Дженифър Л. Арментраут
Опал (14)

Четиринайсета глава

Мартинсбърг не беше точно градче, но не можеше да бъде наречен и голям град, не и по стандартите на Гейнсвил. Беше на ръба на растежа, на около час от най-големия град в областта. Намираше се между два щата, скрит между две планини — като входна врата към по-големи градове като Хейгърстаун и Балтимор. Южната страна на града беше добре развита — търговски центрове, офиси и ресторанти, толкова добри, че бих дала любимата си книга само за да направят подобни и в Питърсбърг. Имаше дори и „Старбъкс“, но се наложи да го подминем, да му се не види. Наистина закъснявахме.

Цялото пътуване започна зле и това не предвещаваше добро развитие.

Първо, Блейк и Деймън бяха взели да се карат, преди още да излезем от Питърсбърг. Ставаше дума за това кой е най-бързият начин да стигнем до източната граница на щата. Блейк каза, че трябва да тръгнем на юг. Деймън каза да тръгнем на север. Възникна епичен сблъсък.

Деймън спечели, тъй като той караше, и Блейк се нацупи на задната седалка. Впоследствие се ударихме в снежна преспа и се забавихме, а Блейк реши да изтъкне, че южните улици най-вероятно бяха по-чисти.

Освен това количеството обсидиан, с което бях накичена, и липсата на дрехи ме правеха раздразнителна. Послушах съветите на Лиса — за радост на Деймън. Ако си позволеше да направи още един коментар за дължината на полата ми, щях да го нараня.

А ако Блейк направеше коментар, Деймън щеше да го осакати.

Очаквах армия арумианци да изникне от нищото и да преобърне колата, но за момента обсидиановото колие, гривната и ножът, скрит в ботуша ми — за бога, — бяха хладни.

Докато пристигнем в Мартинсбърг, вече ми идеше да скоча от колата в движение. Когато приближихме края на Фолинг Уотърс, Деймън попита:

— Накъде сега?

Блейк се подаде напред и облегна лакти на гърба на нашите седалки.

— Продължавай напред към Спринг Милс. Когато излезеш от него, завий вляво, все едно се връщаш към Хеджсвил или Бек Крийк.

Бек Крийк? Поклатих глава. Уж бяхме навлезли в цивилизацията, но имената на тези градчета подсказваха друго.

На около две мили след изхода на града Блейк каза:

— Виждаш ли бензиностанцията нагоре по пътя, при помпите?

Деймън присви очи.

— Да.

— Завий там.

Наведох се, за да огледам по-добре. Високи треви и стари, износени помпи. Зад тях имаше сграда, по-скоро колиба.

— Клубът е при бензиностанцията?

Блейк се засмя.

— Не. Просто мини оттам. Продължи по калния път.

Докато мрънкаше как Доли щяла да се изцапа, Деймън последва беглите наставления на Блейк. Калният път беше по-скоро пътека, направена от хиляда колела. Всичко ставаше толкова подозрително, че ми се искаше директно да заповядам да се върнем.

Колкото по-далеч отивахме, толкова по-страшен изглеждаше пейзажът. Дебели дървета обграждаха пътя, край който имаше стари сгради с изпочупени прозорци и зейнали дупки, където някога са стояли вратите.

— Това не ми вдъхва доверие — признах аз. — Виждала съм го и преди в „Тексаско клане“.

Деймън изсумтя. Джипът се заклати по неравен терен, а след това видяхме коли. Навсякъде. Коли, паркирани в случайни редици, покрай дървета, пръснати из полето. Отвъд безкрайните колони коли се виждаше квадратна сграда без външни прозорци.

— Добре. Смятам, че видях това в „Хотелът на ужасите“ — и в първия, и във втория филм.

— Нищо няма да ти стане — каза Блейк. — Мястото е скрито, за да не бие на очи, а не защото отвличат и убиват нищо неподозиращи туристи.

Запазвах си правото да не се съглася с това.

Деймън паркира възможно най-далеч, тъй като очевидно повече се притесняваше някой да не одраска Доли, отколкото от това, че можеше да бъдем изядени от Голямата стъпка.

Измежду колите излезе един мъж. Луната освети шиповете на колана му и зеления гребен на пънкарската му прическа.

