Дженифър Л. Арментраут
Опал (16)

Шестнайсета глава

Прибрахме се късно от Мартинсбърг и веднага отидох в леглото. Деймън ме последва, но единственото, което направихме, беше да се гушнем и да заспим. И двамата бяхме невероятно изтощени и аз много се радвах, че той е тук. Трайно присъствие, което успокояваше опънатите ми нерви.

В четвъртък бях като зомби и направо ми се гадеше от очебийно веселото настроение на Блейк в часа по биология.

— Трябва да си по-щастлива — прошепна ми, докато аз нервно си водех бележки. Без съмнение се бях провалила на изпита вчера. — След неделя всичко ще е приключило.

Всичко ще е приключило. Химикалката ми прекъсна. Мускулите на врата ми се стегнаха.

— Няма да е лесно.

— Да — ще е. Просто имай вяра.

Почти се засмях. Вяра в кого? В Блейк? Или в хлапето мафиот? Не вярвах на нито един от тях.

— След неделя ще се махнеш.

— Като отминало десетилетие — отговори той.

След часа си прибрах нещата, усмихнах се на някаква шега на Лиса и изчаках Доусън. Не исках да го оставям насаме с Блейк. Не и докато Доусън измерваше момчето с очи така, сякаш възнамеряваше да го пребие за още информация.

Блейк профуча покрай нас, докато прехвърляше учебниците си в другата ръка. Закрачи надолу по коридора и махна с ръка на група ученици, които извикаха името му.

— Не го харесвам — промърмори Доусън.

— Нареди се на опашката. — Отправихме се надолу по коридора. — Но ще имаме нужда от него в неделя.

Доусън се загледа напред.

— Все пак не го харесвам. — А после попита: — Той си е падал по теб, нали?

Бузите ми почервеняха.

— Защо мислиш така?

Появи се малка усмивка.

— Омразата на брат ми към него е безгранична.

— Е, той уби Адам — казах с тих глас.

— Да, знам, но това е лично.

Намръщих се.

— Как може да е по-лично от това?

— Такова е.

Доусън отвори вратата и ние бяхме нападнати от кикотещата се армия на двора. Кими беше капитан.

— Еха. Защо ли не съм изненадана? — каза тя.

Усетих, че се движа пред Доусън.

— Защо ли нямам идея за какво говориш?

Зад мен Доусън прехвърляше тежестта от единия на другия си крак.

— Направо си е очевидно. — Тя се облегна на парапета, раницата й беше подпряна на ръба отзад. Момичетата около нея се хихикаха. — Единият брат не ти е достатъчен.

Преди да реагирам. Доусън пристъпи край мен и изплю:

— Ти си жалка и противна.

Усмивката на Кими замръзна. Може би предишният Доусън никога не би казал нещо подобно, защото тя и всичките й приятелки изглеждаха така, сякаш някой стъпваше върху гробовете им. Някъде в ъгъла на съзнанието си желаех да се засмея, но бях толкова ядосана, толкова отвратена от намека, че бих излизала с двама братя близнаци.

Откровено не знам какво стана после. Струя енергия изскочи от мен и красивата розова раница се разтресе и падна от парапета. Тежестта дръпна Кими. Нейните обувки на токчета се вдигнаха от пода и в миг разбрах какво щеше да се случи.

Тя щеше да падне през парапета с главата надолу.

Писък се надигна в гърлото ми и излезе от устните на Кими. Ужасеният вид на приятелките й се запечата завинаги в паметта ми и пулсът ми отлетя във висините.

Доусън се изстреля напред и я сграбчи за едната ръка. Беше я изправил на крака, преди писъкът й да заглъхне в ушите ми.

— Хванах те — каза той изненадващо мило. Кими си пое дъх, стискайки ръката на Доусън. — Всичко е наред. Добре си.

Той внимателно отдели пръстите й от ръката си и пристъпи назад. Приятелките й веднага я наобиколиха.

Тогава той се обърна към мен с премрежени очи. Стисна лакътя ми и бързо ме задърпа надолу по стълбището.

След като бяхме достатъчно далече, спря и ме погледна.

— Какво беше това?

Дъхът ми спря и аз погледнах настрани, объркана и изпълнена със срам. Всичко беше станало толкова бързо и аз бях толкова бясна. Но бях го направила аз — тази част от мен, която беше реагирала без мисъл и знание. Частта от мен, която знаеше, че тежестта на чантата й ще я събори от парапета.

* * *

На обяд не казах на Деймън за станалото с Кими на стълбището, защото си повтарях, че щом Кариса и Лиса са с нас, значи не е време за подобен разговор. Това беше само извинение, но аз го смятах за по-отвратително от думите на Кими. По-късно същия ден, когато бяхме в къщата на Деймън и преглеждахме с останалите плановете за неделя, пак си казах, че моментът не е удачен.

