Дженифър Л. Арментраут
Опал (21)

Двайсет и първа глава

Сърцето ми се качи в гърлото. Когато успях да повдигна глава, очаквах да заваря край нас армия от офицери на министерството.

Не видях нищо.

— За какво говориш? — попитах с шептене. — Не виждам…

— Тихо.

Наежих се, но запазих тишина. След няколко секунди обаче бях убедена, че си прави евтин майтап.

— Ако не се махнеш от мен, наистина ще те…

И тогава видях това, за което говореше. Покрай къщата ми се прокрадваше мъж в черен костюм. Нещо във външността му ми изглеждаше познато и тогава си спомних къде го бях виждала. Беше с Нанси Хъшър в деня, в който дойдоха хората от министерството, докато аз и Деймън се биехме с Барук на полето.

Офицер Лейн.

После видях и превозното му средство — експедишън, паркиран по-надолу по улицата.

Преглътнах тежко.

— Защо е дошъл тук? — попитах.

— Не знам. — Усещах топлия дъх на Блейк по бузата си и стиснах зъби. — Но явно търси нещо.

След около секунда движение, идващо от къщата на Деймън, привлече погледа ми. Предната врата се отвори и Деймън пристъпи. За човешкото око той се изпари от верандата и се материализира отново на алеята пред моята къща, на няколко метра от Офицер Лейн. Но той просто се движеше толкова бързо, че не можеше да бъде проследен.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Лейн? — разнесе се равният му, безчувствен глас.

Изненадан от внезапната му поява, Лейн отстъпи назад и притисна ръка към гърдите си.

— Деймън, боже, мразя, когато правиш така.

Деймън не се усмихна. Каквото и да видя Офицер Лейн в очите на Деймън, то го накара да заговори по същество.

— Провеждам разследване.

— Добре.

Лейн се протегна към предния джоб на сакото си, извади малко тефтерче и го разтвори. Кобурът на пистолета му стърчеше от якето. Не знаех дали е нарочно.

— Офицер Браян Вон е в неизвестност от Нова година. Проверявам всички възможни следи.

— По дяволите — прошепнах.

Деймън скръсти ръце.

— Защо трябва да знам какво се е случило с него и защо трябва да ми пука?

— Кога го видя за последно?

— Не съм го виждал от деня, в който дойдохте на проверка и искахте всички да ядете в онзи отвратителен китайски ресторант — отговори Деймън с толкова убедителен глас, че почти му повярвах. — Все още не съм се възстановил от това изживяване.

Лейн се усмихна с неохота.

— Да, храната беше отвратителна. — Надраска нещо в тефтера си и после го прибра обратно в джоба. — Значи въобще не си виждал Вон?

— Не — отвърна Деймън.

Другият мъж кимна.

— Знам, че вие не се харесвахте особено. Не съм и смятал, че ще предприеме неоторизирани посещения, но на този етап се налага да проверим навсякъде.

— Разбираемо. — Погледът на Деймън попадна на дърветата, зад които се криехме. — Защо проверяваше къщата на съседите?

— Проверявах всички къщи — отговори Лейн. — Още ли си приятел с момичето, с което те видяхме?

О, не.

Деймън не каза нищо, но дори от това разстояние видях как очите му се присвиха срещу офицера.

Лейн се засмя.

— Деймън, няма ли да се поотпуснеш. — Потупа го по рамото, докато минаваше покрай него. — Не ми пука с кого… прекарваш времето си. Просто си върша работата.

Деймън проследи движенията на офицера, като се завъртя към него.

— Значи, ако реша да се срещам само с хора и да се задомя с обикновена жена, няма да ме докладваш?

— Докато не видя неопровержимо доказателство, не ми влиза в работата. Виж, това е позиция с ранно пенсиониране и наистина се надявам да доживея до него. — Закрачи към превозното си средство, но спря и се обърна към Деймън. — Има разлика между доказателство и усещане. Например, имам усещането, че брат ти е имал сериозна връзка с момичето, с което изчезна, но нямах никакви доказателства.

