Дженифър Л. Арментраут
Опал (30)

Трийсета глава

Едно от първите неща, които направих на другия ден, беше да поканя Лиса. Зарадвах се, когато тя се оживи и прие. Накара ме да се почувствам доста по-добре относно решението си да отида. Най-добрата приятелка на Кариса одобряваше и това означаваше доста.

Подобно на мен, тя подхождаше предпазливо към излизането с Ашли. Искра от предишната й същност се прокрадна, когато започна да се шегува.

— Убедена съм, че ще си купи нещо невероятно впито и късо и ще ни накара да се чувстваме като грозни лелки. — Тя въздъхна със съжаление. — Не, забрави това. Най-вероятно ще иде в магазина за дрехи и ще дефилира пред огледалото гола.

Засмях се.

— Няма спор, но се радвам, че Ди ни покани.

— Аз също — каза сериозно тя. — Тя ми липсва, особено след… Да, липсва ми.

Усмивката ми потрепери. Не знаех как да реагирам, когато някой споменеше Кариса. За щастие, днес бяхме прекъснати от Деймън, който реши да подръпне косата ми за опашката като шестгодишно хлапе. Седна зад мен и ме убоде по гърба с химикал.

Завъртях очи пред Лиса и после се обърнах.

— Ти и проклетата ти химикалка.

— Обожаваш я — той се наведе през масата и ме потупа по брадичката със същата химикалка. — Все едно, зачудих се дали може да се върна с вас след училище. Онова нещо, което трябва да свършим следобед, ще се отложи с един час. А по това време майка ти вече ще е в Уинчестър, нали?

През вените ми се понесе развълнувано бръмчене. Знаех накъде бие. Без мама. Час, или нещо такова, насаме, без да ни прекъсват.

Не успях да спра размечтаната си въздишка.

— Би било чудесно.

— Така си и помислих. — Прибра си химикала и се облегна назад. — Нямам търпение.

Кислород заля мозъка ми, а кръвта се понесе навсякъде. Почувствах се странно, затова кимнах и се обърнах напред. Изражението на Лиса ми подсказа, че е чула целия разговор.

Веждите й се повдигнаха многозначително и усетих, че се изчервявам. О, мили боже…

След първия час остатъкът от деня измина бавно. Вселената беше срещу мен. Сякаш знаеше, че се треса от енергия и вълнение. Част от мен беше притеснена. Кой не би бил? Ако наистина не ни прекъснеха и нещата се подредяха правилно…

Нещата да се подредят правилно?

Блейк вдигна поглед от учебника си по биология и се намръщи.

— Какво?

— Нищо — ухилих се аз. — Нищо.

Той вдигна вежда.

— Деймън каза ли ти, че Матю има уговорка след училище с родителите на някакъв ученик?

Ухилих се отново и си спечелих учудено изражение.

— Да, каза ми.

Блейк се взря в мен за секунда, после остави химикалката си. Без предупреждение се приближи и измъкна едно мъхче от косата ми. Отдръпнах се в същия момент, в който той прибра ръката си, което постави носа ми в перфектната позиция, за да помириша китката му.

Чистият цитрусов аромат пробуди тежко, неприятно чувство в мен. Както когато си направил нещо глупаво и те грози публично унижение. Сякаш игли се впиха из цялата ми кожа.

Един спомен се освобождаваше. Този аромат… бях го подушвала преди.

— Добре ли си? — попита той.

Извих глава настрани, все едно това щеше да подпомогне обонянието ми. Къде бях подушвала тази миризма?

Очевидно я бях подушвала върху Блейк. Без съмнение беше един от онези скъпи парфюми, но имаше и нещо друго.

Както когато чуваш гласа на някой актьор, но не виждаш лицето му. Отговорът беше на върха на езика ми и не можех да се отърся от неприятното чувство.

Защо този аромат ми беше болезнено познат? Лицето на Деймън изникна в съзнанието ми, но не беше оттам.

Той ухаеше на природа, като гората и вятъра. И ароматът му се просмукваше за дълго в дрехите ми, във възглавницата ми…

Възглавницата…

Сърцето ми потръпна и после спря за момент. Потъна и щеше да ме понесе надолу през стола. Заля ме шок, бързо последван от гняв — толкова могъщ, че се извих напред.

Не можех да седя тук. Не можех да дишам.

