Дженифър Л. Арментраут
Опал (10)

Десета глава

Пристъпих замаяна в разрушената класна стая и успях да стигна до средата на коридора, когато вратата откъм стълбището се разтвори и Деймън нахлу оттам.

Зелените му очи бяха невероятно светли, когато погледът му ме откри, той направи около четири гигантски стъпки, застана пред мен и стисна раменете ми. Зад него бяха Матю и Доусън, който изглеждаше леко объркан. Но Деймън… Никога не го бях виждала толкова бесен, а това означаваше нещо.

— Търсихме те навсякъде — каза той със стисната челюст.

Матю застана до нас.

— Видя ли накъде отиде? Блейк?

Все едно имах нужда от пояснение. Тогава осъзнах, че те не знаеха, че досега съм била с него. Колко време беше изминало в онази стая? Почувствах го като часове, но можеше да са били и няколко минути. И ако Блейк беше замразил всички извън стаята, другите луксианци щяха да забележат, защото на тях нямаше да им подейства. Явно Блейк не беше засегнал нищо извън стаята.

Преглътнах. Реакцията на Деймън щеше да е грандиозна.

— Да, той… искаше да поговорим.

Деймън застина.

— Какво?

Погледнах притеснено към Матю. Изражението му беше спокойно в сравнение с гнева, бушуващ в погледа на Деймън.

— Наблюдавал ни е. Не мисля, че въобще е напускал града.

Деймън вдигна ръце и се отдръпна, след което прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам, че е тук. Явно иска да умре.

Смущението отстъпи от лицето на Доусън, заменено от любопитство. Той се промъкна покрай брат си.

— Защо ни е наблюдавал?

„Време е за черешката на сладоледа“, помислих си.

— Иска да му помогнем да измъкне Крис.

Деймън се извърна толкова бързо, че щеше да разтегне мускул, ако беше човек.

— Я пак?

Възможно най-бързо им преразказах думите на Блейк, като пропуснах заплахата, че ще предаде мен и Деймън на Нанси. Прецених, че е нещо, което трябва да обсъдим насаме. Добро решение, тъй като Деймън почти придоби луксианска форма направо в коридора.

Матю поклати глава.

— Той… той не може да си мисли, че ще му се доверим.

— Не мисля, че му пука — казах аз и прибрах косата си назад.

Исках само да седна някъде и да изям кутия захарни бисквити. Ръцете ми започваха да треперят от изтощение.

— Но наистина ли знае къде държат Бет? — попита Доусън с трескави очи.

— Не знам. — Облегнах се на шкафа зад мен. — С него никога не е ясно.

Доусън подскочи към мен и се озова на милиметри от лицето ми.

— Каза ли нещо… каквото и да било, което може да ни бъде от полза?

Примигвах, изненадана от внезапната му възбуда.

— Ами, не. Аз…

— Мисли! — заповяда Доусън с наведена към мен глава. — Трябва да е казал нещо, Кейти.

Деймън улови брат си за рамото и го издърпа настрани.

— Разкарай се, Доусън. Казвам го сериозно.

Той отблъсна ръката на Деймън и тялото му се стегна.

— Ако знае…

— Не мисли за това — прекъсна го Деймън. — Бил е изпратен тук от министерството, за да определи дали Кити е ценен субект. За да й причинят това, което правят на Бет. Той уби Адам, Доусън. Няма да работим с…

Краката ми се подкосиха и леко залитнах. Дори не можех да се замисля как го е почувствал Деймън, но той се хвърли към мен, преди да успея да се изправя. Силни ръце обгърнаха талията ми и ме притиснаха към него.

Веждите на Деймън бяха черни петна над очите му.

— Какво не е наред?

Бузите ми горяха.

— Добре съм. Наистина.

— Лъжеш. — Гласът му стана тих и опасен. — Би ли се с него? — Гласът стана още по-тих и по гърба ми полазиха тръпки. — Опита ли се да те нарани? Защото, кълна се, ще разровя този град…

— Добре съм. — Опитах да се отскубна, но ръцете му ме притискаха здраво. — Реших първо да го нападна и после да задавам въпроси. Изтощих се, но той не ме нарани.

Деймън не изглеждаше убеден, но насочи вниманието си обратно към брат си.

— Знам, искаш да повярваш, че Блейк може да ни помогне по някакъв начин. Но не можем да му се доверим.

Доусън погледна настрани и мускулите на устата му потрепериха. Вълни от разочарование се понесоха от него.