И, разбира се, знаехме как министерството е разбрало за Бет и Доусън — чрез Уил. Но нима този мъж намекваше, че не знае нищо за Доусън?

Деймън се облегна на джипа на Лейн.

— Видя ли тялото на брат ми, когато го откриха?

Последва напрегнат момент и Лейн наведе глава.

— Не бях там, когато са съобщили, че са открили тялото му и това на момичето. Други ми разказаха какво се е случило. Аз съм просто офицер. — Той вдигна глава. — И не са ми казвали нищо друго. Аз не съм част от голямата схема, но не съм и сляп.

Задържах дъх. Усетих, че и Блейк направи същото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Деймън.

Лейн се усмихна леко.

— Знам кой е в къщата ти, Деймън. Знам, че ме излъгаха — доста от нас биват лъгани и не знаят какво се случва в действителност. Ние просто имаме работа. Вършим я и си държим главите наведени.

Деймън кимна.

— И ти държиш ли главата си наведена в момента?

— Беше ми казано да се опитам да установя местоположението на Вон и толкова. — Той се придвижи към вратата на колата си и Деймън отстъпи настрани. — Знам, че не трябва да се залавям с нещо, ако не ми е възложено. Наистина искам да се пенсионирам рано. — Вмъкна се в колата си и затвори вратата. — Пази се.

Деймън пристъпи назад.

— Ще се видим, Лейн.

Гумите се завъртяха по чакъла, докато експедишъна излизаше на пътя, пуфтейки газ.

Какво, по дяволите, беше това? И по-важното — защо Блейк още лежеше върху мен?

Запратих лакът назад, ударих стомаха му и последва сумтене.

— Разкарай се от мен.

Той се изправи на крака с блестящи очи.

— Обичаш да удряш.

Надигнах се гневно.

— Трябва да се разкараш. В момента не можем да се занимаваме и с теб.

— Имаш право. — Той отстъпи и усмивката му изчезна. — Ще се видим по-късно.

— Все тая — промърморих аз и се извърнах към Деймън, който вървеше по алеята. Измъкнах се от гората и се приближих до него. — Всичко ли е наред?

Деймън кимна.

— Чу ли нещо от разговора ни?

— Да, тъкмо се връщах, когато го видях. — Деймън явно не знаеше, че Блейк се държи като господин Психопатов, и аз реших да оставя нещата така, тъй като все пак ни предстоеше пътуване до Маунт Уедър. — Вярваш ли му?

— Не знам. — Той облегна ръка на рамото ми и ме поведе към неговата къща. — Лейн винаги е бил свестен, но това не ми звучи добре.

Обвих ръка около кръста му и се наклоних към него.

— Кое по-точно?

— Цялото нещо, целият този сценарий — каза той и седна на най-долното стъпало пред прага. Придърпа ме в скута си и задържа ръцете си около мен. — Фактът, че министерството и дори Лейн знаят адски добре, че Деймън си е вкъщи, както и това, че се досещат, че знаем, че са ни излъгали. И не правят нищо по въпроса. — Той стисна очи, докато аз допирах бузата си до неговата. — И това, което ще направим тази вечер — може да проработи, но си е същинска лудост. Част от мен се чуди дали те вече знаят, че идваме.

Погалих брадичката му с палец и нежно го целунах по бузата. Искаше ми се да мога да му помогна по някакъв начин.

— Мислиш ли, че сами влизаме в капана им? — попитах.

— Мисля, че през цялото време сме вътре в капана и сега само чакаме вратичката да се затвори.

Той улови мръсната ми ръка и я задържа.

Лек вятър премина през мен.

— И все пак няма да се откажем?

Решителната поза на раменете му отговаряше достатъчно красноречиво.

— Ти не си длъжна да идваш.