Енергия се натрупа под кожата ми. Мънички косъмчета настръхнаха по тялото ми. Изгорял озон изпълни въздуха. Матю вдигна глава в предната част на помещението. Първо погледна към Доусън, защото ако някой представляваше риск, то това беше той. Но Доусън също се оглеждаше из стаята и търсеше източника на нарастващата енергия във въздуха.

Излизаше от мен.

Щях да експлодирам.

Преминах към действие — затворих учебника си и го натиках в чантата. Без да губя време, се изправих на разтрепераните си крака. Кожата ми сякаш бучеше. И може би наистина го правеше на особена честота. Свирепа енергия се насъбра в мен. Само веднъж се бях почувствала така и това беше, когато Блейк…

Преминах покрай Матю, неспособна да отговоря на притеснената му физиономия, като пренебрегнах любопитните погледи. Изскочих от стаята, поех си няколко дълбоки глътки въздух и се опитах да се успокоя. Край мен се размазваха сиви шкафчета. Разговорите бяха заглъхнали, сякаш хората бяха много далеч.

Къде отивах? Какво възнамерявах да направя? Да ида при Деймън, беше изключено, защото точно в момента, с всичко останало, най-малко имахме нужда от нещо такова.

Закрачих напред, пръстите ми се впиваха здраво в дръжката на чантата ми. Почувствах се така… сякаш щях да повърна. Повдигаше ми се, треперех от гняв. Отправих се към женската тоалетна в края на коридора.

— Кейти! Добре ли си? Почакай!

Подът се надигна под мен, но аз продължих да вървя.

Блейк ме настигна и хвана ръката ми.

— Кейти…

— Не ме докосвай! — освободих ръката си ужасена… просто ужасена. — Никога не ме докосвай!

Той се взря в мен, гняв изостри чертите му.

— Какъв ти е проблемът?

Ужасяващо, грозно чувство се заизкачва вътре в тялото ми.

— Знам, Блейк. Знам.

— Знаеш какво? — Изглеждаше объркан. — Кейти, очите ти започват да светят. Трябва да се успокоиш.

Пристъпих напред, но се насилих да спра. Бях само на косъм от това да избухна.

— Ти… ти си изрод.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Добре, ще трябва да ми дадеш по-добро обяснение, защото нямам идея с какво съм те ядосал.

Коридорът беше празен, но все пак не беше подходящото място за подобен разговор. Обърнах се и се отправих към стълбите. Блейк ме последва и щом вратата се затвори зад нас, се хвърлих върху него. Не го ударих с юмрук.

Енергиен заряд, най-вероятно със силата на електрошок, го удари в гърдите. Блейк пристъпи обратно към вратата, устата му се отвори, а ръцете и краката му трепереха.

— Защо… — Той си пое дъх. — Защо беше това…

По пръстите ми се насъбра енергия и аз исках да го направя отново.

— Спиш в леглото ми!

Блейк се изправи и разтри гърдите си с ръка. Бледата светлина от прозореца между етажите озари лицето му.

— Кейти, аз…

— Не го отричай. Знам, че е така. Подуших парфюма ти. Усещам го по възглавниците си! — В гърлото ми се натрупа жлъч и почувствах силната нужда да я изхвърля. — Как си могъл? Как си могъл да извършиш нещо толкова отвратително и гнусно?

Нещо проблесна в очите му? Болка? Гняв? Не знаех и не ми пукаше. Това, което Блейк беше направил, беше толкова погрешно на толкова много нива, че всеки нормален човек веднага би подал молба за ограничителна заповед.

Блейк прокара ръка през косите си.

— Не е каквото си мислиш.

— Не е — изсмях се истерично. — Не знам какво друго би могло да бъде. Идвал си в къщата ми и в спалнята ми непоканен и си… и си лягал в леглото с мен, болен нещастник такъв!

— Не е каквото си мислиш! — той практически го изкрещя и Изворът в мен се надигна още повече, готов да отговори на избухването. Очаквах учители да нахлуят на стълбището, но не се появи никой. — Следя всичко нощем заради Дедал. Обикалям района като Деймън и останалите луксианци.

Изпухтях.

— Те не се качват в леглото ми, Блейк.

Той се взря в мен толкова безсрамно, че ми се прииска да го ударя.