— Деймън е прав. — Матю постави ръце на бедрата си. В края на коридора се отвори врата и двама учители излязоха, носейки горещи чаши и някакви документи. — Но тук не е подходящото място да обсъждаме това. След училище. Във вашата къща.

С това той се обърна в другата посока и се отдалечи.

— Знам какво ще кажеш — заяви остро Доусън. — Няма да направя нищо безразсъдно. Дадох обещание и пред двама ви и смятам да изпълня своята част от сделката. Гледайте и вие да изпълните вашата.

Деймън не беше спокоен, докато гледаше как Доусън се запътва в противоположната посока.

— Това не е добре — каза той.

— Нямаш си идея. — Погледнах го и изчаках учителите да влязат по класните си стаи. — Оказва се, че няма значение дали вярваме на Блейк.

Той присви очи и се обърна към мен, при което сякаш оформи с тялото си щит пред мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита. Молех се да не излезе извън контрол. — Блейк потвърди думите на Уил. Министерството и Дедал смятат, че моята мутация е отшумяла. Добри новини, нали? Но той е отчаян — повече отколкото сме осъзнавали. Ако не се съгласим да му помогнем, ще ни издаде.

Деймън реагира точно както очаквах. На вратата на шкафа зад нас имаше вдлъбнатина с размер на юмрук. Аз грабнах ръката му и го затеглих към стълбището, преди учителите да са дошли да проверят откъде идва шумът.

Безнадежден гняв се просмука във въздуха и обгърна Деймън като одеяло. Знаеше това, което все още не исках да кажа. Както с Уил — отново бяхме изнудвани, уловени в капан. И какво ли можехме да направим? Да откажем да съдействаме на Блейк и да бъдем издадени на министерството? Или да се доверим на някого, който беше доказал, че не е достоен за това?

Господи, бяхме прецакани отвсякъде.

Знаех, че Деймън искаше да напусне училище и да обикаля из страната, но също така не желаеше да ме остави сама… без значение колко много се бях опитвала да го убедя, че училището е най-безопасното място за мен. Явно не беше така, не и докато Блейк беше тук и се правеше на обикновен ученик. А Блейк знаеше, че докато сме обградени от хора, не можем да му направим нищо.

През остатъка от деня очаквах да видя отново Блейк, но това не стана. Последният звънец удари и аз не се изненадах, когато заварих Деймън при шкафа си.

— Ще се кача в колата ти на връщане — каза той.

— Добре. — Нямаше смисъл да споря за това. — Но кой ще прибере Доли?

Той леко се усмихна. Винаги се радваше, когато наричах колата му с глупавото й име.

— Пътувах с Ди тази сутрин. Андрю и Ашли ще я откарат вкъщи.

Зачудих се откога Ди беше станала толкова близка с тях. Никога не й бе харесвала тяхната омраза към хората. Но бяха настъпили много промени и аз бях убедена, че дори не ги виждах в пълната им цялост.

— Мислиш ли, че наистина ще ни издаде? — попитах аз, след като се бяхме качили в малкия ми седан.

Навън голите дървета, обграждащи паркинга, тракаха като хиляди сухи скелети.

— Очевидно е отчаян. — Деймън се опита да протегне дългите си крака и простена. — Блейк вече уби веднъж, за да предпази приятеля си. За да го спаси сега, трябва или да ни предаде, което беше първоначалната му задача, или да ни накара да му помогнем. Така че, да, мисля, че би ни издал.

Сграбчих волана и приветствах горещия като лава гняв, който се разстла по кожата ми. Бяхме пуснали Блейк, бяхме му дали шанс да се скрие възможно най-далеч, а той се беше върнал да ни изнудва. Колко неблагодарно!

Погледнах към Деймън.

— Какво ще правим?

— Имаме две възможности. Да му помогнем или да го убием.

Очите ми се ококориха.

— И ти ли ще го направиш? Не е редно. Не трябва да си винаги ти. Не си единственият луксианец, който може да се бие.

— Знам, но не мога да искам някой друг да поеме този товар. — Той се взря в мен. — Не желая да започвам нов спор за това дали от теб би станала добра супер героиня, но и никога не съм очаквал ти и семейството ми да вършите такива неща. Знам, че ти би го направила, за да… защитиш себе си и нас, Кити, но не искам да носиш тази вина на раменете си. Разбираш ли?

Кимнах. Вътрешностите ми се свиха само като си представих, че тежестта, която чувствах в себе си, би могла да се увеличи.

— Бих могла да го понеса… ако ми се наложи.

Отмина един удар на сърцето и усетих ръката му на бузата си. Отделих очи от пътя за момент. Той леко се усмихна.