— Нито пък ти — обясних тихо. — Но и двамата отиваме.

Деймън наведе глава назад и срещна погледа ми.

— Тук си права.

Не се захващахме с това, защото ни беше омръзнало от живота, нито защото бяхме глупави, а защото бяха заложени два живота, може би и повече, които бяха толкова ценни, колкото и нашите. Може би цялото начинание беше самоубийствено, но ако не го осъществяхме, щяхме да изгубим Бет, Крис и Доусън. Блейк беше приемлива загуба.

Но в сърцето ми изникна стрък паника. Бях уплашена — ужасена до мозъка на костите си. Кой не би бил? Но аз бях докарала всички ни дотук и сега ситуацията беше по-голяма от мен, по-голяма от страховете ми.

Поех си разтреперано дъх, сведох глава и целунах устните му.

— Мисля да прекарам известно време с мама, преди да тръгнем. — Гърлото ми сякаш се поду. — Тя скоро ще се събуди.

Той отвърна на целувката ми. В допира му имаше копнеж, частица отчаяние, а също и одобрение. Ако нещата тази нощ се объркаха, нямаше да сме изживели достатъчно мигове заедно. Но всъщност едва ли някога въобще бихме могли да изживеем достатъчно мигове заедно.

Най-накрая той каза със суров глас:

— Това е добра идея, котенце.

* * *

Когато настъпи моментът да се качваме в джипа на Деймън и да потегляме към планините Блу Ридж, общото настроение беше обтегнато. И този път не се дължеше на присъствието на Блейк.

Имаше изблици на смях и псувни, но общо взето всички бяхме на тръни.

Ашли се настаняваше на дясната предна седалка в колата на Матю. Цялата беше издокарана в черно — черен клин, черни гуменки и впито черно поло. Изглеждаше като нинджа. Ди пък носеше розово. Явно поне тя беше разбрала, че двете ще чакат в колата. Освен ако не планираше да се слее със седалките на колата, Ашли нямаше причина да бъде облечена така.

Като изключим факта, че изглеждаше страшно секси.

От друга страна, аз носех тъмен анцуг и черен пуловер, който вече не ставаше на Деймън. Явно беше отпреди тийнейджърските му години, защото сега не би станал дори на главата му, а аз изглеждах така, сякаш отивах на фитнес.

Бях пълен резил в сравнение с Ашли, но Деймън пошепна нещо относно това, че му нося дрехите, от което кръвта в цялото ми тяло закипя и вече не ми пукаше дали изглеждам като гърбушко в сравнение с нея.

Доусън и Блейк щяха да пътуват с нас, останалите — с Матю. Когато излизахме от алеята, очите ми се впиха в къщата и останаха втренчени, докато тя се изгуби от поглед. Няколкото часа, които прекарах с мама, бяха страхотни. Наистина страхотни.

Първите трийсетина минути от пътуването бяха спокойни. Блейк си мълчеше, но когато заговори, нещата потръгнаха на зле. На няколко пъти си помислих, че Деймън ще спре колата и ще го удуши. Не смятах, че аз или Доусън бихме се опитали да го спрем.

Доусън се измести и удари челото си с ръка.

— Никога ли не спираш да дърдориш?

— Само когато спя — отвърна Блейк.

— И когато си мъртъв — подметна Деймън. — Ще спреш да дуднеш, когато си мъртъв.

Устните на Блейк изтъняха.

— Разбирам.

— Добре. — Деймън се съсредоточи върху пътя. — Опитай да помълчиш за малко.

Прикрих усмивката си и се извърнах назад.

— Какво ще направиш, когато видиш Бет?

На лицето на Доусън се изписа благоговение и той поклати бавно глава.

— Човече, не знам. Ще дишам — най-после ще мога отново да дишам.

Усмихнах му се, трогната до сълзи.

— Убедена съм, че и тя се чувства така.

