Дженифър Л. Арментраут
Опал (7)

Седма глава

Както се очакваше, учебните занимания бяха възобновени в понеделник. Няма нищо по-неприятно от завръщането след непредвидена ваканция и мрънкането на учителите, че сега трябва да се навакса загубеното време. Добавете и обстоятелството, че с Деймън така и не се бяхме сдобрили след последната ни кавга. Пък и понеделниците винаги са си били гадни.

Стоварих се на стола си и извадих огромния лъскав учебник.

Кариса ме изгледа под тъмнооранжевите рамки на очилата си. Чисто нов чифт. Отново.

— Май си доста развълнувана от завръщането в училище.

— Уии! — казах неентусиазирано аз.

На лицето й се изписа симпатия.

— Как… как е Ди? Опитах да се свържа с нея няколко пъти, но тя така и не отговори на обажданията ми.

— Нито на моите — добави Лиса, докато сядаше пред Кариса.

Лиса и Кариса нямаха представа, че Адам не е умрял в автомобилно произшествие, и ние не биваше да им разкриваме истината.

— Тези дни тя избягва разговорите с всички.

Е, освен с Андрю, което беше толкова странно, че дори не исках да мисля за това.

Кариса въздъхна.

— Иска ми се да бяха направили погребението му тук. Бих желала да му отдам уважение, нали разбираш?

Явно луксианците не правеха погребения. Затова бяхме измислили някакво оправдание, че службата ще бъде извън града и само семейството ще присъства.

— Просто е кофти — каза тя и погледна към Лиса. — Чудех се дали не можем да отидем на кино някой ден след училище тази седмица. Да я поразсеем от лошите мисли.

Кимнах. Звучеше добре, но се съмнявах да успеем да я убедим. Освен това беше време да осъществим план А — да върнем Доусън в обществото. Макар да бях в обтегнати отношения с брат му, Доусън беше се отбил през нас вчера, за да ми каже, че Матю подкрепя идеята. Може би нямаше да стане преди средата на седмицата, но все пак щеше да се случи.

— Обаче тя може и да няма време тази седмица — казах.

— Защо?

В очите на Лиса проблесна любопитство. Обичах я, но тя си беше тотална клюкарка. А в момента се нуждаех точно от това.

Ако хората очакваха завръщането на Доусън, нямаше да се изненадат толкова, когато го видят отново по коридорите. Лиса щеше да разпространи новината.

— Няма да ми повярвате, но… Доусън се е върнал.

Лицето на Кариса побеля, а Лиса извика нещо, което звучеше доста близко до „как, да го ева“. Аз продължих да говоря тихо, но реакциите им привлякоха внимание.

— Явно е жив. Избягал е от къщи и най-сетне е решил да се прибере.

— Няма начин — въздъхна Кариса, а очите й продължиха да се разширяват зад рамките на очилата. — Не мога да повярвам. Това е много радостна вест, но всички си мислехме, че… сещате се.

Лиса също беше толкова смаяна.

— Всички мислехме, че е мъртъв.

Опитах се да свия рамене небрежно.

— Ами не е.

— Еха. — Лиса отметна кичур къдрици от лицето си. — Дори не мога да го възприема. Мозъкът ми блокира. За пръв път.

Кариса зададе въпроса, който най-вероятно щеше да заинтересува всички:

— И Бет ли се върна?

Запазих лицето си безизразно и поклатих глава.

— Явно са избягали заедно, но Доусън е пожелал да се върне, а тя — не. Той не знае къде е тя в момента.

Кариса се взря в мен, докато Лиса продължаваше да приглажда косите си.

— Това е толкова… странно. — Тя замълча и насочи вниманието си към тетрадката си. На лицето й се изписа особено изражение, което не можех да разчета. Но все пак новината си беше шокираща. — Сигурно е отишла в Невада. Тя не беше ли оттам? Родителите й се върнаха да живеят там, струва ми се.

