Милорад Павич
Последна любов в Цариград (20) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ осемнадесети
Луната

Беше онзи сезон на годината, наречен „между двата хляба“, когато Ерисена Тенецки и любовникът й тръгнаха на Изток, където в един хан трябваше да изчакат капитан Харалампие Опуич и дипломатическата мисия, която той съпровождаше. Ерисена спеше в натоварената кола, а младият Опуич яздеше. През цялото време той чувстваше как два пъти отекват копитата на коня му, а под горния цариградски път като звучна сянка звънтеше, бързайки на изток, друмът на римските легиони.

Пътят ги водеше през една област, която през зимата се наричаше „между кучето и вълка“, в далечината съзряха две кули, по една от всяка страна на пътя, но внезапно пукнаха пушки. Опуич удари коня и забеляза река зад завоя. Миришеше на хайвер и по нея се носеха орехи, които бяха обилно родили тази година и пълнеха водата под себе си с плодове и листа. Над реката лежеше огромен изгнил хан, като паяк, окачен за дима на червения си комин, а пред него група пътници стреляха с пушки във водата.

— Не му давай, не му давай, не му да-давай да мине! — викаше, заеквайки, един от тях.

— О, Господи, ето го, идва! — вайкаше се другият и пълнеше пушката.

Софроние Опуич реши, че това е група безделници, и влезе в хана, за да попита за стая.

— Има само една стая — каза му собственикът на хана и ги отведе на етаж, обкръжен от покрит с калдъръм балкон. Калдъръмът на балкона беше вече обраснал с трева. Виждаше се, че стаята някога е била боядисана в зелено. Имаше печка, която се палеше отвън с тор и слама, а вътре на нея се топлеше вода.

— Най-хубавата стая в хана — рече момчето, гледайки някак си встрани, като че ли иска да плюне.

— Виждам, че се упражнявате в стрелба с пушка — каза по време на вечерята Софроние на онзи, който викаше най-гласно край реката.

— Ти не ра-разбираш, г-гос-подине, т-това — сопна се той. — Утре, като си починете, ще започнеш и сам да стреляш. А в коя стая са ви на-настанили?

— Да не сте в зелената? — намеси се друг пътник в разговора. — Ако сте в зелената, запомнете това, което сънувате тази нощ.

— Защо, ако смея да знам? — попита, смеейки се, Опуич.

— Всички, които чакаме тук, в карантина, вече минахме през тази стая. И веднага потърсихме друга. Всички, които пренощуваха в тази стая, сънуваха един и същ сън.

— А какво, ако мога да знам? — продължи Софроние шеговито.

— Ама и ти си един недоказан човек! — обади се пак третият. — Сънуваха, човече, онзи човек, дето мирише на орех. А в перчема си държи седефена пеперуда. Човекът носи мундир и иска да убие всекиго, който го сънува в тази стая. Опита се да удари и мене със сабята, но аз се събудих навреме. Някои не успяха.

— И какво стана с тях?

— Те за-заекват — отговори онзи от брега. — З-затова стреляме.

— В какво стреляте? — попита Ерисена, смеейки се.

— В ореховите черупки. С тях нечестивите минават по вода от Турция дотук. Нечистите сили не могат да вървят по вода, затова търсят орехови черупки да ги превозват. Вчера един сънува онзи от зелената стая и го позна. Казват, че имал леярна за камбани в Земун.

— Их, вещиците взимат ореховите черупки като лодки, а вие искате да го спрете! Напразно се трудите! Такива преминават по реката в черупка от яйце — подигра им се Ерисена, но на сутринта и тя се събуди бледа.

Тази нощ двамата с младия Опуич легнаха рано. Тя лежеше, обърнала лице към зелената луна, и чувстваше как миризмите се трупат една върху друга по реката, по-леките върху по-тежките: най-напред миризмата на катран, вода и кал, след това на дим и най-отгоре плаваха плочи с миризмата на липа. И самата луна имаше три миризми, тази вечер в нея се смесваха трите лунни мени. Влагата от водата влизаше през прозореца, а някъде в хана някой тихо засвири на кларнет. Свиреше съвсем тихо тяхната песен „Спомените са потта на душата“ и Софроние Опуич взе с устните си кичур от косата на Ерисена. Лежеше по корем, чудеше се от къде на къде тази музика в това място и чувстваше как остарява и той, и онова страшно желание в него. Нощите го връщаха в миналото, а дните го теглеха в обратна посока и бъдещето му изглеждаше като тъма, която с всяка негова стъпка полека отстъпваше. Безпокоеше се без някаква особена причина за Ерисена, чувстваше вкус на прах под кревата и на гнило под хана. Чуваше как раците излизат на брега на лунната светлина и неговият нюх потъваше все по-дълбоко, срещайки под земята миризмата на сребро и обгорял камък. Чувстваше как подземните газове изтласкват петрола по падините на земната утроба, как в нея един върху друг се напластяват миризмите на изгнили листа, сяра и гореща вода, пълна с желязо. А при зазоряване, в леглото, Ерисена изпищя и го събуди.

— Тук е ту дъжд, ту суша! И аз го сънувах — каза тя.

— Откъде знаеш, че е бил той?

— Имаше в перчема си седефена пеперуда… На пояса си носеше книга, мисля, че бяха стихове…

— А нима не те нападна?

— Не. Уплаши се до смърт, като ме видя.

В този миг отвън се чу изстрел. Опуич стана, погледна през оградата на балкона и се вкамени. Пътниците от гостилницата стреляха право в бащата на Софроние. Тогава Ерисена изпищя:

— Това е той! Познах го! Виж седефената пеперуда в косата му!

Като чу това, Софроние се сопна:

— Мълчи! Това е баща ми и тези идиоти искат да го убият! — И грабна пушката.

Но капитан Харалампие Опуич нямаше нужда от помощ. Конниците му за миг разоръжиха пътниците, удариха гръмка плесница на заекващия, който стреляше срещу капитана, от което той престана да заеква, и вкараха в двора на хана разкошната карета на френския посланик. Тя беше покрита с един пръст позлата и два пръста кал. Когато отвориха вратичката на каляската и спуснаха стълбичката, върху нея най-напред се появи един лилав ботуш, а след това скочи младеж в син мундир, запасан с копринен воал, за когото казаха, че бил посланикът на негово царско величество Наполеон и че пътува за Цариград, за да заеме поста си.