Или поне така се надявах. Последния път, когато бях видяла Бет, тя не беше съвсем наред с главата. Но тъй като познавах Доусън, нямах съмнения, че той ще го понесе, защото я обичаше — с любовта, която някога бяха споделяли мама и татко.

С ъгъла на очите си видях как устните на Деймън се извиват лекичко. Нещо запърха дълбоко в гърдите ми.

Лекичко си поех въздух и се съсредоточих върху Блейк. Тази страна на главата му беше обърната към прозореца и той гледаше в тъмната нощ.

— Ами ти?

Погледът му се прехвърли на мен. В първите секунди той не отговори.

— Ще напуснем това място и ще заминем на запад. И първото, което ще направим, е да отидем да покараме сърф. Някога той обичаше морето.

Обърнах се и се взрях в ръцете си. Понякога ми беше трудно да мразя, без да изпитвам съжаление. Съжалявах приятеля му, съжалявах дори и самия Блейк.

— Това… звучи добре.

След това никой от нас не проговори и в началото настроението беше мрачно, изпълнено със спомени, може би с хиляди мисли за неизживени мигове, както и разнообразни сценарии, по които можеше да протече вечерта за Доусън и Блейк. Но когато преминахме Уинчестър, пресякохме реката и различихме в далечината тъмните сенки на Блу Ридж, настроението се промени.

Момчетата бяха напрегнати и излъчваха тестостерон на вълни. Нервна и нетърпелива, погледнах часовника. Девет без двайсет.

— Колко още? — попита Деймън.

— Имаме време.

Джипът премина на по-тих режим и се заизкачвахме по планината. Матю ни следваше плътно. Той знаеше посоката. Аварийният път трябваше да се намира на около половин миля от главния вход. Деймън се опита да го провери на GPS-а, но системата избълва нещо и отказа.

Иззвъня телефон и Блейк си извади мобилния.

— От Люк е. Иска да е сигурен, че ще стигнем навреме.

— Ще стигнем — отвърна Деймън.

Брат му се приведе между предните седалки:

— Сигурни ли сме?

Деймън завъртя очи.

— Да. Сигурен съм.

— Просто питам — измрънка Доусън и отново се облегна.

Сега Блейк застана между седалките.

— Добре, Люк е готов. Искаше да ни напомни, че имаме само петнадесет минути. Ако нещо се обърка, трябва да се измъкнем и да се върнем друг път.

— Не искам да се връщам друг път — заяви Доусън. — След като влезем, ще дадем всичко от себе си.

Блейк се смръщи.

— Искам да ги измъкна не по-малко от теб, пич, но разполагаме с ограничено време. Това е.

— Ще се придържаме към плана — погледът на Деймън се насочи към брат му. — Точка по въпроса, Доусън. Няма да те загубя отново.

— Пък и нищо няма да се обърка — намесих се аз, преди да стане грандиозна препирня. — Всичко ще протече според плана.

Съсредоточих се върху пътя. От шосето излизаха четири по-малки улички, като едри дървета обграждаха две от тях. Всичко беше една огромна мъглявина от сенки. Нямах представа как Деймън ще намери пътя, но той забави колата и сви по лявата уличка.

В гърдите ми натежа притеснение, докато Деймън завиваше по едва забележим път. Нямаше пътна маркировка, нищо не показваше, че тук въобще има път. Два фара зад нас ни последваха в тесния улей, застлан по-скоро с кал и чакъл, отколкото с паваж. На около двеста крачки бледата лунна светлина огряваше стара ферма вдясно от пътя. Половината покрив липсваше. От двете страни стърчаха буйни треви.

— Зловещо — промърморих. — Убедена съм, че вашите ловци на духове ще кажат, че мястото е обладано.

Деймън се подсмихна.

— Те казват, че всяко място е обладано. Затова ги обичам.

— Та нима не е вярно? — каза Доусън, докато паркирахме и Матю отбиваше до нас.

