Милорад Павич
Последна любов в Цариград (21) (Наръчник за гадаене с приложени Таро)

Ключ деветнадесети
Слънцето

— Вие сте красиви и щастливи. Желая ви всичко, което вече ви се е случило — каза капитан Харалампие Опуич, след като синът му му представи Ерисена.

Опуич старши седеше в хана с кървавите шпори, които тази сутрин му спасиха живота от неочаквания изстрел, и пушеше зелената си лула. Беше стабилен като кахлена печка, въпреки че старееше с „ударите на времето“; първо десет години — нищо, после десет години за една нощ. Можеше, както и сам на шега каза, да пренесе магаре през мост. Пътниците в карантинното се взираха с трепет в перчема му, украсен със седефена пеперуда, душеха миризмата на орехи, която се разнасяше около него, а Ерисена смаяно гледаше в сбирката Хорациеви стихове, закачена на пояса му. В това време той весело поръчваше вечеря за всички в хана, включително и за посланика, който се хранеше в стаята си.

Френският посланик водеше със себе си в Цариград своя секретар, а капитанът — петима конници с червени ботуши, като на сватба, и един шести — с жълти турски цървули. Бяха способни да стигнат и изчезнат и на страшни места да живеят. Със себе си капитан Опуич водеше и едно момиче с чудни прошарени кичури в гарвановочерната си коса и с такива гърди, че сама можеше да гризе циците си. Казваше се Дуня. Щом съзря Ерисена и младия Опуич, тя се закикоти на третата обувчица, която висеше на Ерисениния врат, и попита Софроние как му е раната. Тогава Ерисена разбра, че момичето от свитата на капитана е една от онези знахарки, които бащата изпращал на сина си през три фронта, а в Дунината коса позна кичура, който растеше на рамото на нейния Софроние — посипан със също такива побелели звездички.

— Спомняш ли си как вечеряхме с Евдокия? — попита Дуня Софроние и обърна към Ерисена златните си очи, които приличаха на половинките на твърдо сварено яйце.

— Сега да видим — наслаждаваше се предварително капитанът на вечерята, свивайки пръстите на ръката си, тежка и без пръстени (защото пръстените пречат на сабята).

— Да видим. Най-напред за всекиго порция побеляла трева с език в чорбица от трици… И донеси, ако имаш, хлебец, замесен с малко пръст. А колкото до любовта към отечеството, сине мой, то си е така: всичко за народа и нищо с народа! А ти, момче, приготви за мене два пъти по едно канче топли божии сълзи, един паниран поглед от онези, горчивите, които остаряват с всеки изминал час, с лимон. И боб, варен с вода от Сава. Нямаш савска вода? Жалко! Дай тогава паниран боб… А за госпожица Тенецки панирани октоподи. За моята Дуня — каквото Евдокия иска. И накрая малко чай от коприва с мед.

„Нима това е баща ми?“, запита се в този миг Софроние и си спомни детството и баща си как лежи в тъмата до жена си в спалнята на палата им и се вслушва с повдигната глава. Сега Софроние най-после разбра в какво се е вслушвал баща му преди толкова години. И знаеше защо нощем в мрака майка му спускаше главата му на възглавницата. Опуич старши се беше вслушвал дали някъде в дъното на стълбите няма да чуе шумоленето на пола.

— А колкото до онези в Сърбия — продължаваше капитанът, — на тях им изпращам парите, които печеля, харчейки френски барут, че и те барут да си купят. Ти, момче, наостри ножовете, така че да могат фитила на запалена свещ да отсекат. И ни избери черни лъжици. Аз обичам най-много черните лъжици, те са най-хубави, нали, госпожице Тенецки? Хайде, побързай, побързай, момче! Всеки жив тук трябва утре в зори да нарами пътя си и кой чиято мъгла улови…

Капитанът още не бе завършил поръчката си, когато в хана нахлу групичка жени, които водеха мечка и един мъж във френски мундир. Представиха се на гостите като пътуваща трупа.

