Дженифър Л. Арментраут
Опал (3)

Трета глава

Тъй като отношения ми с майка бяха достатъчно обтегнати, реших да не й споменавам за прозореца, когато се чухме по телефона по-късно същата вечер. Надявах се и се молех пътищата да бъдат достатъчно разчистени, за да може някой да дойде и да поправи прозореца, преди да се е прибрала мама.

Но все пак ми беше неприятно да я лъжа. В последно време непрекъснато я лъжех и знаех, че би било редно да й кажа всичко, особено за мнимия й приятел Уил. Но как би могъл да протече подобен разговор? „Здрасти, мамо, съседите ни са извънземни. Един от тях случайно предизвика мутация на клетките ми, а Уил е психопат. Имаш ли въпроси?“

Това категорично нямаше да стане.

Точно преди да затворя, тя отново заобяснява как трябва да отида на доктор заради гърлото. Оправданието, че просто съм настинала, за момента вършеше работа, но какво щях да й кажа след седмица или две? Боже, наистина се надявах гърлото ми да се оправи дотогава, но донякъде се боях, че проблемът ще се окаже дълготраен. Поредното нещо, което да ми напомня за… всичко.

Трябваше да й кажа истината.

Взех пакет макарони със сирене и възнамерявах да го бутна в микровълновата, когато смръщено погледнах ръцете си. Дали и моите длани имаха микровълнови способности като тези на Ди и Деймън? Обърнах се към купата и свих рамене. Бях прекалено гладна, за да рискувам.

Топлината просто не беше моята сила. Когато Блейк ме обучаваше в използването на Изворът и се опитваше да ме научи да създавам топлина, тоест огън, аз погрешка запалих ръцете си вместо свещта.

Докато чаках макароните, надникнах през прозореца над мивката. Доусън се оказа прав. Пейзажът действително беше великолепен под слънчевите лъчи. Сняг застилаше земята и покриваше дървесните клони. Ледени висулки надничаха от брястовете. Дори и сега, след залез-слънце, светът навън беше красив и бял. Донякъде ми се искаше да изляза и да си поиграя.

Микровълновата изпиука и аз изядох нездравословната си вечеря права, тъй като прецених, че така поне ще изгоря няколко калории. Откакто Деймън ме беше превърнал в чудовищен мутантски хибрид между човек и извънземно, апетитът ми беше неземен. Вкъщи не беше останало почти нищо.

Когато приключих, взех лаптопа и се настаних на кухненската маса. През последната седмица мислите ми бяха разпилени и исках да проверя нещо, преди да забравя. Отново.

Отворих „Гугъл“, написах „Дедал“ и натиснах бутона за търсене. Първият линк беше към Уикипедия и аз кликнах на него, тъй като не очаквах да открия официалния сайт на тайната правителствена организация. Но всичко, което намерих, беше описание на старогръцки митове.

Дедал бил смятан за новатор и създал много неща, измежду които лабиринтът на минотавъра. Освен това бил бащата на Икар — хлапето, което полетяло прекалено близо до слънцето с восъчни криле, сътворени от Дедал, и после се удавило. Икар се замаял от полета из небесата и боговете — доколкото ги познавам — най-вероятно решили да му спретнат някакво пасивно наказание и това довело до загубата на крилете му. Така наказали и Дедал, защото бил въоръжил Икар с необходимите принадлежности, с които момчето придобило божествената способност да лети.

Приятен урок по история, но какъв беше смисълът? Защо министерството би кръстило организация, която надзирава човешките мутации, на някакъв си мъж?

И тогава го проумях.

Дедал създавал всякакви неща, които подобрявали обикновения човек. Цялата идея за ангел с божествени способности е наистина близка до мутиралите в резултат на луксианците хора. Беше си малко извъртане на смисъла, но нима правителството не би било достатъчно арогантно, че да си кръсти отдела на старогръцка легенда?

След като затворих лаптопа, се изправих, грабнах якето си и излязох навън. Нямах идея защо. Кой би могъл да каже дали наоколо не се криеха и други офицери? Развинтеното ми въображение оформи следната картина: снайперист, скрит между короните на дърветата, и червена точка, появяваща се на челото ми. Страхотно.

Въздъхнах, измъкнах чифт ръкавици от джобовете на якето си, нахлузих ги и прокарах пръсти по купчината сняг. Нуждаех се от някаква физическа дейност, за да не прегори мозъкът ми, и започнах да оформям снежна топка в средата на предния двор. Вече се превръщах от Кейти, свитата любителка на книги, в нещо немислимо, в момиче, което се беше променило не само на молекулярно ниво. Вече не виждах света в черно и бяло и дълбоко в себе си съзнавах, че повече нямам потребност да се съобразявам с най-общите социални норми.

Като например „не убивай“ и така нататък.