— Знам. Както казах, това… не беше намерението ми. Беше инцидент.

Устата ми се отвори.

— Да не би да си се подхлъзнал и да си паднал на леглото ми? Защото не разбирам как може инцидентно да си се оказал там.

По бузите му пролази червенина.

— Огледах навън, после огледах и вътре само за да съм сигурен. Хибридите могат да се вмъкнат в дома ти, Кейти, както вече знаеш. А също и хората от Дедал, ако пожелаят.

Какво щеше да направи, ако Деймън беше там? Тогава се досетих и отново ми прилоша.

— Колко дълго обикаляш през нощта?

Той сви рамене.

— Около два часа.

Явно щеше да види, ако Деймън беше дошъл. Или просто имаше див късмет. Донякъде ми се искаше да се беше опитал да влезе поне веднъж, докато Деймън е в къщата. Нямаше да може да ходи добре с месеци.

Имаше шанс да напусне стълбището с един крайник.

Блейк изглежда усети накъде върви мозъкът ми.

— След като проверих къщата ти, аз… не знам какво стана. Сънуваше нещо лошо.

О, защо ли? Може би защото в леглото до мен е спял перверзник.

— Исках да те успокоя. Това е всичко. — Той се облегна на стената под прозореца и затвори очи. — Предполагам, че съм заспал.

— Не беше еднократно. Не че и един път би било приемливо. Разбираш ли?

— Да. — Очите му се разтвориха в тънки резки. — Ще кажеш ли на Деймън?

Поклатих глава. Можех да се справя с това. Щях да се справя с това.

— Ще те убие на място и после ще се озовем в ръцете на Дедал.

Облекчение отпусна тялото му.

— Кейти, съжалявам. Не е толкова зловещо, колкото…

— Не било толкова зловещо? Сериозно ли говориш? Не, не отговаряй. Не ми пука. — Пристъпих напред с треперещ глас. — Не ми пука дали просто си се разтревожил и си ме предпазвал от беди. Не ми пука дали къщата ми гори. Няма да влизаш там отново. И категорично няма да спиш в леглото ми отново. Ти ме целуна… — Вдишах рязко въздух. Суровото, грозно, черно чувство се върна, лазеше из гърлото ми. — Не ми пука. Не искам да съм покрай теб, без това да е наложително. Разбираш ли? Искам да стоиш далеч от мен. Без повече да ме следиш и така нататък.

Болка пробяга из влажните му очи и за момент той изглеждаше така, сякаш ще спори.

— Добре.

Обърнах се към вратата, цялото ми тяло трепереше. Спрях и го погледнах. Стоеше под прозореца с наведена глава. Прокара ръка по бодливата си коса и удари врата си отзад.

— Ако още веднъж го направиш, ще те нараня. — Емоцията запуши гърлото ми. — Не ми пука какво ще стане. Ще те нараня.

* * *

Беше ми трудно да се отърся от откритието си. Ту ми се приискваше да си взема горещ душ, ту в мен се разпалваше гняв, толкова силен, че го чувствах в устата си. За щастие, успях да убедя Матю, че Блейк ме беше ядосал само с това, че е Блейк, което беше правдоподобно и обясняваше защо Блейк ме беше последвал. Убедих Лиса, че не се чувствам добре и затова съм излязла на бегом от час. Тя изтъкна, че това може да възпрепятства следобедните ми планове.

Те вече бяха опетнени.

Нямах намерението да споделя новината с Деймън. Той щеше да изгуби любящия си разсъдък, а колкото и да мразех Блейк, все пак имахме нужда от него. Бяхме стигнали твърде далеч, за да се оставим да ни заловят заради тъпото писмо, с което ни заплашваше. Пък и не исках да рискувам с възможността да спасим Бет.

Когато си спомнех за това през деня, ме побиваха тръпки. През цялото време си мислех, че е бил Деймън или е било сън, но трябваше да осъзная истината по-рано. Нито веднъж не бях почувствала топлината, която се предаваше по връзката ни, когато Деймън беше наблизо.

Трябваше да се досетя, че Блейк е по-голям изрод, отколкото предполагах.

На път за вкъщи минах през пощата. Деймън изскочи от колата и ме последва. На три стъпки от вратата той ме улови през кръста и ме повдигна. Завъртя ме в кръг и краката ми заприличаха на вятърна мелница.

