Дженифър Л. Арментраут
Опал (9)

Девета глава

Сигурно сънувах, защото това не можеше да е истина. Нямаше начин. В никакъв случай. Блейк не влизаше най-спокойно в класната стая. Матю не си изпусна бележките. Погледнах към Доусън и осъзнах, че той няма да разбере какво се случва. Никога не беше виждал Блейк.

— Добре ли си, Кейти? Изглеждаш, сякаш не си на себе си — каза Лиса.

Очите ми се впиха в нейните.

— Аз…

След секунда Блейк сядаше на стола си… на стола си до мен. Останалите хора сякаш се изпариха. Появата му ме накара да оглупея.

Той остави учебника си на чина и се облегна назад със скръстени ръце. Хвърли поглед към мен и ми намигна.

Всемогъщи боже, какво се случваше?

Лиса се отказа да ме чака да довърша думите си, обърна се и поклати глава.

— Имам чалнати приятели — промърмори тя.

Блейк не каза нищо, а Матю събра разпръснатите си бележки. Сърцето ми туптеше толкова бързо, че бях сигурна, че всеки миг ще получа удар.

Хората ме зяпаха, но аз не можех да отделя очи от Блейк. Най-сетне гласът ми се върна:

— Какво… правиш?

Той се взря в мен, хиляда тайни проблеснаха в зелените петънца в очите му.

— Влизам в час.

— Ти…

Бях безмълвна. После шокът отмина и беше заменен от гняв, толкова могъщ и нажежен, че почувствах как по кожата ми пробягва електричество.

— Очите ти — прошепна Блейк с лека усмивка — започват да светят.

Затворих очи и се опитах да укротя врящите си емоции. Когато бях около четиридесет процента сигурна, че няма да се нахвърля върху него като маймуна и да му извия врата, ги отворих отново.

— Не би трябвало да си тук.

— Но съм.

Не беше моментът за безсмислени коментари. Надникнах към предната част на стаята и видях Матю да пише по дъската. Лицето му беше бледо. Говореше нещо, но аз не чувах нито дума.

Прибрах си косата зад едното ухо и задържах ръката си там. По всякакъв начин се опитвах да се въздържа и да не ударя Блейк, защото възможността да го направя беше реална.

— Дадохме ти шанс — просъсках с тих глас. — Няма да го направим отново.

— О, струва ми се, че ще го направите. — Той се наведе над тясното пространство между нас, приближи се прекалено близо и накара мускулите ми да се стегнат. — След като чуете моето предложение.

Налудничав смях се надигна в гърлото ми, докато продължавах да се взирам в Матю.

— Ти си напълно, напълно мъртъв.

Лиса ме изгледа въпросително през рамо. Насилих се да се усмихна.

— Като говорим за мъртвите — прошепна той, след като Лиса отново се обърна напред, — виждам, че изгубеният близнак се е завърнал. — Извади химикалката си и започна да пише. — Сигурен съм, че Деймън е особено развълнуван. Което ми напомня, почти съм сигурен, че точно той предизвика твоята мутация.

Свих в юмрук ръката си, която беше от неговата страна. Бледа бяла светлина проблесна по кокалчетата ми и примигна като пламък. Знанието за това кой беше предизвикал мутацията ми беше опасно. Деймън не само щеше да си има разправии с луксианската общност, но и онези от министерството можеха да използват информацията срещу нас. Точно както го бяха направили с Доусън и Бетани.

— Внимавай — каза той. — Виждам, че още трябва да поработиш над овладяването на гнева си.

Изгледах го с мрачен поглед, който не вещаеше нищо добро.

— Защо си тук? Наистина?

Докосна устните си с пръст.

— Шшт, искам да науча за… — Погледна към дъската и очите му се свиха. — … различните видове организми. — Прозявка.

Използвах всяка частичка от самоконтрола си, за да издържа до края на часа. Дори Матю изглеждаше така, сякаш изпитваше затруднения, и на всеки няколко минути забравяше за какво говори. Улових погледа на Доусън и ми се прииска да мога да поговоря мислено с него…

Момент. Не можех ли да говоря мислено с Деймън? Бяхме го правили преди, но той винаги беше в луксианската си форма. Поех си леко въздух, сведох поглед към размазаните очертания на тетрадката си и се напрегнах възможно най-силно.

Деймън?

Пространството между ушите ми избръмча като телевизор с изключен звук. Без различим звук, но с високочестотно бучене. Деймън? Почаках, но отговор нямаше.

Издишах разочарована. Трябваше някак да го предупредя, че Блейк се беше завърнал, че наистина се беше завърнал в училище. Осъзнах, че Доусън щеше да успее да му предаде съобщението, но не можех да предположа как би реагирал Доусън, ако се запътех към тоалетната и му кажех, че грубиянинът до мен е Блейк.