— Знайте, че нашето представление е платил благодетелят ни капитан Харалампие Опуич — каза човекът в мундира. — Той е голям любител на театъра и сега се намира някъде в Силезия. Затова ще ви представим едно страшно явление, наречено „Трите смърти на капитан Опуич“.

Чувайки това, капитан Опуич шумно се разсмя и се обърна към артистите:

— Играйте, деца, нека вашите книжни думи си починат малко в нашите сънища, нека се затоплят на нашата кръв и отново за миг да се разболеят от живота!

След това една от жените каза, обръщайки се към фалшивия капитан Опуич, онзи във френския мундир:

— Прадедите ти, капитане, са имали всеки по една смърт. Ти — не. Ти ще имаш три смърти и ето ги (тук тя посочи останалите жени в трупата). Тази старица тук, тази красавица и това момиче. Това са твоите три смърти. Погледни ги внимателно…

— И това е всичко, което ще остане от мене? — намеси се на това място истинският капитан Опуич.

— Да. Това е всичко.

— Е, не е малко! — подхвърли капитан Опуич.

— Но, внимавай, капитане, ти няма да забележиш своите смърти, ще преминеш на коня си покрай тях като през арката на победител и ще продължиш пътя си, като че ли нищо не се е случило.

— А какво ще стане след третата ми смърт, след като се повампиря за трети път? — намеси се капитанът в представлението, наслаждавайки се отново на объркването на артистите и изненадата на гостите в хана.

— На тебе и на другите, капитане, известно време ще ти се струва, че продължаваш да живееш, като че ли нищо не се е случило, докато не срещнеш последната любов, докато не се влюби в тебе жена, от която би могъл да имаш деца. Тогава, в същия миг, ще изчезнеш от лицето на Земята, защото третата душа не може да има поколения, както и онзи, който за трети път се повампири, не може да има деца…

В този момент горе, от хана, се чуха звуци на кларнет. Този път някой свиреше Хайдн — „Хоралът на свети Антоний“. При този звук капитанът скочи като попарен, прекъсна представлението, освободи набързо артистите и изтича на калдъръмения балкон.

Малко по-късно той въведе в трапезарията една госпожа, прегърнала синя възглавничка. На гърдите си в дълбокото деколте имаше изкуствени бенки, а дупчиците на ушните раковини бяха намазани с червено. С другата си ръка капитан Опуич водеше младеж с падаща на вълни къдрава коса, облечен в австрийска хусарска униформа.

Когато ги видя заедно с капитана, Дуня възкликна в ръкава си, а пряпорците на синята възглавничка на новата гостенка на капитана зазвънтяха. Тогава чуха как капитан Опуич каза с променен глас, като че ли пее в черква:

Толкоз много път изминах,

от толкова скръб побягвах

и никъде покрив нямам,

де глава си да подслоня.

Тежи много сам да бъдеш —

сърбин между братя сърби.

Пръстен пеещ ти донесох,

ти дори очи не вдигна,

тъй не цъфна и не върза

песнопойската ми младост.

Твоят сън от сън ме вдигна

и видях сърце си в мрака

като рана да изгрява,

като ехо да залязва.

След тези думи капитанът представи новодошлите като госпожа Растина Калоперович от Карловци Сремски и сина й Арсение, подпоручик в австрийската войска, които случайно, но по щастливо стечение на обстоятелствата след много време се срещат със своята дъщеря и сестра, тук присъстващата Дуня Калоперович. Дуня тръгна към новодошлите, целуна майка си в синята възглавница с пряпорците, брат си в устата и всички седнаха.

— Не мога да те позная. Като че ли те виждам за пръв път. Разхубавила си се, откакто ми стана полусестра — каза Арсение на Дуня. — Донесох ти нещо. Обеците ти. Ще ги сложиш ли на ушите си?

— Не тук. Ухото губи невинността си всеки път, когато му се закачи обеца; винаги има малко кръв — рече Дуня и се усмихна.

Тази усмивка напомни на подпоручик Арсение непознатия и скъпоценен инструмент, на който тя някога беше свирила с неподражаемо умение. А Дуня погледна полубрата си в очите и целуна черната лъжица в чинията си, като че ли целува него.