Една жена излезе от пощата с детето си, като много внимаваше да не бъде цапардосана от краката ми. Засмя се и аз бях убедена, че това се дължи на ведрата усмивка на Деймън.

Когато ме постави на крака и ме пусна, аз се заклатушках нестабилно към вратата. Той се засмя.

— Изглеждаш леко пияна.

— Не без твоя помощ.

Той постави ръка на рамото ми, явно в игриво настроение. Пристъпихме към пощенската кутия на мама и заоглеждахме пакетите. Имаше няколко малки колета, останалото бяха боклуци.

Деймън грабна жълтите пакети от ръцете ми.

— Охо! Книги! Получила си книги!

Засмях се, а няколко човека на опашката ни погледнаха през рамо.

— Върни ми ги.

Той ги притисна в гърдите си и направи замечтана физиономия.

— Животът ми вече има смисъл!

— Животът ми щеше да има смисъл, ако можех да публикувам ревю с нещо, различно от училищните компютри.

Правех го около два пъти седмично, след като последният ми лаптоп се пресели в големия компютърен рай на небето.

Деймън винаги идваше с мен. По неговите думи, той беше там, за да „докаже“ моите публикации. С други думи, доста ме разсейваше.

Взе останалите пакети от ръцете ми и ме целуна по бузата.

— Не би ли било хубаво? Но мисля, че надценяваш склонността на майка ти да купува нови лаптопи.

— Не бях виновна за нито един от двата — Криех унищожения наскоро лаптоп от нея.

Щеше да пощурее, ако го откриеше.

— Вярно. — Той задържа вратата на една възрастна дама и после ме побутна да мина. — Но се обзалагам, че всяка вечер си лягаш с мисълта за блестящ нов лаптоп.

Топъл бриз развя кичурите на косата ми и спрях при колата.

— В добавка към мисълта за теб?

— В промеждутъците между мислите за мен — поправи ме той и остави пакетите на задната седалка. — Какво е първото, което би направила, ако имаше нов лаптоп?

Оставих го да вземе ключовете, отидох до дясната седалка и се замислих.

— Не знам. Сигурно ще го прегърна и ще му обещая никога да не допусна да му се случи нещо лошо.

Той отново се засмя с блещукащи очи.

— Добре де, освен това?

— Ще направя клипче, с което благодаря на боговете на лаптопите, че са ми дарили нов. — Въздъхнах, защото това наистина беше единственият начин, по който можех да се сдобия с лаптоп. — Трябва да започна работа.

— Трябва да кандидатстваш за колеж.

— Ти все още не си — изтъкнах аз.

Изгледа ме косо.

— Чаках теб.

— Колорадо — казах и след като той кимна, ужасеното изражение на мама разцъфтя в съзнанието ми. — Мама ще откачи.

— Мисля, че ще се радва, че отиваш в колеж.

Имаше право, но заминаването в колежа изглеждаше доста условно в настоящия момент. Нямах идея какво ще стане следващата седмица, да не говорим за близките няколко месеца. Но имах добри оценки и бях проверила за стипендии за пролетния прием в следващата година.

В Колорадо… И знаех, че и Деймън е разгледал брошурката от университета. Възможността да отида в колеж с Деймън като нормален човек, ме привличаше. Проблемът беше, че не исках да храня напразни надежди, които после да се разбият над главата ми.

Къщата ми беше тиха и малко топла. Отворих прозореца в хола, докато Деймън си наливаше чаша мляко. Когато влязох в кухнята, той забърсваше устата си с обратната страна на дланта, косата му беше неразбория от къдрици, очите му бяха зелени като пролетна трева. Движението опъваше блузата му по бицепса и гърдите му.

Едва удържах въздишката си. Млякото се отразяваше добре на тялото.

Усмивката му беше лукава. Той остави чашата на тезгяха и се придвижи толкова бързо, че не го видях, докато не застана пред мен с ръце на бузите ми. Харесваше ми, че успяваше да изглежда естествен край мен. Преди мислех, че се движи с откачена извънземна скорост само за да ме ядоса, но това беше естествена реакция. Всъщност бавното движение с човешка скорост му костваше повече енергия.

Но после ме целуна. Имаше вкус на мляко и нещо по-богато, сочно и гладко. Не осъзнах, че ме бута назад, докато не достигнахме стълбището, където ме вдигна, без да прекъсва целувката.