— Ти грееш ярко — поне за мен — и знам, че можеш да го понесеш, но последното, което бих искал, е светлината ти да бъде затъмнена от нещо толкова мрачно.

Глупави момичешки сълзи се насъбраха в очите ми и пътят стана размазан. Не можех да допусна да се търкулнат по бузите ми, защото ако открито заплачех на милите му думи, само щях да му покажа, че не съм твърда и непоклатима. Но му се усмихнах с насълзен поглед и той май ме разбра.

Паркирах на алеята, преди да са пристигнали другите. Неспокойна и изнервена, последвах Деймън в неговата къща, взех бутилка вода и отидох в хола. Преди да започна от нерви да намествам килима. Деймън улови ръката ми, придърпа ме към себе си, както си седеше, и ме постави в скута си.

С ръце, обгърнати около мен, притисна лице в шията ми.

— Знаеш какво трябва да направим — каза нежно той.

Оставих бутилката до нас и обвих врата му с ръце.

— Да убием Блейк.

Той се задави от смях.

— Не, котенце. Няма да го убием.

Бях изненадана.

— Няма ли?

Той се отдръпна и срещна въпросителния ми поглед.

— Ще трябва да направим това, което иска.

Добре, бях повече от изненадана. Направо онемях.

— Но… но… но…

Усмивка докосна леко устните му.

— Говори с думи, котенце.

Излязох от вцепенението си.

— Но не можем да му се доверим. Това най-вероятно е капан!

— Обречени сме, ако го направим, обречени сме, ако не го направим. — Той се измести и прокара ръка надолу по гърба ми. — Но аз го обмислих.

— Кога? В десетте минути, през които стигнахме у дома?

— Сладко е, че вече наричаш моята къща „у дома“. — Усмивката му се разшири до очите и подчерта тяхното сияние. — Между другото, къщата е моя. На документите пише моето име.

— Деймън — казах с въздишка, — мерси, че ми каза, но не е най-важното в настоящия момент.

— Така е, но е добре да притежаваш това знание. Както и да е. След като напълно се отклони от темата…

— Какво? — Защо беше решил така. — Ти беше този, който…

— Познавам брат си. Доусън ще отиде при Блейк, ако ние не се съгласим. — В миг цялата шеговитост изчезна. — Това бих направил, ако ситуацията беше обърната. А ние познаваме Блейк по-добре от него.

— Не съм сигурна, Деймън.

Той сви рамене.

— Няма да му позволя да те предаде на министерството.

Намръщих се.

— Той ще предаде и теб. Ами семейството ти? Да въвлечем Блейк в цялата каша би било опасно… и глупаво.

— Рискът надвишава възможните последствия.

— Шокирана съм — признах аз и измъкнах ръцете си. — Не ми позволи да тренирам с Блейк, защото му нямаше доверие. И това беше, преди да разбереш, че е убиец.

— Но сега и двамата се впускаме в това с отворени очи. Знаем на какво е способен.

— В това няма смисъл. — При звука на затваряща се врата на кола надникнах към прозореца. — Единствената причина, поради която ще си сътрудничиш с Блейк, сме Доусън и аз. Най-вероятно не е най-умното ти решение.

— Може би не. — Бързо се измести, задържа за кратко ръка на бузата ми и после безцеремонно ме тръсна на възглавницата до себе си. — Но решението вече е взето. Подготви се. Срещата няма да протече добре.

Прозинах се срещу него, полупросната на дивана. Естествено, че нямаше да протече добре. Измъкнах бутилката с вода някъде изпод бедрото си и се настаних, докато групата извънземни влизаше вътре.

Ди незабавно застана пред телевизора. Дългите й вълнообразни коси се носеха зад нея. Непознат, трескав проблясък освети очите й.

— Блейк се е върнал?

— Да — каза Деймън, наведе се напред, подпирайки се с лакти на коленете си, и се взря в сестра си.

Тя надзърна към мен и бързо отмести поглед.

— Разбира се, че ще я заговори, все едно нищо не е станало. Те си бяха първи дружки.

Защо го казваше, по дяволите? В мен се надигна гняв, но го потиснах.

— Не беше особено приятелски разговор.

— И какво правим? — попита Ашли.

Дългата й руса коса беше опъната назад на опашка. На нечие друго лице би изглеждала прекалено строго, но на нея й стоеше перфектно, все едно отиваше да дефилира на някой моден подиум.

— Убиваме го — каза Ди и пристъпи към масата за кафе.

Първо си помислих, че се шегува. Това беше Ди. Лятото бях видяла как преравя буца пръст с мравки и ги премества от лехата с цветя, за да не се задушат под сламата. Но когато се взрях в нея — цялата стая се взря в нея — осъзнах, че беше сериозна.