Надникнах към въпросния грубиянин. Нямаше съмнение, Блейк беше привлекателен. Доста добре докарваше визията на сърфист с разрошена коса и златист тен. Но зад леката му усмивка се криеше убиец.

В мига, в който удари звънецът, събрах нещата си и се отправих към вратата, стрелвайки Матю с поглед. Изглежда той ме разбра, защото причака Доусън и, надявах се, щеше да възпре Доусън да не изхвърли Блейк през прозореца пред очите на всички, след като разбере кой е всъщност Блейк. Следваше обедна почивка, но аз изрових мобилния си телефон от чантата си.

Бях изминала три крачки, преди Блейк да изникне зад мен в коридора и да ме улови за лакътя.

— Трябва да поговорим — каза той.

Опитах се да измъкна ръката си.

— А ти трябва да ме пуснеш.

— Или какво? Ще направиш ли нещо, за да ме спреш? — Главата му се наклони към мен и аз улових позната миризма на афтършейв. — Не. Защото знаеш колко е опасно да се разкриеш.

Озъбих се.

— Какво искаш?

— Само да поговорим. — Той ме вмъкна в празна класна стая. След като влязохме, аз отскубнах ръката си и той заключи вратата. — Виж…

Инстинктивно захвърлих чантата си на пода и оставих Изворът да ме изпълни. Червеникаво бяла светлина се плъзна по ръцете ми и запращя из въздуха. Малка топка бяха светлина изникна в дланта ми.

Блейк извъртя очи.

— Кейти, искам само да поговорим. Няма нужда да…

Отпуснах енергията. Светлината се изстреля през стаята като светкавица. Блейк се отдръпна и светлината удари учебната дъска. Енергията разтопи средата на зелената повърхност и миризмата на горящ озон изпълни въздуха.

Изворът отново се насъбра в мен и този път нямаше да пропусна. Понесе се към ръцете и върховете на пръстите ми. В този момент наистина не знаех дали силата ми би могла да убие Блейк, или само да му нанесе сериозни щети. Или пък знаех, но не исках да си го призная.

Блейк се хвърли зад голямото дървено бюро и вдигна ръка. Всички столове в лявата част на стаята се понесоха надясно, удариха краката ми и ме блъснаха. Не успях да се прицеля и енергийната топка отхвърча над главата на Блейк и удари кръглия часовник над дъската. Той избухна в дъжд от хиляди блестящи парченца пластмаса и стъкло…

И тогава частиците замръзнаха във въздуха, сякаш бяха завързани за невидими нишки. Под тях Блейк се изправи със светещи очи.

— По дяволите — прошепнах и погледът ми се стрелна към вратата.

Нямаше как да я достигна. След като той беше замразил парчетата от часовника, най-вероятно беше замразил всичко. Вратата. Хората извън стаята.

— Приключи ли? — попита Блейк с груб глас. — Защото след няколко секунди ще се изтощиш.

Имаше, право. Мутиралите хора нямаха запасите от енергия на луксианците. И когато използваха способностите си, се изчерпваха доста бързо. И макар да бях шибнала Блейк през онази съдбовна нощ, Деймън беше там и ние се бяхме захранвали един друг.

Но това не значеше, че просто щях да стоя там и да гледам как Блейк осъществява кроежите си.

Пристъпих напред и столовете се надигнаха. Полетяха из въздуха и ме принудиха да отстъпя назад, подредиха се един върху друг и формираха кръг около мен, които достигаше тавана.

Вдигнах ръце и си представих, че столовете с прикрепените за тях подложки се раздалечават. Местенето на предмети вече ми беше лесно, така че теоретично тези бебчета би трябвало да се изстрелят към Блейк като куршуми. Затрепериха и се отдръпнаха от мен.

Блейк съсредоточи енергията си и стената от столове се разтърси, но не помръдна. Продължавах да си представям, че се отдръпват от мен, черпейки от енергията в себе си. Зловеща болка прободе слепоочията ми. Тя се усили, докато накрая не свалих ръце. Сърцето ми запрепуска, докато въртях глава. Бях в капан — заловена в гробница от адски столове.

— И предполагам, че въобще не си тренирала? — През пролуките между столовете видях как Блейк заобикаля бюрото. — Не искам да те нараня.

Запристъпвах в малкия кръг, като поемах дълбоки глътки въздух. Краката ми бяха като желе, кожата ми — суха и крехка.

— Ти уби Адам.

— Стана неволно. Трябва да разбереш, че последното, което някога съм искал, е да нараня някого.

Устата ми увисна.

— Ти възнамеряваше да ме предадеш! И нарани някого, Блейк.

— Знам. И нямаш идея колко ужасно се чувствам. Адам беше добър човек…

— Не смей да говориш за него! — Ръцете ми оформиха слаби, безполезни юмруци. — Не трябваше да се връщаш.