Не бях убила Браян Вон — Офицерът, който беше подкупен от Уил и ме беше предал на него вместо на Дедал, за да мога да бъда използвана като средство, с което Уил се надяваше да изнуди Деймън да предизвика мутация у него. Но щях да го убия, ако Деймън не ме беше изпреварил.

Въобще не възразявах срещу това да убия някого.

Поради някаква причина убийството на злите извънземни — арумианците, не ме притесняваше толкова колкото фактът, че бях готова да убия човек. Не бях сигурна какво казваше това за самата мен, тъй като Деймън веднъж беше изтъкнал, че животът е живот, без значение за кой биологичен вид се касае. Но просто нямах представа как бих могла да добавя думите „убийствата не я смущават“ в секцията с лична информация в блога си.

Памучните ми ръкавици се бяха измокрили, преди да приключа първата топка и да се захвана с търкалянето на следващата бучка сняг. Всичките опити за физическо натоварване ми докараха единствено зачервени бузи поради вледеняващия, ухаещ на сняг въздух. Провал.

Когато бях готова, снежният ми човек се състоеше от три части, но нямаше ръце или лице. Това отразяваше вътрешното ми настроение. И аз притежавах повечето стандартни органи, но ми се губеха дребните елементи на истински живите хора.

Честно казано, вече не знаех коя съм.

Отстъпих назад, забърсах челото си с ръкав и изстенах дрезгаво. Мускулите ми горяха и кожата ме сърбеше, но аз продължавах да стоя навън, докато луната се показваше иззад дебелите облаци и хвърляше сребриста светлина върху незавършеното ми творение.

Тази сутрин в спалнята ми беше имало труп.

Седнах в средата на двора, сред купчина студен сняг. Труп — поредният труп, точно като трупа на Вон, който беше загинал край магистралата, точно като трупа на Адам, който беше положен в хола. Друга мисъл, от която се опитвах да избягам, се прокрадна в главата ми. Адам беше умрял, за да ме защити.

Влажният студен въздух щипеше очите ми.

Ако бях искрена с Ди и й бях казала цялата истина за случилото се на поляната в нощта, в която се изправихме срещу Барук, и за всичко, което стана след това, тя и Адам щяха да са по-предпазливи при нахлуването в къщата ми. Щяха да знаят, че Блейк е като мен и е способен да се защитава с извънземни умения.

Блейк.

Трябваше да послушам Деймън. Вместо това бях искала да си докажа, че съм права. Бях искала да повярвам, че намеренията на Блейк са добри, макар Деймън да беше усетил нещо нередно. Когато Блейк запрати нож по главата ми и ме остави сама с арумианец, трябваше да проумея, че в него има нещо откачено.

Но нима Блейк беше истински откачен? Не смятах така. Беше отчаян. Безумно искаше да спаси приятеля си Крис и се беше оказал в плен на това, в което се бе превърнал. Блейк би направил всичко, за да защити Крис. Не защото животът му беше свързан с луксианците, а защото обичаше приятеля си. Може би затова не го бях убила — защото дори в онези мигове, когато всичко беше същински хаос, аз бях видяла частица от себе си в Блейк. Не бих имала проблем с това да убия чичо му, за да защитя приятелите си.

А Блейк беше убил моя приятел, за да защити своя.

Кой беше прав? Беше ли въобще някой прав?

Бях толкова погълната от мислите си, че не обърнах внимание на топлината, докосваща шията ми. Подскочих, когато чух гласа на Деймън.

— Котенце, какво правиш?

Обърнах се и вдигнах ръка. Той стоеше зад мен, облечен в тънък пуловер и дънки. Очите му блестяха зад плътните мигли.

— Правя си снежен човек.

Погледът му се понесе към фигурата зад мен.

— Виждам. Липсват му някои неща.

— Да — казах мрачно.

Деймън се начумери.

— Това не обяснява защо седиш в снега. Дънките ти сигурно са подгизнали. — Настъпи пауза и устата му се изви нагоре. — Я почакай. Това означава, че ще мога да огледам задничето ти по-добре.

Засмях се. Деймън винаги успяваше да направи нещата по-малко сериозни.

Плъзна се напред, сякаш снегът сам се изместваше, за да му направи място, и седна до мен с кръстосани крака. Никой от двама ни не каза нищо и той се наведе към мен, докосвайки ме с рамото си.

— Какво правеше тук в действителност? — попита.

Никога не бях успявала да скрия нищо от него, но просто не бях готова за такъв разговор в настоящия момент.

— Какво става с Доусън? Офейка ли вече?

За момент Деймън изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да настоява с въпросите си, но след малко просто кимна.

— Все още не, тъй като цял ден вървя след него, все едно съм му бавачка. Мисля да му сложа звънче.

Засмях се леко.