А можеше да бъдем изядени от вандал.

Отворих вратата и излязох, стискайки силно палтото си.

— Що за, място е това?

— Много особено място — отговори Блейк. Той тресна вратата на колата и Деймън едва не му откъсна тавата. Блейк завъртя очи и пристъпи към мен. — Ще трябва да оставиш якето.

— Какво? — втренчих се в него. — Ужасно студено е. Виж ми дъха!

— Няма да замръзнеш за секундите, в които ще стигнем до вратата. Няма да те пуснат.

Исках да затропам с крака. Погледнах безнадеждно към Деймън. Подобно на Блейк и той беше облечен в тъмни дънки и тениска. Да. Това беше всичко. Явно на онези хора не им пукаше за мъжкото облекло.

— Не разбирам — изстенах аз. Якето ми вдъхваше поне някакво достойнство. И без това разкъсаният чорапогащник не скриваше нищо от краката ми. — Въобще не е честно.

Деймън бавно се приближи към мен и постави ръце на раменете ми. Кичур къдрава коса падна върху очите му.

— Няма нужда да го правим, ако не искаш. Казвам го сериозно.

— Ако не иска, значи яко сме си пропилели времето.

— Млъкни — излая Деймън през рамо, после пак се обърна към мен. — Сериозен съм. Само ми кажи и си отиваме вкъщи. Ще намерим и друг начин.

Но нямаше друг начин. Блейк, да ме опази бог, беше прав. Наистина пилеехме време. Поклатих глава, отстъпих назад и започнах да се разкопчавам.

— Добре съм. Слагам бельото на лошо момиче и се хвърлям в джаза.

Деймън гледаше в мълчание как аз свалих това, което смятах за броня. След като хвърлих якето в колата, той си пое дъх. Колкото и студено да беше, се чувствах така, сякаш тялото ми гори.

— Да — промърмори той и пристъпи пред мен като щит. — И аз вече не съм много убеден.

Зад рамото му веждите на Блейк се вдигнаха.

— Еха.

Деймън замахна към него, но Блейк се отмести вляво и се измъкна на косъм от летящата ръка на Деймън. Полетяха червено-бели искри и осветиха тъмнината като фойерверки.

Скръстих ръце пред почти голото си тяло, открито заради изрязания пуловер и късата пола. Чувствах се напълно гола, което беше глупаво, тъй като все пак носех бански. Поклатих глава и пристъпих до Деймън.

— Хайде да се размърдаме.

Очите на Блейк се отместиха от мен достатъчно бързо, за да избегнат сигурна смърт, идваща от едно подивяло извънземно зад мен. Ръката ме сърбеше да го ударя с все сила през врата.

Разходката ни до стоманената врата в ъгъла на сградата трая кратко. Нямаше прозорци или нещо такова, но докато се приближавахме, доловихме силната музика, която дънеше вътре.

— Ще почукаме ли?

От сенките излезе огромен мъжага. Ръце като стволове на дървета се показаха изпод накъсаните му работни дрехи. Не носеше тениска, все едно беше четиридесет градуса. Косата на мъжа беше разделена на три сектора в средата на остригания му иначе череп. Бяха лилави.

Обичах лилавото.

Преглътнах нервно.

Халки проблясваха по цялото му лице — нос, устни и вежди. Два дебели болта висяха от дупките на ушите му. Не каза нищо. Дойде пред нас, тъмните му очи изгледаха момчетата и се спряха върху мен. Пристъпих назад и се ударих в Деймън, който постави ръка на рамото ми.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита Деймън.

Мъжът беше огромен — огромен като професионален борец. ТОЙ се ухили, сякаш пресмяташе дали Деймън би му стигнал за вечеря. И знаех, че Деймън най-вероятно прави същото. Шансовете да се измъкнем оттук без зверски бой ставаха нищожни.

Блейк се намеси.

— Дошли сме да купонясваме. Това е всичко.

Професионалният борец не каза нищо в следващата секунда, после се протегна към вратата. С очи, приковани в Деймън, той отвори вратата. Избухна музика.

— Добре дошли в Предвестника. Забавлявайте се.