И двете коли загасиха фаровете и двигателите и тъй като нямаше друг източник на светлина, наоколо стана черно като катран. Стомахът ме жегна. Пет минути до девет. Вече нямаше връщане.

Мобилният на Блейк иззвъня отново.

— Само иска да провери дали сме готови.

— Боже, той е дразнещо малко хлапе — измърмори Деймън, обърнат към мястото, където беше паркирал Матю. — Подготвяме се. Андрю?

Андрю се измъкна от колата, шептейки нещо на Ди и сестра си. И после направи жест, който приличаше на гангстерски сигнал, кълна се.

— Готов съм.

— Божке — просъска Блейк.

— Придържаме се към плана. По никое време никой от нас — Деймън изгледа брат си — няма да се отдалечава от плана. Всички ще се върнем тази нощ.

Последва шепот на съгласие. С пулс, толкова ускорен, сякаш имах сърдечна криза, отворих вратата.

Деймън постави дланта си върху ръката ми.

— Стой близо до мен.

Гласните ми струни изглежда не действаха, затова просто кимнах. Четиримата бяхме излезли от колата и дишахме студения планински въздух. Всичко беше мрачно, струите лунна светлина не достигаха аварийния път. Може би на входа му стоеше мечка — нямаше как да знам.

Заобиколих предната част на колата и застанах до Деймън. Някой друг пристъпи до мен и осъзнах, че беше Блейк.

— Време? — попита Деймън.

Последва проблясък от екран на мобилен телефон и Блейк каза:

— Една минута.

Поех малко въздух, но той се заклещи в гърлото ми. Усещах пулса си във всяка част на тялото си. Някъде в мрака Деймън намери ръката ми и я стисна.

„Можем да се справим“ — казах си. „Можем да се справим. Ще се справим.“

— Трийсет секунди — каза Блейк.

Продължавах със своята мантра, тъй като преди време бях прочела нещо за законите на вселената и как ако вярваш в нещо, това ще го накара да се случи. Боже, наистина се надявах това да е истина.

— Десет секунди.

Деймън ме стисна отново и аз осъзнах, че той не възнамеряваше да ме пусне. Щях да го забавя, но нямаше време за протести. По ръцете ми премина трепет. Усетих как Изворът изтропа и се събуди. Прехвърлях тежестта си от крак на крак.

Блейк се наведе до мен.

— Три, две, едно, старт!

Оттласнах се, позволих на Извора да плъзне по мен, да разшири всяка клетка със светлина. Никое от момчетата не светеше, но всички тичахме, всъщност дори летяхме. Гуменките ми се плъзгаха по пътя. Качихме се нагоре, придържайки се към ръба на пътя и избягвайки редките светлини. Осъзнах, че да не изоставам от тях, никога не е било проблем.

Проблемът беше в това, че не виждах пътя.

Но ръката на Деймън все още беше в моята и той не ме дърпаше, а по-скоро ме водеше през нощния мрак, около дупки с големината на кратери и нагоре по извития планински път.

След седемдесет и пет секунди, преброих ги, се появи осветена шестметрова стена. Забавихме и спряхме напълно зад последния ред дървета.

Поех си мъчително дъх с разширени очи. Знаци в червено и бяло показваха, че по оградата тече електричество. Зад нея стоеше празно пространство с размера на футболно игрище и масивна сграда.

— Час? — попита Деймън.

— Минута след девет. — Блейк прокара пръсти през наострената си коса. — Добре, виждам един охранител при портата. Забелязвате ли други?

Изчакахме близо минута, за да видим дали други не обикалят около оградата, но, както беше казал Люк, сега ставаше застъпването на смяната. Само портата беше охранявана. Не можехме да чакаме повече.

— Дайте ми секунда — каза Андрю, излезе измежду дърветата и се прокрадна към охранителя, облечен в черно.

Щях да попитам, какво по дяволите, прави, когато го видях да се накланя и да докосва с ръка земята. Разхвърчаха се сини искри и охранителят понечи да се обърне към него, но електричеството го достигна.