Устата ми се отвори.

— Ди…

Раменете й се изправиха.

— Няма нужда да ми казваш, че си против това да го убием. Вече го знам. Веднъж вече убеди брат ми да го пусне на свобода.

— Не тя ме убеди — каза Деймън и стисна пръсти под брадичката си.

Намесих се, преди да продължи. Не беше нужно всеки път да ме защитава.

— Не съм го убеждавала да прави каквото и да било, Ди. И двамата се съгласихме, че в онази нощ бяха умрели достатъчно хора. Не мислехме, че ще се върне.

— По-сложно е — обади се Матю. — Той е свързан с друг луксианец. Ако умре, приятелят му също умира. Няма да убием само него. Ще убием и невинен човек.

— Като Кейти и Деймън? — попита Ашли, без обичайната отрова в гласа си.

Явно злобата й се беше прехвърлила в някой момент у Ди.

Щом си го помислих, усетих как ме пробожда вина по пръстите. Свих се и отправих поглед към износените си дънки. Не бях справедлива. Ди и Адам бяха имали дълга история. Бяха изживели дните си, пренебрегвайки това, което чувстваха един към друг. Любов и привързаност. И бяха си го признали малко преди Адам да й бъде отнет завинаги.

Ашли погледна към Доусън.

— И като теб и Бет? — Когато братята кимнаха, Ашли се облегна и обърна глава към смълчания Матю. — Не може да убием Блейк, след като знаем, че това би убило невинен луксианец. Все едно да убием Кейти и с това да закопаем и Деймън.

Вдигнах вежда, а Деймън ме сръчка с коляно.

— Не предлагам да убиваме Кейти или Бет — напомни на всички Ди. — Не познаваме другия луксианец. Доколкото ни е известно, може да работи с министерството или с онази друга група. Блейк… Той уби Адам, Ашли.

— Знам — озъби се тя и очите й примигваха в брилянтно синьо. — Аз му бях сестра.

Ди изпъна гръб и се изправи.

— А аз му бях гадже!

Майко мила… Все едно беше ден за пререкания. Поклатих глава стъписана.

— Групата се нарича Дедал.

На Ди въобще не й пукаше как се нарича групата. Тя се обърна към Матю.

— Трябва да направим нещо, преди някой друг да пострада.

Матю също изглеждаше шокиран.

— Ди, ние не сме…

— Убийци? — Лицето й почервеня, а после пребледня. — И преди сме убивали, за да се предпазим! Убиваме арумианци непрекъснато! Деймън е убивал служители на министерството!

Деймън потръпна и аз почувствах обида заради тези думи. Той не показваше какво му причиняват убийствата, но аз знаех.

— Ди — казах и тя ме погледна, — знам, че в момента страдаш, но това… това не си ти.

Ди рязко си пое дъх и телевизорът зад нея започна да примигва.

— Не ме познаваш. Ти въобще нищо не знаеш. Този… този човешки изрод — каквото и да представлява — беше тук заради това, което брат ми направи за теб. Теоретично, ако ти никога не беше идвала, нищо от това нямаше да се случи. Адам… — гласът й се задави. — Адам щеше да е жив.

Усетих как Деймън се напряга.

— Достатъчно, Ди. Не беше нейна вината.

— Няма проблем. — Облегнах се на възглавницата. Стените сякаш се преместваха все по-близо. Андрю беше казал същото преди няколко дни. И тогава не ми стана приятно, но да го чуя от устата на Ди, беше като ужилване от пчела. Част от мен почти не можеше да повярва, че Ди го беше изрекла. Не и енергичната и сладка като камбанка Ди. Не и момичето, което внезапно нахлу в живота ми това лято, защото се чувстваше толкова самотно колкото и аз. Това не беше най-добрата ми приятелка.

И тогава го осъзнах.

Ди вече наистина не беше най-добрата ми приятелка.

Това прозрение ми изглеждаше по-важно от всичко друго, което се случваше в момента. Да, беше глупаво предвид голямата схема, която се разиграваше около нас, но Ди беше важна за мен, а аз я бях разочаровала.

Покрай мен Доусън се раздвижи.

— Ако Кейти не беше дошла тук, аз нямаше да бъда освободен. Съдбата ни движи по объркващи пътища.

Ди сякаш не беше обмисляла това. Тя взе да пристъпва на едно място, като си играеше с кичур от косата си — имаше навика да го прави, когато беше нервна. После отпусна ръце и седна на масата за кафе с гръб към нас.

