него стояха четири жени и едно момиче. Едната от тях се обърна към мъжа:

— И за да бъдем наясно още от началото за какво става дума, имай предвид, че аз не съм духът на твоя прадядо по майка, нито пък съм неговото превъплъщение във вампир. Той умря и от него не остана нищо, нито тяло, нито дух. Но тъй като смъртта не умира, аз съм тук. Аз съм неговата смърт. А това до мене е смъртта на прапрабаба ти. Това е всичко, което е останало от нея. Ако си ме разбрал, да продължим. И така, всеки от предците ти е имал само по една смърт. Но ти — не. Ти ще имаш три смърти, ето ги. Тази старица тук, тази красавица и това момиче — това са твоите три смърти. Погледни ги добре…

— И това е всичко, което ще остане от мене?

— Да. Това е всичко. И не е малко. Но внимавай, капитане, ти няма да забележиш своите смърти, ще преминеш в бърза езда покрай тях като през портата на победител и ще продължиш пътя си, като че ли не са те докоснали.

— А какво ще стане след третата ми смърт, щом като всеки път вампирясвам?

— И ти, и другите известно време ще мислите, че все още си жив, че нищо не се е случило, докато не преживееш последната любов, докато в тебе не се загледа жена, от която би могъл да имаш деца. И тогава, в същия този миг ще изчезнеш от лицето на Земята, защото душата не може да има поколения, така както онзи, който за трети път вампирясва, не може да има деца…

След това в шатрата стана тъмно и се зачу ревът на мечка. Когато светлината се върна на сцената, един мъж във френски мундир (олицетворение на капитан Опуич) и една огромна мечка се бореха на живот и смърт. Мъжът заби ножа си в животното и то в предсмъртен вопъл се изпика отгоре му и го задуши. И човек, и животно паднаха на земята… Хората започнаха да ръкопляскат, артистите раздадоха по лъжичка жито за душата на убития и някой отбеляза, че това е първата смърт на капитан Харалампие Опуич. Последва втората.

Тогава красавицата от първата сцена застана пред зрителите и каза:

— Вие, хората, не умеете да мерите дните си. Мерите само продължителността им и казвате, че траят двадесет и четири часа. А дълбочината на дните понякога е по-голяма от дължината им и тази дълбочина понякога може да достигне и месец или година от земните дни. Затова не умеете да съзрете живота си. А за смъртта и да не говорим…

При тези думи, възседнал кон, в шатрата нахлу капитан Опуич, разпръсвайки зрителите с войнишки бинокъл в ръка. Зад него се появи мъж, загърнат в австрийска пелерина и с пушка в ръка. Капитанът се обърна и приближи бинокъла до очите си. Тогава онзи го уби през бинокъла. Капитанът падна от коня, а животното, почувствало свободата, изчезна в галоп в нощта…

Това беше втората смърт на капитан Опуич. И отново раздадоха лъжичка жито за душата му.

Тогава момичето от първата сцена излезе пред зрителите и се поклони.

— Не си отивайте. Моите мъртви са зле тази вечер. Сложи пръст в ухото ми, за да знам, че си тук, когато заспя. Слушай! Сърцето в мрака отброява нечии години, които се навършват у нас…

Така бе оповестена третата, най-млада смърт на капитана. На сцената се спусна нощ (също както и навън). Двама души с фенери и саби вървяха един срещу друг. Това очевидно бе двубой. Един от тях бе капитан Опуич (във френски мундир), а другият — австрийски офицер. Онзи, който играеше Опуич, изведнъж спря, забоде сабята в земята, закачи на нея един фенер, а самият той се скри встрани с намерение да нападне другия в гръб. Приближаваше се към противника в тъмата, дебнейки другия, който стоеше с фенер в ръка, нерешителен, на няколко крачки разстояние, безпомощен да разбере какво му готви неприятелят в мрака и защо стои. В този миг, на съвсем неочаквано място, в тъмата, Харалампие Опуич се заби право на австрийския нож, далеч от сабята и фенера, които онзи другият хитро бе оставил забодени по средата на улицата. И това бе третата смърт на капитан Харалампие Опуич.

„Не разбирам нищо“, мислеше си младият Опуич, излизайки от шатрата.

В този миг зад гърба му се разнесе глас:

— По-добре да не разбираш!

Когато поручикът се огледа, видя илюзиониста с рози в косите и го попита:

— Къде е истината? Жив ли е баща ми, или не?

— Всеки човек има два вида минало — отвърна илюзионистът. — Едното се нарича „Полека“; това минало съпровожда човека от рождението до смъртта му. Другото се нарича „Пълзене“ и се връща от човека към рождението му. Те не са еднакво дълги. В зависимост от това, кое от двата вида минало е по-дълго, човек или се разболява от своята смърт, или не се разболява. Второто значи, че човек зида миналото си и от отвъдната страна на гроба и то продължава да расте и след смъртта му. А истината е някъде по средата…

Но защо господин поручикът да не потърси Папесата? — запита илюзионистът и се отдалечи.