Дженифър Л. Арментраут
Опал (5)

Пета глава

Бройте ме за изненадана от това, че Деймън се появи в ранната неделна вечер у нас и предложи да излезем. В смисъл, да обикаляме заснежените улици и да вършим нормални неща. Среща. Сякаш можехме да си позволим подобно нещо. И нямаше как да не си спомня какво ми беше казал онзи път, когато се намирах в леглото му и бях готова да му се отдам.

Каза, че иска да съгради връзката ни по правилния начин. Срещи. Филми.

Ди беше поела задълженията по надзираването на Доусън и Деймън се чувстваше достатъчно спокоен да я остави с него.

Изрових чифт тъмни дънкови панталони и червено поло. Позабавих се няколко минути с гримирането и се понесох надолу по стълбите. Отне ми половин час да измъкна Деймън от майка ми.

Може би не трябваше да се притеснявам за нея и Уил. Може би трябваше да се притеснявам за нея и Деймън. Пума.

След като се разположихме в уютната обстановка на Доли — неговия джип, — той включи отоплението и ми се ухили.

— Така. Има някои правила относно срещата ни.

Вдигнах вежди.

— Нима?

— Аха, — запали Доли и заизлиза от алеята, като внимаваше да не засегне малките заледени участъци. — Първото правило е, че не говорим за нищо, свързано с министерството.

— Добре.

Прехапах устни.

Той погледна към мен, сякаш знаеше, че се опитвах да скрия влюбената си усмивка.

— Второто правило е, че не говорим за Доусън или Уил. И третото правило е, че ще се съсредоточим върху това колко съм готин.

Добре. Не мога да скрия усмивката си. Сега тя е от ухо до ухо.

— Мисля, че мога да понеса тези правила.

— Надявам се, тъй като има наказание за нарушаване на правилата.

— И какво ще е това наказание?

Той се изкикоти.

— Най-вероятно наказание, което ще ти хареса.

По бузите и във вените ми се разгоря топлина. Реших да не отговарям на твърдението му. Вместо това се протегнах към радиото в същия миг, в който го стори и Деймън. Пръстите ни се допряха и по ръката ми се понесе електричество, което достигна до плътта му. Отдръпнах се, той отново се засмя, но този път прозвуча дрезгаво и накара уютния джип да изглежда твърде малък.

Деймън избра рок станция, но остави звука тих. Пътуването към града беше безсъбитийно, но забавно… защото не се случи нищо ненормално. Той избра един италиански ресторант и ни настаниха на малка маса, осветена от трептящи свещи. Огледах се наоколо. На никоя от другите маси нямаше свещи. Всички те бяха покрити с евтини червено-бели покривчици.

Но нашата дървена маса беше гола, като изключим свещите и две винени чаши, пълни с вода. Дори салфетките изглеждаха сякаш са от истински лен.

Докато ни настаняваха, обмислих всички възможности и сърцето ми подскочи.

— Ти ли…

Той се облегна с лакът на масата и се наведе напред. Бледи сенки танцуваха по лицето му, откроявайки сводовете на скулите и извивките на устните му.

— Аз ли какво?

— Организира всичко това? — посочих с ръка свещите.

Деймън сви рамене.

— Може би…

Прибрах косата си назад с усмивка.

— Благодаря ти. Много е…

— Готино?

Засмях се.

— Романтично. Много е романтично. Но и готино.

— Щом мислиш, че е готино, значи си заслужава.

Той погледна към сервитьорката, която тъкмо се приближаваше към масата. На картичката й пишеше „Ронда“.

Когато се обърна да вземе поръчката на Деймън, очите й се изцъклиха — вече разбирах, че това е често срещан страничен ефект от излизането с господин Готин.

— А за теб, миличка?

— Спагети с месо и сос — казах аз, затворих менюто и й го подадох.

Ронда надникна към Деймън и по мое мнение — въздъхна.

— Ей сега ще ви донеса хлебчетата.

Когато останахме сами, се усмихнах към него.

— Струва ми се, че ще получим няколко допълнителни кюфтета.

Той се засмя.

— И аз ставам за някои работи.

— Ставаш за много работи.

В мига, в който го произнесох, се изчервих. Еха. Това можеше да се възприеме по толкова различни начини.

За моя изненада, Деймън не му обърна внимание и започна да ме задиря за книга, която беше видял в спалнята ми. Беше любовен роман. На корицата стоеше типичният алфа-мъжкар с могъщи гърди и добре оформени плочки. Когато донесоха купчината хлебчета, аз почти го бях убедила, че би бил подходящ манекен за подобни корици.

— Не нося кожени панталони — заяви той и отхапа от великолепието с масло и чесън.

Направо срамота.

— И все пак. Имаш визията.

Той завъртя очи.

