Милорад Павич
Последна любов в Цариград (16) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ четиринадесети
Съгласието

Поручик Опуич се възстанови някъде преди пролетта. Все още му се смесваха насън и наяве, но той отново знаеше името си. Ловеше мислите си като мухи, но рядко с успех. Най-често му убягваха. А когато ги улавяше, те или оставаха мъртви върху дланта му, или осакатени, отново се опитваха да полетят. Забеляза, че на гърдите му, там, където бе раната му, вместо диво месо расте като опашчица рижа коса.

До себе си завари един слуга, за когото казаха, че е изпратен от баща му, и старата си торбичка, но тя беше празна. Изчезнала беше единствената скъпоценност, която Софроние носеше със себе си. Нямаше я гривната, която майка му беше дала за „предопределената от съдбата му“. Слугата не знаеше нищо за това, но спомена някаква девойка, която се грижила за поручика по време на болестта.

— Сигурно и тя е една от онези, дето баща ви ги праща да ви лекуват с билки и да ви ближат, да ме извините, като на куче раните.

Опуич го попита къде е тази жена, но слугата каза, че не я познава, защото тя не е идвала, откакто той е слуга тук. Поручикът махна с ръка и излезе, запитвайки преди това слугата как се казва градът, в който се намират.

— Земун — каза учудено слугата.

На улицата Опуич намъкна ръкавиците си за пръв път след половин година и напипа нещо твърдо в тях. Това беше някакъв пръстен, съвсем непознат на поручика. „Мъжки пръстен-печат“, заключи младият Опуич. Сложи го на пръста си върху ръкавицата и потърси с поглед рижа женска глава на улицата. Този ден нямаше късмет, но на следващия забеляза недалеч от дома, в който беше настанен, една девойка, чиято рижа плитка блестеше на слънцето, като че ли изплетена от медни телчета. По пръстите си вместо накит носеше златни и сребърни напръстници. А около врата вместо гердан — малка, бродирана със сърма обувчица.

„Не е възможно!“ — възкликна в себе си Софроние и тръгна след нея.

Тя се приближи до Дунав, събу единия си крак и опита дали водата е студена, така че за миг беше и на сухо, и в реката, след това се обърна, изтича по стълбите и изчезна зад една врата, обкована с четири подкови. Той запомни, че подковите са една срещу друга като два коня, изправени очи в очи. На другия ден отново видя момичето. Седеше на крачка разстояние, на балкона на онази къща, обърната с гръб към него и към минувачите, и сръчно разплиташе и сплиташе зад гърба си рижата си коса. Поручикът се смая, когато видя на ръката й своята гривна. Едва тогава се загледа в момичето. Харесаха му стъпалата й, тесни с дълги пръсти, и си помисли: „Тази има твърда пичка…“ И мина близо до балкона, но после се върна, мислейки само за нея. Тя все още беше там и от скука преливаше вино от сребърна в златна чаша и обратно. Със съзнание за едната чаша, без да осъзнава другата, тя седеше замислено, промъкнала единия си крак през решетката на балкона.

„По ръцете й се вижда, че ще има две деца — помисли си Опуич. — Начинът, по който носи роклята си, говори, че ще се разведе, а начинът, по който вчесва на косите си, подсказва, че ще умре на 48 години. Както музикантите мислят с ушите си, така тя мисли с циците си“ — заключи младият Опуич и се обърна към момичето:

— Откраднала си ми гривната, ето я на ръката ти!

Тя обърна очите си към него и той почувства как тялото й замириса на праскови. А от погледа му плитките започнаха да се изправят нагоре като змии.

— Това може да го каже всеки. Докажи го.

— Ще ти кажа какво пише на гривната. На нея е гравирано:

Аз съм амулет. Изпразниш ли ме, няма да ти бъда полезна. Ако научиш как да ме напълниш отново, аз пак ще ти служа. Но, внимавай, това, че амулетът не служи на тебе, не значи, че няма да служи на други…

Ето какво пише на гривната ми. А сега, тежко ти! Трябва да ми я върнеш, тази гривна поглъща ръката, която я носи! Ще останеш без ръка, щом я свалиш.

Като чу това, момичето се закикоти от балкона.

— Тогава няма да я свалям. Ще направим трампа.

— С какво?

— Както ти твърдиш, че съм ти откраднала гривната, така аз твърдя, че ти си откраднал пръстена ми. Ето го на пръста ти. Пръстен-печат, с който се пълни лула. И на него в кръг пише нещо със златни букви.

Поручикът погледна пръстена и прочете наум надписа: Спомни си за мене! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш… И тогава чу как момичето от балкона казва на глас:

— Спомни си за мене! Пръстенът е невинност, която се обновява. Ако ме изгубиш, ще изгубиш повече от мене. Аз чакам твоя пръст като жених.

Тогава се сепна, чу как малкият глад плаче под сърцето му като малка болка и как дълбоко, под обрасналия с билки калдъръм, мъртвите пасат тревата отдолу, от корена. Косата му настръхна и той попита:

— Коя си ти?

— Аз съм „третата обувка“ — каза момичето и изчезна в къщата с портата, обкована с подкови.

Две вечери младият Опуич се мъчи с този пръстен, а на третата отиде и нарисува с креда мъжки кръст на вратата с четирите подкови. На сутринта момичето изпрати слугата си да пита какво значи този знак.

— Това заплаха ли е?

— Не е заплаха, напротив, това значи, че за мене няма живот от тази страна на вратата.

На сутринта момичето взе креда и нарисува от вътрешната страна на вратата женски кръст. Привечер отвори вратата така, че Софроние да види знака, и той го видя. Чу как момичето тихо пее някъде в къщата, като че ли през луната, песента „Спомените са потта на душата“. И влезе. Тя му предложи захаросани цветя — роза и теменужки.

— Коя си ти? — попита я той отново.

— Коя съм аз? Казвам се Ерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя на себе си, на онова, което правя, и на онова, което ставам. Вместо повече, аз все по-малко познавам себе си. Все повече ставам чужденец в собствения си живот. И се радвам на това… А ти кой си?

— Има мигове, привечер, край реката, когато на една и съща мушица връхлитат и птица, и риба. Аз съм такава мушица, а това е един такъв миг край реката. Но не мисли, че ми е все едно кой ще ме погълне. Ти или някой друг.

Като каза това, Софроние почувства как цялото й тяло отново замириса на праскови и я целуна.

— Какво имаш под езика си? — потрепна тя. — Камък?

— Да, тук пазя тайната си.

— Дай ми я, дай ми своята тайна! — настоя тя и при новата целувка камъкът смени устата и остана в нейната. Тогава Ерисена каза през камъка: — Всяка вечер един ангел извлича душата ми от живота и тялото ми като огромна мрежа, пълна с улов. Снощи с тази мрежа извлече нов улов. С моята душа улови твоята душа.

След това той откри, че тя с една и съща боя боядисва устните и брадавиците на циците си, и в полунощ я напълни с дванадесет струи семе точно когато биеше часовникът на кулата.

* * *

Така започна една велика любов. А от великата любов бързо се остарява. От великата любов се остарява по-бързо, отколкото от дългия, труден и нещастен живот. Ерисена яздеше далеч през непознатите предели върху конника си и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. И тогава утробата й откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време за ядене. Понякога слагаше вечерната закуска на гърдите на любовника си, хранейки се едновременно с любов и каша. Бяха щастливи сред общото нещастие. Бяха щастливи сред общото поражение и това никога нямаше да им бъде простено.