Предвестника? Какво… приятно, успокояващо име за клуб.

Блейк надникна през рамо и каза:

— Мисля, че те хареса, Деймън.

— Млъкни — нареди Деймън.

Блейк се изсмя тихо и влезе. Краката ми ме пренесоха през тесния коридор и внезапно попаднах в различен свят. Свят, пълен с тъмни кътчета и примигващи светлини. Дори само миризмата ме смазваше. Не точно неприятна, но представляваше силна смесица от пот, парфюм и други съмнителни аромати. Горчивият вкус на алкохола се носеше във въздуха.

Сини, червени и бели светлини проблясваха и просветваха над гъмжащото множество притискащи се на зашеметяващи интервали тела. Ако бях предразположена към припадъци, сигурно щях да съм на земята за секунда. Всичката гола кожа — основно женска — блестеше, сякаш момичетата бяха покрити с брокат. Дансингът беше препълнен — движеха се тела, някои в ритъм, други просто се тресяха. Отвъд него имаше по-висока сцена за танци. Момиче с дълга руса коса се въртеше в центъра на този хаос, слабото му тяло беше нисичко, но момичето се извиваше като танцьорка — с изящни и плавни движения.

Не можех да откъсна очи от нея. Тя спря да се върти, а долната половина на тялото й продължаваше да се поклаща в ритъм. Прибра назад кичур коса. Лицето й искреше от невинност, усмивката й беше красива и широка. Тя беше млада — твърде млада, за да е на подобно място.

И когато огледах тълпата, осъзнах, че доста от тези деца определено не са достигнали законовата възраст за употреба на алкохол. Някои бяха по-големи, но повечето изглеждаха на наша възраст.

Но най-интересното беше над сцената. От тавана висяха клетки, в които имаше оскъдно облечени момичета. Клубни танцьорки, както би ги нарекла мама. Не знаех как точно се наричат, но мацките имаха страхотни обувки. Горните половини на лицата им бяха покрити с блестящи маски. Всяка от тях имаше коса с всички цветове на дъгата.

Сведох поглед към плътта между дънковата си пола и изрязания пуловер. Да, наистина бих могла да съм и по-разголена.

По-странното беше това, че не виждах маси или столове. Имаше дивани, подаващи се от сенчестите краища на помещението, но за нищо на света не бих седнала там.

Деймън, който беше поставил ръка на гърба ми, се наведе към мен и прошепна:

— Май не си съвсем в стихията си, котенце?

Забавното беше, че Деймън биеше на очи в тази тълпа. Беше с около глава по-висок от повечето тук, а и никой не се движеше като него и не изглеждаше като него.

— Май трябваше да си сложиш очна линия.

Устните му се извиха.

— Никога няма да стане.

Блейк мина пред нас, а ние го последвахме из дансинга, бързият техно ритъм заглъхваше и започваше друг — със силни барабани.

Всички, спряха.

Юмруци внезапно се изстреляха във въздуха, последвани от викове. Очите ми се разшириха. Щяха ли да издигнат някого на ръце? Част от мен искаше да опитам нещо такова. Гневният ритъм може би ми беше оказал въздействие в тази насока. Момичетата в клетките удариха ръце в решетките. На сцената красивото момиче с русата коса беше изчезнало.

Ръката на Деймън се пъхна в моята и я стисна. Ушите ми не успяха да чуят текста на песента заради писъците. „Далеч от болката и истината, и други отровни дяволи…“ Виковете се усилиха и заглушиха всичко, освен барабаните.

Косъмчетата отзад на врага ми настръхнаха.

В този клуб определено ставаше нещо странно. Нещо нередно.

Заобиколихме бара и влязохме в тесния коридор. Хората бяха притиснати до стените толкова близо един до друг, че не можех да различа къде свършва едно тяло и къде започва другото. Един мъж надигна врат и гримираните му със сенки очи срещнаха моите.

Той намигна.

Бързо погледнах настрани. Ново правило: не осъществявай очен контакт.

Преди да усетя, спряхме на врата с надпис „Само за персонал“, но последната дума беше издраскана и някой беше написал върху нея „изроди“ с неизтриваем маркер.

Чудесно.