Мислех, че цялото нещо с Блейк ще провали следобеда ми, но бях подценила магнетизма на Деймън и целувките му. Обвих крака около талията му, наслаждавайки се на мускулите под ръцете ми.

Не спря в горния край на стълбите, а продължи да върви и да ме целува. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Той се извърна и леко отвори вратата на стаята ми. После сърцето ми започна да препуска, защото най-после бяхме в спалнята и нямаше кой да ни прекъсне. Заля ме нервно вълнение.

Деймън вдигна глава. На устните му се появи полуусмивка и аз се плъзнах надолу с учестено дишане. Наблюдавах замаяно как се измества и сяда на ръба на леглото ми, пръстите му бавно се отделиха от моите и се плъзнаха по дланите ми. Усещах гъделичкането нагоре по ръката си.

Тогава той се обърна към бюрото ми.

Погледът ми последва неговия и примигнах, защото си помислих, че това е мираж. Не беше възможно да го виждам наистина.

На бюрото ми имаше МАК БУК ЕЪР в черешово червеникав цвят.

— Аз…

Не знаех какво да кажа. Съзнанието ми се изпразни. В правилната къща ли бяхме? Огледах се наоколо и прецених, че е така.

Направих малка крачка и спрях.

— За мен ли е?

Бавна, красива усмивка се появи на лицето му и изпълни очите ми.

— Ами, на твоето бюро е, така че…

Сърцето ми сякаш заекна.

— Не разбирам.

— Гледай сега, има едно място, наречено магазини за техника. Аз избрах един и отидох там. Нямаха в наличност. — Той спря, сякаш за да е сигурен, че следя мисълта му, а аз само стоях зяпнала. — Така че поръчах един. Междувременно поръчах и определен цвят. Не исках да поемам рискове, тъй като предпочитам червено.

— Но защо?

Той се засмя тихо.

— Човек, да можеше да си видиш лицето!

Скрих лице в дланите си.

— Защо?

— Ти си имаше такъв и аз знаех колко много държиш на поддържането на блога си и така нататък. Употребата на училищните компютри е неудобно за теб. — Той сви рамене. — Пък и така и не си разменихме подаръци за Свети Валентин. Та дойде моментът.

Усетих се, че той го е планирал през целия ден.

— Кога го донесе тук?

— Сутринта, след като ти отиде на училище.

Поех си дълбоко дъх. Бях на няколко крачки от тоталната радостна истерия.

— И го купи за мен? МАК БУК ЕЪР? Тези неща са доста скъпи.

— Благодари на данъкоплатците. Техните пари отиват в министерството, което после ги дава на нас. — Той се засмя на изражението ми. — Пък и пестя. Посъбрал съм малко състояние.

— Деймън, твърде много е.

— Твой е.

Погледът ми отново беше привлечен от лаптопа, все едно беше мое лично светилище. Колко пъти, откакто можех да произнеса думата „лаптоп“, си бях мечтала за МАК БУК?

Исках да плача и да се смея едновременно.

— Не мога да повярвам, че си го направил.

Той сви рамене.

— Заслужаваш го.

Нещо дълбоко в мен се пречупи. Хвърлих се към Деймън и той се засмя, обвивайки ръце около талията ми.

— Благодаря ти. Благодаря ти, — повтарях отново и отново между пороя от бързи целувки по лицето му.

Той изви глава назад и се засмя.

— Брей, доста си силна, когато си развълнувана.

Седнах в леглото и погледнах към него. Лицето му малко ми се размазваше.

— Не мога да повярвам, че си направил това.

На лицето му се изписа самодоволство.

— Нямаше представа, нали?

— Не, но явно затова отваряше дума за блога. — Ударих гърдите му игриво. — Ти си…

Той сгъна ръце под главата си.

— Аз съм какво?

— Невероятен. — Наведох се напред и го целунах. — Ти си невероятен.

— От години това повтарям.

Засмях се над лицето му.

— Но сериозно, нямаше нужда да го правиш.

— Така пожелах.

Не знаех какво да отговаря, освен да изкрещя с цяло гърло. Да получа МАК БУК беше като Коледа и рожден ден в едно.

Той сведе миглите си.

— Няма проблем. Знам какво искаш да направиш. Върви да поиграеш.