Особено докато Ди настояваше да отиде, а Деймън не искаше и да чуе.

— Искам ти и Ашли да останете с Матю, в случай че нещо се обърка.

Ди скръсти ръце.

— Какво, значи не смяташ, че мога да се сдържам, когато се налага? Мислиш, че ще превъртя и ще наръгам Блейк на място?

Брат й я изгледа безизразно.

— Като го спомена…

Тя завъртя очи.

— Кейти отива ли с вас?

Раменете ми се свиха рязко. Започваше се.

Тялото на Деймън се напрегна.

— Не искам…

— Да — прекъснах го с убийствена физиономия. — Само защото аз забърках цялата каша и Блейк не иска да направи нищо без мен и Деймън.

Ашли подсмръкна от канапето. Освен че гледаше Деймън така, сякаш искаше да разпали отново романса си с него, тя не правеше нищо особено.

— Колко си доблестна, Кейти!

Не й обърнах внимание.

— Пък и имаме нужда от хора, които да останат отвън, ако нещо се обърка.

— Че що? — попита Андрю. — Не вярвате ли на Блейк? Каква изненада!

Деймън отново седна и прокара и двете си ръце през косите си.

— Както и да е, ще влезем и ще излезем. И тогава всичко… всичко ще свърши.

Брат му примигна бавно и аз знаех, че си мисли за Бет. Може би дори си я представяше и за момент се зачудих колко дълго не се бяха виждали. Попитах го и за моя изненада той отговори:

— Не знам. Времето течеше различно. Седмици? Месеци? — Той се изправи и размърда рамене. — Не мисля, че съм бил в тази сграда. Времето винаги беше топло и сухо, когато ме извеждаха навън.

Извеждаха навън — като домашен любимец. Това си беше ужасно отвсякъде.

Доусън издиша дрезгаво.

— Имам нужда от разходка или движение.

Огледах се бързо. Слънцето беше залязло преди известно време. Не че той се нуждаеше от светлина. Вече беше на вратата, преди някой да може да каже и дума.

— И аз ще дойда — обади се Ди.

Андрю се изправи.

— Ще ви последвам.

— Значи и аз ще се разкарам — този път се обади Ашли.

Матю въздъхна.

— Един ден ще се справяме с всичко без излишни драми.

Деймън се засмя уморено.

— Успех в това.

След пет минути всички, освен Деймън бяха излезли от къщата. Сега беше перфектният момент да призная, че почти счупих врата на Кими, но забелязах проблясък в очите на Деймън.

Устните ми пресъхнаха.

— Какво?

Деймън се изправи и се протегна, разкривайки малко от стегнатата си кожа.

— Тихо е. — Той протегна ръка и аз я поех в своята. — Тук никога не е тихо. Поне от известно време.

Имаше право. Позволих му да ме издърпа за крака.

— Няма да продължи дълго.

— Така е. — Той ме придърпа към себе си, а след секунда бях в ръцете му и летяхме към стълбите. Постави ме на крака в спалнята си. — Признай си. Харесваш методите ми на придвижване.

Чувствайки се малко замаяна, се засмях.

— Скоро ще стана по-бърза от теб.

— Мечтай си.

— Глупак — отвърнах.

Устните на Деймън се извиха настрани.

— Беля.

— У-у! — разширих очи. — Грубо.

— Трябва да се възползваме от тишината.

Той пристъпи към мен като хищник, който виждаше жертвата си.

— Наистина ли?

Внезапно ми стана твърде горещо. Отстъпих назад, докато стигнах до леглото му.

— Наистина. — Той събу обувките си. — Смятам, че имаме около трийсет минути, преди някой да ни прекъсне.

Очите ми окапаха, когато той свали тениската си и я захвърли. Поех си болезнено дъх.

— Може би нямаме толкова време.

На устните му се заформи лукава усмивка.

— Вярно. Да кажем, че имаме двайсет минути, плюс-минус пет. — Той спря пред мен с премрежени очи. — Въобще не е достатъчно за това, което искам, но ще опитаме да се справим.

Жега пролази из вените ми и аз отново се почувствах замаяна.

— Можем ли?

— Хм.

Той постави ръцете си на рамената ми и ме свлече надолу, докато не седнах на ръба на леглото. Погали с длани бузите ми и коленичи пред омекналите ми крака, така че очите ни да бъдат на еднаква височина.

Миглите на Деймън се наведоха и погалиха бузите му.

— Липсваше ми — каза той.

Обвих пръсти около китките му.

— Виждаш ме всеки ден.

— Не достатъчно — промърмори той и притисна устните си към шията ми, която пулсираше наравно със сърцето. — И никога не си сама.

Това си беше истина. Последния път, когато бяхме останали сами достатъчно дълго време, и двамата бяхме спали. Така че тези мигове бяха безценни, кратки, откраднати.