Блейк тъкмо щеше да почука на вратата, когато тя се отвори. Не виждах кой е зад нея. Надникнах през рамо. Гримирани Очи продължаваше да ме гледа. Ужасяващо.

— Дошли сме да видим Люк — рече Блейк.

Каквото и да каза мистериозният глас зад вратата, явно не беше за добро, тъй като гърбът на Блейк се втвърди.

— Кажи му, че е Блейк. Длъжник ми е. — Настъпи тишина и вратът му отзад почервеня. — Не ми пука какво прави. Трябва да го видя.

— Чудесно — измънка Деймън, тялото му се напрягаше и отпускаше на интервали. — Както обикновено, Блейк няма приятели.

Пореден неясен отговор и вратата се отвори още малко. После Блейк се намръщи.

— По дяволите, той ми е длъжник! Тези хора са свестни. Довери ми се. Тук няма буболечки.

Буболечки? О, друго название на имплантите.

Най-сетне Блейк се обърна към нас със сбърчени вежди.

— Иска първо да говори с мен. Насаме.

Деймън се изпъчи до най-голямата си височина.

— Няма начин.

Блейк не се отказа.

— Нищо няма да стане. Или направете това, което иска от вас, и изчакайте някой да ви повика, или сме били целия път за нищо.

Виждах, че Деймън не е напълно съгласен с положението. Но не бях изживяла това адско пътуване с кола и не бях потърсила стриптийзьорката у себе си за едното нищо. Застанах на пръсти и се притиснах към гърба му.

— Да потанцуваме — казах и той се обърна наполовина към мен с проблясващи очи. Улових ръката му. — Хайде.

Той омекна, завъртя се напълно към мен и над рамото му видях как Блейк се промъква вътре. В стомаха ми се надигна лошо усещане, но нямаше какво да направя, след като вече бяхме тук.

Барабаните бяха заглъхнали и тогава зазвуча донякъде позната песен. Поех си дълбоко дъх, издърпах Деймън на дансинга и започнах да се промушвам между хората, търсейки място. Най-после намерих такова и се завъртях там. Той ме гледаше с любопитство, сякаш казваше: „Наистина ли ще го направим?“ Да, щяхме. Звучеше налудничаво, че ще танцуваме предвид важността на информацията, заради която бяхме дошли, но аз пренебрегнах причините, поради които бяхме в клуба. Затворих очи, събрах кураж и пристъпих към него, обвих едната си ръка около врата му и поставих другата на кръста му.

Започнах да се движа срещу него, както правеха другите танцуващи. Защото, ама честно, когато момчетата танцуват, те просто си стоят на едно място и оставят цялата работа на момичетата. Ако си спомнях правилно няколкото пъти, в които се бях вмъквала в клубове с приятели в Гейнсвил, момичетата караха момчетата да изглеждат добре.

Няколко секунди бях доста скована, после улових ритъма на песента и отпуснах определени мускули, които не бях използвала от доста време. Ритъмът на музиката достигна до главата ми, после мина през цялото ми тяло, чак до крайниците ми. Поклащах се в такт с музиката, завъртях се, раменете ми се движеха в синхрон с бедрата. Ръката на Деймън се плъзна по гърба ми и усетих как брадичката му погалва врата ми.

— Добре. Май трябва да съм благодарен на Блейк, задето няма приятели.

Усмихнах се.

Ръката му се затегна, ритъмът се забърза, а с него и движенията ми.

— Май ми е приятно.

Навсякъде около нас телата бяха гладки и блестящи от пот, сякаш танцуваха от години. Това беше особеното на места като този клуб — унасяш се и отминават часове, които изглеждат като минути.

Деймън ме дръпна обратно към себе си и аз застанах на върховете на ботушите си, с лице към него. Главата му се наведе, притисна чело в моето и устните ни се докоснаха. Приток на сила премина по Деймън, прехвърли се върху кожата ми и с примигващите светлини просто се изгубихме в този свят. Телата ни потрепваха в ритъм, нежно сливайки се едно с друго, докато хората около нас се тресяха, без да успеят да постигнат синхрон с музиката.