— Харесваш ме заради тялото ми. Признай си го.

— Ами, да…

Миглите му се вдигнаха и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.

— Все едно съм някакво бонбонче…

Избухнах в смях. Но тогава той ми зададе неочакван въпрос:

— Какви са плановете ти за колежа?

Примигнах. Колеж? Облегнах се назад и погледът ми помръкна.

— Нямам представа. Пък и не е възможно да посещавам колеж, освен ако край него няма тонове кварц…

— Току-що наруши едно от правилата — напомни ми той и устните му се разтегнаха в полуусмивка.

Извъртях очи.

— Ами ти? Мислиш ли за колеж?

Той сви рамене.

— Все още не съм решил.

— Не ти остава много време — казах аз.

Прозвучах като Кариса, която обичаше да ми го напомня при всеки наш разговор.

— Всъщност и на двамата не ни остава много време, освен ако не кандидатстваме за по-късен прием.

— Добре де. Забравяме правилата за момент. Как бихме могли да го направим? С онлайн курсове? — Той отново сви рамене и на мен ми се прииска да го набода с вилица в окото. — Освен ако не ти е известен някой колеж с… подходяща околна среда.

Ястията ни пристигнаха и прекъснахме разговора, докато сервитьорката стържеше сирене над чинията на Деймън. Накрая предложи и на мен. След като тя се отдръпна от масата, аз се нахвърлих на Деймън:

— Е?

С нож и вилица в ръка той изряза от лазанята си парче с размер на камион.

— Флатайрънс.

— Моля?

— Флатайрънс е планина до град Боулдър в Колорадо. — Той наряза порцията си на мънички хапки. Деймън имаше много изискани обноски на маса, а аз просто разравях спагетите в чинията си. — Изобилства от кварцит. Материалът не се забелязва особено лесно, но е там, под няколко метра седимент.

— Добре. — Опитах да се храня по по-изящен начин. — Какво общо има това?

Надникна към мен зад тъмните си мигли.

— Колорадският университет е на около две мили от Флатайрънс.

— Ууу — сдъвках бавно и апетитът ми внезапно изчезна. — Там… там ли искаш да учиш?

Последва повторно свиване на рамене.

— Колорадо не е лошо местенце. Мисля, че ще ти хареса.

Впих поглед в него и забравих за храната. Дали имаше предвид това, което си мислех? Не исках да си правя прибързани заключения и се боях да го попитам, защото той може би просто искаше да каже, че ще ми е приятно да го посетя, а не да живея там… с него. И това би било изключително ужасяващо.

Хлад плъзна по ръцете ми и аз оставих вилицата. Ами ако Деймън искаше да напусне? Поради някаква причина бях приела идеята, че той няма да си тръгне от този град. Никога. И бях приела на подсъзнателно ниво, че и аз ще трябва да остана тук — основно, защото не бях обмисляла намирането на друга област, защитена от арумианците.

Сведох поглед към чинията. Дали бях решила да остана тук заради Деймън? Правилно ли беше това? „Той никога не ти е казвал, че те обича“, прошепна ми дразнещ и коварен глас. „Макар ти да си му го казвала“. Уф, глупавият глас имаше право.

Сякаш от нищото, малко хлебче докосна връхчето на носа ми. Главата ми се вдигна. Кристалчета чеснова сол се ръсеха надолу.

Деймън държеше хлебчето, присвил вежди.

— За какво се замисли?

Избърсах трохите. Нещо сякаш бодна корема ми и се насилих да се усмихна.

— Ами… мислех си, че Колорадо не звучи зле.

„Лъжеш“ — каза лицето му, но той насочи вниманието си към храната. Помежду ни се спусна неестествена тишина. Случваше се за първи път. Опитах да се зарадвам на ястието и тогава се случи нещо забавно. Светлината в очите му заблестя отново и разговорът се насочи към други теми — например манията му по всичко, свързано с духове — и аз внезапно осъзнах, че отново ми е приятно.

— Вярваш ли в духове? — попитах, докато бодвах последните си залчета.

Той довърши чинията си, облегна се и отпи от чашата си.

— Мисля, че съществуват.

В мен проблесна изненада.

— Наистина ли? Ах. А аз мислех, че гледаш всички онези предавания за призраци просто за забавление.

— Реално е така. Харесва ми онова, в което на всеки пет минути мъжът крещи: „Пич! Брато!“ — Аз се засмях, той също се усмихна. — Но ако трябва да сме сериозни, не мисля, че е невъзможно да съществуват. Прекалено много хора разказват случки, които нямат логично обяснение.

— Подобно на хората, които разказват, че са видели извънземни и летящи чинии? — ухилих се аз.

— Точно. — Той остави чашата си. — Но летящите чинии са тотална измислица. Правителството е отговорно за всички неидентифицирани летящи обекти.