— Съмнявам се да го оцени.

— Не ме интересува. — Гняв се прокрадна в гласа му. — Ако хукне след Бет, няма да излезе нищо добро. Всички го знаем.

Без съмнение.

— Деймън, а ти…

— Какво?

Беше ми трудно да изразя мислите си с думи. Когато ги кажех, щяха да бъдат по-истински.

— Защо не са дошли за Доусън? Сигурно знаят, че е тук. Това би било първото място, където би отишъл след бягството си. И несъмнено ни наблюдават. — Посочих към къщата. — Защо не са дошли за него? За нас?

Деймън погледна към снежния човек и замълча в продължение на няколко удара на сърцето.

— Не знам. Е, имам своите предположения.

Преглътнах растящата в гърлото ми буца.

— Какви са те?

— Наистина ли искаш да ги чуеш? — Когато кимнах, той отново насочи поглед към снежния човек. — Мисля, че от министерството са били наясно с плана на Уил, знаели са, че той ще уреди освобождаването на Доусън. И са оставили събитията да се разиграят.

Поех си леко дъх, докато събирах сняг в шепата си.

— Това си мисля.

Обърна се към мен, очите му се скриваха зад миглите.

— Въпросът е защо.

— Това не вещае нищо добро. — Оставих снега да се изплъзне между пръстите ми. — Това е капан. Трябва да е капан.

— Ние ще сме готови — каза той след няколко секунди. — Не се тревожи. Кити.

— Не се тревожа. — Беше ужасяваща лъжа, но почувствах за редно да го кажа. — Трябва да останем с една стъпка пред тях.

— Вярно. — Деймън протегна дългите си крака. Долната част на дънките му вече беше по-тъмна. — Знаеш ли как успявахме да останем незасечени от хората?

— Като ги ядосвахте зверски и после се отчуждавахте от тях?

Накарах го да се усмихне.

— Ха-ха. Не. Преструвахме се. Непрекъснато се преструвахме, че не сме различни, че не се случва нищо странно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Той се отпусна по гръб, черната му коса се пръсна по белия сняг.

— Ако се преструваме, че не виждаме нищо съмнително в завръщането на Доусън и че не сме наясно с това, че знаят за способностите ни, може би ще си спечелим известно време, за да разберем повече за плана им.

Наблюдавах как ръцете му мърдат покрай тялото му.

— Мислиш ли, че ще допуснат неволна грешка?

— Не знам. Не бих заложил на това, но така поне бихме имали известно предимство. Това е най-доброто за момента.

Най-доброто не струваше особено.

Той се усмихна, сякаш животът му беше напълно безгрижен, и взе да плъзга ръце и крака из снега като чистачка на автомобил. Доста привлекателна гледка.

Засмях се, но звукът заседна в гърлото ми и пулсът на сърцето ми се ускори. Никога не бях смятала, че Деймън би обичал да се търкаля в снега. И поради някаква причина това събуди в мен топлина и нежност.

— Трябва да опиташ — убеждаваше ме той със затворени очи. — Наистина дава нов поглед към проблемите.

Съмнявах се, че би могло да ми даде нов поглед към каквото и да било, но легнах до него и последвах примера му.

— Потърсих информация за Дедал.

— Така ли? Какво откри?

Разказах му за мита и за подозренията си и той се ухили.

— Не би ме изненадало. Звучи доста егоцентрично.

— Ти ги разбираш тези неща — казах аз.

— Ха-ха, много смешно.

Подсмихнах се.

— Впрочем, защо това да ми дава нов поглед?

Той се изкикоти.

— Почакай още няколко мига.

Така и сторих. Когато той приключи и седна отново, протегна ръка към мен и ме издърпа към себе си. Изтупахме се един другиго от снега — Деймън се позабави повече от необходимото при някои определени участъци. След като приключихме, се обърнахме към снежните си отпечатъци.

Моят беше доста по-малък и не толкова равен. Неговият беше съвършен. Фукльо. Обгърнах тялото си с ръце.

— Все още чакам прозрението да ни навести.

— Няма да има прозрение. — Той постави тежката си ръка на рамото ми, приближи се и притисна бузата ми с целувка. Устните му бяха толкова, толкова топли. — Но все пак беше забавно, нали? А сега… — Той насочи поглед към снежния човек. — Нека да донаправим снежния ти човек. Не може да остане незавършен, не и след като аз съм тук.

Пулсът ми се ускори. Толкова често съм се питала дали Деймън може да чете мисли. Можеше да бъде адски точен, ако си го поставеше за цел. Облегнах глава на рамото му и се зачудих как се беше превърнал от феноменален грубиян в… в това момче, което все още ме вбесяваше, но освен това непрекъснато ме изненадваше и смайваше.

В това момче, в което бях лудо влюбена.