Когато устните на Деймън се притиснаха по-категорично в моите, аз разтворих уста, без да загубвам ритъм, макар той да крадеше дъха ми. Моето… нашите сърца туптяха, ръцете ни се вплитаха, сграбчваха, дланите му обхождаха извивките на гърба ми и аз усетих в собствените си очи леко убождане от бяла светлина.

Прокарах ръце по бузите му и отвърнах на целувката му. Потече електричество, изливащо се на потоци от телата ни в червено-бели лъчи, прикрито от мигащата светлина в заведението, издигащо се над пода като вълна. Навсякъде около нас хората танцуваха — или бяха погълнати от шоковите вълни, или не им обръщаха внимание, но на мен ми беше все едно. Ръцете на Деймън бяха на бедрата ми, притискаха ме все по-близо и определено щяхме да приключим като някоя от онези неясни двойки в коридора.

Музиката може би беше спряла или се беше сменила, но ние все още бяхме притиснати един към друг, практически се поглъщахме. И може би утре или следващата седмица щеше да ме е срам от това публично изразяване на привързаност, но не и сега.

Една ръка се озова на рамото на Деймън и той се завъртя. В последните секунди сграбчих ръката му и спрях полета на юмрука му към челюстта на Блейк.

Блейк се засмя и извика сред гръмката музика:

— Вие танцувате ли, или правите секс?

Бузите ми поруменяха. Добре де, може би щях да се засрамя още веднага.

Деймън изрева нещо и Блейк отстъпи крачка назад и вдигна ръце.

— Извинете! — извика той. — Боже. Готов е да се срещне с нас, ако сте приключили с това да си ядете лицата.

Блейк щеше да си получи юмрука по някое време.

Последвах Деймън и Блейк през върволицата от увити тела надолу по коридора. Сърцето ми още туптеше лудо, гърдите ми се вдигаха и отпускаха твърде бързо. Този танц…

Гримирани Очи вече не беше там. Когато Блейк почука, вратата се разтвори изцяло. Последвах го, като се надявах лицето ми да не гори.

Не знам какво очаквах да намеря зад вратата. Може би задимена тъмна стая с мъже със слънчеви очила, пукащи костите на ръцете си, или пък друг едър мъжага с работни дрехи, но определено не очаквах това, което открих.

Стаята беше голяма и въздухът беше чист, с аромат на ванилия. Имаше няколко дивана, на единия седеше момче с дълга до раменете кестенява коса, прибрана зад ушите му. Подобно на танцуващото момиче, което бях видяла, той беше млад. Може би на петнайсет, ако въобще имаше толкова. На дънките му зееха огромни дупки. Около китките му имаше сребърни обръчи, които ограждаха странен камък. Беше черен, но не обсидиан. В средата на камъка имаше червено-оранжев огън, а под него петънца от синьо и зелено.

Какъвто и да беше камъкът, изглеждаше красив и доста скъп.

Детето вдигна очи от преносимата конзола, на която играеше, и насочи поглед към нас. Бях шокирана от момчешката му красота. Очите му с цвят на аметист се засякоха с моите за кратко и после се върнаха към играта. Това хлапе един ден щеше да е симпатяга.

Тогава усетих, че Деймън е напрегнал тялото си и се взира в мъж, седнал на един кожен диван. Пачки от стодоларови банкноти бяха подредени на масата пред русия мъж, който също се взираше в Деймън. Ярките му сребристи очи се разшириха от изумление.

Мъжът беше малко над трийсет и, боже мили, беше великолепен.

Деймън пристъпи напред. Мъжът се изправи. Пулсът ми се ускори. Най-ужасните ми страхове пробягаха през мен като горски пожар.

— Какво става? — попитах.

Дори Блейк изглеждаше нервен.

Хлапето на дивана се изкашля със смях и затвори играта.

— Извънземни. Имат една особена вътрешна система, която им позволява да се подушат. Явно нито единият от тях не е очаквал да види другия.

Обърнах се бавно към хлапето.

То се намести, като свали крака от дивана. Щеше да има бебешко лице, ако не беше острият интелект в погледа му или пък житейският опит, който издаваха контурите на устата му.

— Значи вие, палавници такива, искате да се промъкнете в крепостта на Дедал и се нуждаете от помощта ми?

Погледнах изумено. Люк беше само едно пикливо дете.