— Сигурен ли си? — Пръстите ме сърбяха от желание да го разуча.

— Да.

Изскимтях, целунах го отново, завъртях се и се хвърлих към лаптопа. Взех олекотеното устройство в леглото, седнах до Деймън и го поставих в скута си. През следващия час опознавах програмите. Чувствах се все по-невероятно готина и умна заради притежанието на МАК БУК ЕЪР.

Деймън се наведе над рамото ми и посочи определено приспособление:

— Има уебкамера.

Изписках и после се ухилих, когато лицата ни се появиха на екрана.

— Трябва да заснемеш първото си клипче още сега — каза той.

Натиснах бутона за запис през смях и изкрещях:

— Имам МАК БУК ЕЪР!

Деймън се засмя и потопи глава в косата ми.

— Ах, ти, зубърке.

Натиснах стоп и забелязах часа. Изключих лаптопа, оставих го до нас и отново обгърнах Деймън с ръце.

— Благодаря ти.

Той ме дръпна надолу и протегна ръце, прибирайки кичур зад ухото ми. Ръката му се движеше плавно.

— Радвам се, когато си щастлива. И ако мога да допринеса с нещо малко, ще го направя.

— Нещо малко? — В тона ми се надигна шок. — Това не е нещо малко. Сигурно е струвало…

— Няма значение. Щом си щастлива, аз съм щастлив.

Гърдите ми се издигнаха.

— Обичам те. Знаеш го, нали?

Появи се арогантна усмивка.

— Знам.

Зачаках. Нищо. Завъртях очи, седнах от другата му страна и изритах обувките си.

Погледнах към прозореца на спалнята и не видях нищо, освен красиво синьо небе. Беше подходящо за джапанки. Джапанки!

— Никога няма да го кажеш, нали?

— Кое? — Леглото се разклати, докато той се изместваше и поставяше ръка върху бедрото ми.

Погледнах го през рамо. Дебели мигли закриваха очите му.

— Знаеш кое.

— Хм?

Той прокара ръце по тялото ми и, както обикновено, това ми подейства разсейващо.

Може би някои момичета се притесняваха, че гаджетата им не произнасят шестбуквената дума. Ако трябва да съм честна, с друго момче сигурно и аз бих се притеснявала. Но за Деймън беше трудно да изрече тази дума, макар да нямаше проблем с това да я засвидетелства.

И аз го приемах. Но това не значеше, че нямаше да го закачам на тази тема.

Той докосна бузата ми с целувка и се измъкна от леглото.

— Радвам се, че го харесваш.

— Обичам го.

Той вдигна вежда.

— Сериозно. Обичам го. Не мога да ти се отблагодаря достатъчно.

Сега изви веждата.

— Убеден съм, че можеш.

Изправих се и го блъснах леко, докато претърсвах пода за джапанките си. Не бях претърсвала стаята, откакто Кариса беше дошла тук. Все още намирах неща, които Деймън и Ди бяха прибрали на странни места. Наведох се, вдигнах ръба на покривалото на точки и надникнах в ничията земя под леглото ми.

Няколко разкъсани листа от тетрадки се въргаляха по пода. Навсякъде имаше свити чорапи. Една гуменка беше близо до ръба, до купчина списания. Другата не се забелязваше и явно беше избягала с половината чорапи, тъй като всички те изглеждаха от различни чифтове.

Джапанките бяха някъде по средата. Легнах на земята и се протегнах.

— Какво правиш? — попита Деймън.

— Опитвам се да достигна джапанките си.

— Толкова ли е трудно?

Не му обърнах внимание. Съсредоточих се върху джапанките и пожелах да се приближат към мен. След секунда едната удари ръката ми, а когато долетя и втората, нещо топло и гладко отскочи от дланта ми.

— Какво, по…

Захвърлих джапанките настрани и заопипвах, докато дланта ми намери предмета. Измъкнах се отдолу, седнах до леглото и разтворих дланта си.

— О, боже мой — казах.

— Какво? — Деймън коленичи до мен и си пое рязко дъх. — Не ме ли лъжат очите ми?

В ръката ми лежеше блестящ черен камък с червени нишки през центъра, подобни на трептящ пламък. Трябва да е бил на Кариса и макар прикрепената към него гривна да се беше изпарила с тялото й, камъкът се беше запазил.

Държах парченце опал.