„Вече забеляза стъпалата ми“, помисли гневно Ерисена Тенецки в другия край на масата, дъвчейки октоподите, и се взря смаяно в капитан Опуич. „Нима това е човекът, който е убил баща ми?“

В този момент, като че ли чул въпроса, Опуич старши вдигна чашата и стана да вдигне наздравица.

— Mes dames, вие сигурно се питате дали съвсем е почерняла душата на човек като този, който стои сега пред вас. Permettez moi l’opportunité de vous expliquer mon cas… Пях в църквата за цял един човешки живот и престанах да пея, пих вино за два живота, две лозя изкорених, свирих на гусла, докато струните й не изхабих. Сега мога да кажа всичко… Както знаете, вашият красив пол иска от прочутите пълководци в тази война кичур коса за спомен. Има обаче между нас и хора с по-различна съдба, понякога ние носим на раненото си тяло кичури женска коса — знак, че за нас се е грижила жена. В този мъжки и женски кичур се крие разликата между нас, войниците, и онези, които ни управляват. Защото хората се делят на такива, които убиват, и на такива, които мразят. Ние, войниците, принадлежим към онзи бездарен сой, който убива, ние сме обикновени фукари в сравнение с надарените владетели, които умеят да мразят. Човек по-бързо се научава да си служи със сабя, отколкото с вилица. А омразата е нещо, което се учи от поколение на поколение. Тя е дарба… Като красивия глас. Дарба, по-опасна от всяка сабя. Ако я притежавах, аз нямаше да бъда войник, а леяр на камбани от другата страна на райската река Дунав, във вашия Земун, mademoiselle Тенецки. Щях да пия вино от най-хубавата камбана, от едното ми ухо би раснала върба, от другото — грозде, би ме боляло за всички железни петли на покрива на леярната ви. Бих седял мъдро в лодката си, бих ловил риба и така бих мразил някого, че от това някъде в Париж ушите му биха паднали. Но аз не съм надарен с омраза и затова трябва да убивам противниците си. Но това са тъжни приказки, а днес денят е радостен. След толкова години аз съм отново сред семейството си и искам да вдигна тази чаша за това и за здравето на моите мили и драги. Vivat!

Капитан Опуич изпи до дъно чашата си и я хвърли през прозореца право в реката. И тя падна между ореховите люспи, които плаваха по течението в мрака.

На сутринта другият бряг на реката изплува от мъглата, окъпан в слънце. Беше висок, отдолу — разяден от водата, отгоре — покрит с трева, която се бе надвесила над водата като дълга неподвижна вълна под зелена пяна. Когато керванът тръгна, младият Опуич яхна почти гол кобилата си, както обичаше да язди, откакто бе свалил сабята, настигна баща си и попита уредена ли е сметката за вечерята, на което получи следния отговор:

— Поискаха за всекиго по един априлски вторник и взехме един час ресто!… Аз си мислех, че ще ме питаш кога ние, сърби и гърци, ще се освободим от бедата, а ти — за вечерята.

— И кога ще се освободим от бедата?

— Когато вече няма да има сръбски ковчег, който в лодка да не се превърне, нито слива в Сърбия, за която лодка да не се върже.

* * *

Керванът пътуваше на Изток през Гърция, от дясната им страна остана Света гора Атонска и морето около нея. Шепнеше се, че френският консул е болен, че мъжете в семейството му с всяко поколение умират с една година по-рано и че тази сметка вече е стигнала до 29 години.

— Опитай се да гледаш в слънцето — ще видиш, че е като меден щит с черна дупка по средата — каза капитан Опуич и яздейки, докосна ботуша му с ботуш. Младият Опуич изплашено го погледна, но бащата спокойно вдигна ръка и посочи към далечината.

— Ето го Цариград! Там във Фенер ви чака отец Хрисостом с моя жълтица в мантията си. Дарих него и храма му, за да те венчае с госпожица Тенецки. Нека Бог ви дари щастие!