Усмихнах се, докато той прокара линия от целувки по брадичката ми и спря близо до устните ми.

— Значи не трябва да хабим времето за приказки — казах.

— Аха. — Той целуна ъгълчето на устната ми. — Говоренето е чисто пилеене на време. — После целуна другото ъгълче. — Пък и когато говорим, обикновено стигаме до спор.

Засмях се.

— Невинаги.

Деймън се отдръпна и вдигна вежди.

— Котенце…

— Добре. — Отпуснах се назад и той ме последва, покачи се върху мен, ръцете му бяха големи и могъщи. Боже, понякога наистина напълно ме пленяваше. — Може и да си прав, но хабиш време.

— Винаги съм прав.

Отворих уста, за да се възпротивя, но устните му поеха контрол над моите и целувката му проникна дълбоко в мен, разтопи мускулите и костите ми. Езикът му се понесе към моя. В този момент можеше да е прав колкото си иска, стига да продължаваше да ме целува така.

Прокарах пръсти през косата му и го дръпнах, когато вдигна глава. Смятах да протестирам, но той ме целуваше надолу по шията, по ръба на жилетката ми, надолу покрай малките копчета с форма на цветя, още по-надолу, докато вече не можех да достигна главата му с пръсти. Нито да следя накъде отива.

Деймън седна върху краката си и се зае с ботушите ми. Свали единия и го подхвърли през рамо. Той се удари в стената с леко тупване.

— От какво са направени? Заешка кожа?

— Какво? — изкисках се. — От изкуствена кожа са.

— Толкова са меки. — Свали и другия и той също се удари в стената. Следваха чорапите ми. Целуна връхчето на стъпалото ми и аз потрепнах. — Е, не толкова меки колкото това. — Ухилен, той вдигна глава. — Между другото, чорапогащите ми харесват.

— Така ли? — Погледът ми беше насочен към тавана, но всъщност не виждах нищичко. Не и докато ръцете му се движеха по прасците ми. — Да не… защото са червени?

— Затова. — Усетих бузата му до коляното си и ръцете ми плеснаха по леглото. — И защото са толкова тънки. И горещи, но това вече го знаеш.

Горещи? На мен ми беше горещо. Ръцете му преминаваха по външната страна на бедрата ми, под дънковата пола и избутваха материята нагоре… и нагоре. Прехапах устната си достатъчно силно, че да усетя металически вкус в устата си. Материята наистина беше тънка, нежна — почти несъществуваща преграда между неговата кожа и моята. Усещах всяко докосване и дори и най-лекото беше като хиляда волта ток.

— Котенце…

— Хм?

Сграбчих завивките в юмруци.

— Само проверявам още ли си с мен. — Той целуна крака ми точно над коляното. — Не искам да заспиш или нещо подобно.

Сякаш беше възможно да заспя. Въобще.

Очите му проблеснаха.

— Знаеш ли какво? Дай ми само две минути. Повече не искам.

— Все едно — казах. — Какво ще правиш с оставащите осемнадесет минути?

— Ще се гушкам.

Започнах да се смея, но пръстите му намериха ластика на чорапогащите ми, той ги дръпна и започна да псува, когато се оплетоха в краката ми.

— Да ти помогна? — предложих с трептящ глас.

— Ще се справя — прошепна той и ги измъкна.

И те полетяха нанякъде.

Нещата се развиваха по-бързо отколкото когато и да било преди. Бях притеснена, но не исках да спираме. Бях и любопитна. Доверявах му се безпределно. Вече нищо не разделяше кожата ми нито от неговата, нито от устните му и аз спрях да мисля, вече не бях способна да сътворя рационална мисъл. На света съществуваше само той и лудият приток от усещания, който той носеше. Аз сякаш летях, а по стените се забелязваше мека бяла светлина, която не идваше от Деймън.

Когато отново се върнах на земята, очите на Деймън бяха ярки диаманти. Изглеждаше изумен, което беше странно, тъй като той беше изумил мен.

— Заблестя малко — каза той и се изправи. — Само веднъж съм те виждал да го правиш.

Знаех за коя нощ говори, но не исках да мисля за това сега. Бях доволна просто да се рея из въздуха. Беше хубаво — дори разкошно — и не исках да говоря. Мозъкът ми беше като каша. Нямах идея, че това може да е такова. Боже, бях шокирана, че въобще се случи. Смятах, че е редно да му благодаря или нещо подобно.

Усмивката, която ми дари, беше изпълнена с мъжка гордост и арогантност, сякаш той знаеше, че напълно ми беше размътил мозъка. Протегна се покрай мен и ме притисна по-близо до себе си. Наведе глава и ме целуна нежно, дълбоко.

— Не бяха и две минути — обади се. — Казах ти.

Сърцето ми беше някъде в гърлото.

— Беше прав.

— Винаги.