— Може би — промърморих и се зачудих какво, по дяволите, се очаква да направим, ако освободим Бет.

Не можехме да я задържим тук. Разбира се, тя беше на осемнайсет и по закон беше възрастен човек, но семейството й все пак се намираше в друга часова зона.

По врата ми плъзна топлина и аз погледнах към предната част на класната стая. След няколко секунди Деймън пристъпи вътре. Коремът ми се втвърди и аз се насилих да не свеждам поглед. Щом настоявах, че съм способна да понеса лоши неща, не би било редно да се крия от гаджето си, когато се скараме.

Деймън повдигна една вежда, докато минаваше покрай мен, и зае стола точно зад моя. Преди приятелките ми да го нападнат с въпроси за Доусън, аз се извърнах.

— Здрасти — казах.

И после се изчервих, защото на света не съществуваше по-забутана реплика от „здрасти“.

Явно и той беше на същото мнение, тъй като едната половина на устните му се изви в характерното за Деймън подсмихване. Секси? Да. Вбесяващо? О, да. Чудех се какво ще каже. Щеше ли да ми се разкрещи, задето бях говорила с Доусън вчера? Да се извини? Защото, ако се извинеше, сигурно бих се свила в скута му на мига, още в класната стая. Или ще остане верен на максимата си: „Ще говорим насаме“? Макар Деймън да обичаше да има публика, аз знаех, че лицето, което показва пред света, не е истинското му. И ако възнамеряваше да ми се разкрие напълно искрен и уязвим, нямаше да го направи пред толкова много хора.

— Хубава прическа — каза той.

Вдигнах вежди. Добре. Не каквото очаквах. Вдигнах ръце и прокарах длани по падащите си коси. Единственото особено нещо, което бях направила, беше да я разделя точно по средата. Нищо впечатляващо.

— Ами… мерси.

Подсмихването не слезе от устните му, докато продължавахме да се взираме един в друг. Колкото повече секунди отминаваха, толкова по-ядосана ставах. Сериозно ли?

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — попитах.

Той се наведе напред и опря лакти на чина. Лицата ни бяха на няколко сантиметра разстояние.

— Има ли нещо, което искаш да ти кажа?

Поех си дъх.

— Доста неща…

Сведе мигли и каза с мек като кадифе глас:

— Обзалагам се.

Да не си е помислил, че флиртувам? После проговори отново:

— Има нещо, което аз искам да ми кажеш. Примерно: „Съжалявам за събота“.

Идеше ми да го цапардосам. И то само заради наглото му самообладание, кълна се. Вместо да остроумнича, го изгледах раздразнено и се извърнах. Не му обръщах внимание през остатъка от часа и дори излязох от стаята, без да му обеля и дума.

Естествено, той вървеше на две крачки зад мен в коридора. Гърбът ми се огъваше под критичния му поглед и ако не го познавах достатъчно, щях да си помисля, че всичко това го забавлява.

Сутрешните часове се проточиха. По биология беше странно, тъй като столът до мен беше празен. Лиса го забеляза, докато се прозяваше.

— Не съм виждала Блейк от края на коледната ваканция.

Вдигнах рамене и се взрях любопитно в таблото за прожектиране, което Матю нагласяваше.

— Нямам представа какво става с него.

— Вие бяхте като най-добри приятели за цял живот, а сега нямаш представа къде е? — В гласа й се долови съмнение.

Съмненията й бяха напълно разбираеми. Питърсбърг беше като Бермудския триъгълник за тийнейджъри. Непрекъснато идваха нови. Някои не се появяваха никога повече, а други внезапно изскачаха от небитието. В онзи момент, както ставаше често, ми се прииска да й разкрия всичко. Пазенето на толкова много тайни просто ме смазваше.

— Не знам. Беше споменал, че иска да посети семейството си в Калифорния. Може би е решил да остане там. — Божичко, ставах притеснително добра в лъжите. — Питърсбърг е малко скучен.