Блейк изви глава настрани.

— Защо? Защото Деймън ще ме убие?

Повторих движенията му.

— Защото аз ще те убия.

Веждите му се повдигнаха и на лицето му се изписа любопитство.

— Вече имаше шанса, Кейти. Убийството не е в природата ти.

— Но е в твоята, нали? — Пристъпих назад и огледах столовете. Леко трепереха. Блейк имаше повече опит, но и той вече се уморяваше. — Би направил всичко, за да спасиш приятелите си?

Той пое дълбоко въздух.

— Да.

— Е, аз също бих направила всичко, за да спася своите.

Настъпи тишина. В тези секунди парчетата от разбития часовник паднаха. Вътрешно изтанцувах победен танц.

— Променила си се — каза най-после той.

Част от мен искаше да се разсмее, но нещо сякаш заседна в гърлото ми.

— Нямаш си представа.

Отдръпна се от столовете и прокара ръка през буйната си коса.

— Това е добре, защото може би ще оцениш важността на това, което ти предлагам.

Присвих очи.

— Не би могъл да ми предложиш нищо.

Огорчена усмивка се изписа на устните му — устни, които някога бях целунала. Яд изпълни гърлото ми.

— Наблюдавам те от известно време. В началото не бях единственият, който го правеше, но това вече го знаеш. Или поне прозорецът на спалнята ти го знае.

Скръсти ръце, когато осъзна, че има цялото ми внимание.

— Знам, че Доусън се опитва да намери Бет, но не знае къде да търси. Аз знам. Държат я с Крис.

Спрях да се движа.

— Къде е това?

Блейк се засмя.

— Все едно ще ти кажа, като се има предвид, че това е единственото, което ме пази жив. Съгласи се да ми помогнеш да освободя Крис и аз ще се погрижа Доусън да намери Бет. Само това искам.

Оказах се безмълвна и примигнах. След всичко, което се случи, той искаше помощта ни? Налудничавият смях отново се насъбра в гърлото ми и този път избухна, гърлен и нисък.

— Ти си абсолютно побъркан.

Лицето му се намръщи.

— Министерството смята, че аз съм техният съвършен верен хибрид. Техният шпионин — имплант. Помолих ги да остана тук заради обществото от луксианци и вероятността някой друг да мутира. Аз съм тяхното подставено лице. И мога да те вкарам в сградата, в която ги държат. Знам къде са, на кой етаж са, в коя килия. И, което е по-важно, знам слабостите им.

Не можеше да е сериозен. Най-горните столове се заклатиха и аз знаех, че само след секунди ще ме затрупат.

— Без мен никога няма да я откриете и най-много сами да се набутате в лапите на Дедал.

Отстъпи още назад. Вълни се носеха във въздуха над рамото му. Такава сила излъчваше…

— Нуждаете се от мен — каза той. — Да, аз също се нуждая от вас. Не мога да се добера до Крис сам.

Добре, явно беше сериозен.

— Защо въобще бихме ти се доверили?

— Нямате избор. — Той прочисти гърлото си, столовете потракаха. Сведох поглед. Краката на най-долните се извиха към него. — Никога няма да я откриете и Доусън ще извърши някоя лудост.

— Ще рискуваме.

— Притеснявах се, че ще кажеш това. — Блейк вдигна чантата ми и я сложи на учителското бюро. — Или ще ми помогнете, или ще отида при Нанси Хъшър и ще й кажа колко си могъща. — Поех си дъх при споменаването на името й. Нанси работеше за министерството, а най-вероятно и за Дедал. — Така и не й докладвах. Вон също не го направи, тъй като работеше с Уил Майкълс. Тя си мисли, че мутацията ти е отшумяла. Ако й споделя тази информация, ще си спася кожата. А може и да не успея, но във всеки случай те ще дойдат за теб. И ако смяташ, че, отървеш ли се от мен, ще се измъкнеш от положението, грешиш. Приготвил съм съобщение, което ще й бъде изпратено, ако нещо се случи с мен. Там се описва на какво си способна, както и това, че Деймън е предизвикал мутацията ти. Да, обмислил съм всичко.

В мен бушуваше гняв и столовете наистина започнаха да се тресат. За секунди беше отнел цялата сила, която притежавах, и ме беше направил напълно безпомощна.

— Долно копеле…

— Съжалявам. — Вече беше до вратата. Милостиви Боже, явно бях глупачка, защото ми изглеждаше искрен. — Не исках да се стига дотук, но ти ме разбираш, нали? Самата ти го каза. Би направила всичко, за да спасиш приятелите си. Не сме толкова различни, Кейти.

Тогава вратата се отвори и той се измъкна навън. Стената от столове се сгромоляса на пода. Малко е иронично, защото столовете се събориха един върху друг — точно както животът ми се разби на парчета и се стовари върху мен.