Бурен трепет разтърси тялото на мъжа и той изпусна пистолета. След секунда лежеше до оръжието на земята. Момчетата продължиха напред и аз ги последвах, като надникнах към пазача. Гърдите му се издигаха и спускаха, но не беше в съзнание.

— Не знае какво се случи — ухили се Андрю, докато подухваше пръстите си. — Няма да се свести за около двайсет минути.

— Чудесно — каза Деймън. — Аз щях да му изпържа мозъка, ако бях опитал нещо подобно.

Очите ми се разшириха.

Деймън беше в движение, приближаваше портата. Бялото алармено табло изглеждаше скромно, но това беше само първият тест. Можехме само да се надяваме, че Люк беше свалил камерите и ни беше дал правилните кодове.

— Икар — каза тихо Блейк.

Деймън кимна и раменете му се напрегнаха, докато бързо въвеждаше кода. Чу се метално кликване, последвано от тихо бръмчене, и вратата потрепери. Разтвори се, приканвайки ни като червен килим.

Деймън ни поведе напред. Забързахме из двора и за две секунди достигнахме вратите, за които бяха говорили Люк и Блейк. Застанах зад Деймън, докато другите разглеждаха стените.

— Къде е проклетото табло? — прошепна Деймън, докато свистеше между вратите.

Пристъпих назад и се насилих да огледам стената бавно.

— Ето — посочих надясно.

Таблото беше малко, скрито зад капак.

Андрю дотича и надникна през рамо.

— Готови?

Доусън сведе поглед към мен, после към средната врата пред нас.

— Да.

— Лабиринт — измъмри Деймън зад нас. — И, моля те, изпиши го правилно.

Андрю затрака с пръсти и въведе кода. Исках да затворя очи, просто в случаи, че се окажем с десетина пушки, насочени към лицата ни. Вратата пред нас се отвори, разкривайки пространството сантиметър по сантиметър.

Нямаше пушки. Нямаше хора.

Издишах въздуха, който бях задържала.

Зад вратата имаше широк оранжев тунел и в края му — асансьори. Нямаше и трийсетина метра, а ние просто трябваше да достигнем до тези асансьори и да слезем с шест етажа. Блейк знаеше килиите.

Наистина щяхме да го направим.

Вратата беше достатъчно широка, за да минат едновременно двама човека, но Доусън пристъпи пръв. Разбираемо, имайки се предвид какво можеше да получи до края на вечерта. Последвах го. След като той премина през рамката, дочух звук от изпускане на въздух, съвсем леко пухтене.

Доусън се свлече, сякаш беше прострелян, но изстрели нямаше. В един момент стоеше на прага, а в следващия премина вътре и се свлече на пода с разтворена уста.

— Никой да не мърда — нареди Андрю.

Времето спря. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Погледнах нагоре. Ред дребни дюзи, едва забележими, гледаха надолу. „Твърде късно“, осъзнах ужасена аз. Пухтенето прозвуча отново.

Нажежена болка премина по кожата ми, сякаш хиляда миниатюрни ножа ме разразяха отвътре. Всяка част от тялото ми избухна, докато отчаяно се борех да си поема въздух. Краката ми се извиха и аз се строполих, неспособна дори да забавя падането. Бузата ми се удари в бетона, но този пристъп на болка не беше нищо в сравнение с огнената стихия, бушуваща из тялото ми.

Клетките на мозъка ми бяха притиснати и смачкани. Мускулите ми се свиха в паника и болка. Клепачите ми се разтвориха широко. Дробовете ми се опитаха да се разширят, да намерят въздух, но във въздуха имаше нещо погрешно — той пареше по устните и гърлото ми. Някъде в далечината онази частица от мен, която още не се беше предала, осъзна какво се случва. Оникс — преносим по въздуха, превърнат в оръжие оникс.