— Това е ясно. — Тя замълча за момент. — Но той не ти ли каза дали ще се върне?

Прехапах устни.

— Ами, откакто излизам с Деймън, с Блейк не сме разговаряли особено.

— Ха! — Хитра усмивка засия на лицето й. — Деймън май е от ревнивите, нали? Не мисля, че ще му хареса, ако друго момче се държи прекалено приятелски с теб.

По бузите ми изби руменина.

— Е, той няма проблем с това да имам приятели момчета… — Просто не такива, които избиват неговите приятели. Потърках веждата си, въздишайки. — Както и да е. Как е Чад?

— Моето момче за всичко? — Тя се изкикоти. — Съвършен е.

Успях да задържа разговора върху Чад и това как те били на крачка да го направят. Естествено, Лиса искаше да научи за мен и Деймън, но аз отказах да коментирам, от което не й стана приятно. Тя призна, че иска да изживее определени неща чрез мен.

След биология се спрях пред шкафчето си и доста бавничко прибрах учебниците, които носех, и взех други. Не смятах, че Ди би желала да ме види. Намирането на място в столовата щеше да е доста неловко, а и все още бях ядосана на Деймън. Докато приключа с изваждането на учебниците, коридорът беше празен, а шумът от разговори — далечен.

Заключих вратичката на шкафа, обърнах се леко и затворих новата чанта тип пощальон, която мама ми беше подарила за Коледа. Нещо се прокрадна из доскоро празния коридор и изникна сякаш от нищото. Намираше се в края на коридора, изглежда да беше мъж, висок и слаб. Носеше бейзболна шапка, което беше странно, тъй като нарушаваше училищните правила за обличане. Беше една от онези отвратителни шапки с козирки, които момчетата някога смятаха за готини.

С плътни черни букви беше написано „Скитник“, а зад думата имаше емблема с форма на… нещо, което приличаше на сърф.

Пулсът ми се ускори, аз примигнах и отстъпих назад. Мъжът изчезна, но вратата вляво се люлееше леко.

Не… не, не можеше да бъде. Той трябваше да е луд, за да се върне тук, но… Стиснах здраво чантата си и закрачих по коридора, после се затичах, без да го осъзнавам. Блъснах вратата и тя се отвори. Изтичах до парапета и се огледах. Мистериозният мъж беше на най-долния етаж, сякаш чакаше нещо до вратата. Сега вече виждах по-ясно шапката. Определено беше сърф.

Блейк бил страстен сърфист, когато живеел в Калифорния.

Тогава ръка със златист тен, сякаш притежателят й беше прекарал целия си живот под слънцето, се обви около бравата. Осъзнаването на този факт накара малките косъмчета по ръката ми да настръхнат.

Мамка му.

Част от мозъка ми изключи. Слязох по стъпалата, прескачайки по три наведнъж, а въздухът беше като заключен в гърдите ми. Коридорът на първия етаж беше препълнен, тъй като хората отиваха към столовата. Чух, че Кариса извика името ми, но бях прекалено съсредоточена в това да следя шапката с козирка, която се движеше към гимнастическия салон и към задния изход, водещ към паркинга.

Стрелнах се покрай двойка, която се мляскаше неприлично в коридора, промъкнах се между разговарящи приятели и за секунда изгубих шапката от поглед. По дяволите. Всички бяха в коридора с целите си домакинства. Блъснах се в някого, извиних се, измрънквайки нещо, и продължих напред. Достигнах края на коридора. Единствената възможност беше мъжът да се е измъкнал през вратата. Не се и замислих. Блъснах тежките врати и пристъпих навън. Беше студено и мрачно заради облачното небе, очите ми претърсиха двора и паркинга. Осъзнах, че го няма.

Само две неща на света биха могли да се движат толкова бързо — извънземни и хора, мутирали заради извънземни.

Не се съмнявах, че бях видяла Блейк. И той беше искал да го видя.