Ченето ми увисна. Защо ли въобще се изненадвах?

Ронда се появи със сметката, а на мен не ми се тръгваше. Цялото ни излизане беше твърде кратък миг на нормалност, от който и двамата отчаяно се нуждаехме. Докато крачехме към вратата на ресторанта, ми се прииска да хвана ръката му и да обвия пръсти около неговите, но се въздържах. Деймън вършеше доста странни неща на обществени места. Но да се държим за ръце?

Категорично не беше от неговия калибър.

До вратата седяха няколко познати от училище. Очите им придобиха размерите на чинии, щом ни видяха. Разбирах изненадата им, като се има предвид, че Деймън и аз се мразехме яростно през по-голямата част от изминалата година.

Навън беше заваляло и сега тънък слой сняг покриваше паркинга и колите. Късчета белота продължаваха да се спускат от небето. Спрях до вратата на колата, извих глава назад отворих устата си и улових мъничка снежинка с върха на езика си.

Деймън присви очи срещу мен и напрегнатостта в погледа му накара стомаха ми да закъркори. Обзе ме желание да пристъпя напред, да преодолея разстоянието помежду ни, но не можех да помръдна. Краката ми сякаш бяха вкоренени в земята, а въздухът — прогонен от дробовете ми.

— Какво? — прошепнах.

Устните му се раздалечиха.

— Мислех си за филм.

— Добре, — почувствах изпепеляваща горещина, макар да валеше сняг. — И?

— Но ти наруши правилата, котенце. Няколко пъти. Необходимо е някакво наказание.

Сърцето ми подскочи.

— Аз редовно нарушавам правилата.

Единият край на устните му се изви.

— Така е.

Деймън се озова пред мен със скоростта на светлината и преди да мога да изрека друго, той вече държеше бузите ми и навеждаше главата ми назад, доближавайки своята. Устните му се отъркаха в моите и по гърба ме полазиха тръпки. Първото докосване беше меко като перце, сърцераздирателно нежно. После съприкосновението ни премина на ново ниво, устните му отново се доближиха, а моите леко се разтвориха, за да го посрещнат.

Наистина ми харесваше този вид наказание.

Ръцете на Деймън се плъзнаха по ханша ми, той притисна тялото си по-силно към моето, същевременно направихме няколко крачки назад и аз допрях гръб в студения и влажен метал на колата му — да се надяваме, че беше неговата кола. Съмнявах се, че някой би искал двойка непознати да правят върху колата му това, което правехме ние.

Защото се целувахме, наистина се целувахме, и между телата ни нямаше и сантиметър разстояние. Ръцете ми обгърнаха врата му, пръстите ми се потопиха в копринените му къдрици, покрити с мек сняг. Пасвахме си перфектно точно там, където беше важно.

— Филм? — измърмори той, докато ме целуваше отново. — А после, коте?

Не можех да мисля за друго, освен за усещането от неговата близост и вкуса на устните му. Сърцето ми препускаше диво, докато той вмъкваше пръстите си под полото ми и докосваше голата ми кожа. А аз исках да съм гола — напълно гола само с него, завинаги с него. Той знаеше какво искам да е това „после“. Искаше да изгради връзката ни по правилния начин… Боже мили, сега беше правилният момент за правилните неща.

Тъй като не можех да използвам устните си, докато той ме целуваше, реших да му покажа намеренията си без думи и прокарах ръце по обвитите му в дънки бедра. Промуших пръсти в гайките на колана и го дръпнах към себе си.

Деймън изръмжа и сърцето ми закънтя. Да, схвана идеята ми. Ръцете му се вдигнаха, връхчетата на пръстите му докоснаха дантелата ми и…

Телефонът зазвъня в джоба му, силно и пронизително като противопожарна аларма. За кратък миг си помислих, че ще го пренебрегне, но той се отдръпна със задъхване.

— Само секунда…

Целуна ме бързо и задържа едната си ръка в същата позиция, докато измъкваше телефона с другата. Сгуших лице в гърдите му и задишах учестено. Сетивата ми се бяха превърнали в прелестен хаос и всичко беше извън контрол.

Деймън проговори със сериозен глас.

— Надявам се е нещо важно…

Усетих как той се вкамени, пулсът му се ускори и в миг разбрах, че е станало нещо лошо. Отдръпнах се назад и надникнах към лицето му.

— Какво?

— Добре — каза по телефона той, а зениците му заискряха. — Не се тревожи, Ди. Ще се погрижа за това. Обещавам.

Горещината в мен отстъпи пред страха. Докато Деймън прибираше телефона в джоба си, стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах отново.

Абсолютно всеки мускул в тялото му се напрегна.

— Доусън. Решил е да избяга.