Андрю въздъхна от облегалката на фотьойла. Всеки път, когато погледнех към него, очите му бяха впити в Ди.

— Хора, независимо дали ни харесва идеята да убием някого, все пак трябва да направим нещо.

— Така е — съгласи се Деймън. Погледна ме за момент, после застана с лице към групата. — Губим си времето, като се караме как да постъпим с него. Ако не му помогнем да освободи Крис в замяна на съдействието му за спасяването на Бет, той ще издаде Кити и мен.

— Уау — промърмори Матю и прокара пръсти през косата си.

И после направи нещо нетипично за него. Изпсува.

Ди отново се изправи. Движеше се рязко и нервно.

— Така ли е казал?

— Убедена съм, че е сериозен — рекох аз. Ненавиждах факта, че всички те са поставени в тази ситуация заради мен. Ако само бях послушала Деймън в самото начало… Толкова често се разкайвах, че не съм направила това или онова. — Отчаяно иска да освободи Крис.

— Значи е решено — каза Доусън с видимо облекчение. — Ще му помогнем и той ще ни помогне.

Ди се завъртя рязко.

— Тотално сте откачили! Не можем да помогнем на убиеца на Адам!

— А какво предлагаш да направим? — попита Матю. — Да го оставим да издаде брат ти и Кейти?

Тя завъртя очи.

— Не. Както казах, предлагам да го убием. Това ще му попречи да направи каквото и да било.

Поклатих глава, озадачена от жестокостта в гласа й. И аз смятах, че може би е редно Блейк да умре, тъй като не беше справедливо той да живее, а Адам да е мъртъв. Но да го чуя от устата на Ди, изречено по този начин, ми причини болка, сякаш някой ме беше прерязал с нож.

Деймън се изправи и продължително си пое въздух.

— Няма да убием Блейк.

Дланите на сестра му се свиха в юмруци.

— Това е твоето решение. Не и моето.

— Ще му помогнем и ще го наглеждаме — продължи строго Деймън. — И никой от нас няма да го убива.

— Глупости — изсъска тя.

Станал на крака Андрю пристъпи напред.

— Ди, мисля, че трябва да седнеш и да обмислиш ситуацията. Ти никога преди не си убивала. Дори и арумианец.

Тя скръсти нежните си ръце и леко повдигна брадичката си.

— За всичко си има първи път.

Очите на Ашли се разшириха и тя ме погледна с изражение, което казваше: „Майко мила“. Искаше ми се да знаех какво да кажа или да направя, но не се сещах за нищо.

Деймън вече изгуби търпение и застана в позата на сестра си.

— Не подлежи на обсъждане, Ди.

Лек проблясък бяла светлина премина по ръба на треперещото й тяло.

— Прав си. Не можеш да кажеш нищо, което да ме убеди, че си струва да пощадя живота му.

— Нямаме избор. Блейк е казал, че ако нещо се случи с него, Нанси ще бъде уведомена за мен и Кейти. Не можем да го убием.

Тя не беше убедена.

— Тогава ще открием с кого работи и ще неутрализираме и този проблем.

Ченето на Деймън увисна.

— Сериозно ли го казваш?

— Да!

Миг преди да изгуби контрол, той се извърна. Стомахът ми се сви. Цялата ситуация беше толкова нередна.

До мен Доусън се наведе напред и застана в позата, в която се намираше Деймън по-рано.

— Твоята жажда за отмъщение по-важна ли е от това да спрем зверствата, които причиняват на Бет?

Тя не отклони поглед, но устните й се свиха в тънка линия.

Всички погледи бяха насочени към Доусън.

— Защото, сестричке, нека ти кажа, че това, което изпита Адам, бледнее в сравнение с мъките, които изживява Бет. Нещата, които съм виждал… — Той замълча и наведе глава. — Ако се съмняваш в думите ми, попитай Кейти. Тя се докосна за малко до техните методи и сега едва говори заради писъците.

Ди побеля. Не бяхме говорили след Нова година. Нямах представа какво знае за краткия ми плен и за методите, които беше използвал Уил, за да ме усмири. Очите й трепнаха към мен, но тя ги отклони твърде бързо.

— Искаш много — каза с пресипнал глас, а устните й трепереха.

Но после раменете й се отпуснаха и тя пое към вратата. Излезе, без да каже и дума.

Андрю веднага тръгна след нея и стрелна Деймън с поглед.

— Ще я наглеждам.

— Благодаря ти — каза той и потърка брадичката си с длан. — Е, мина превъзходно.

— Наистина ли очакваше тя или някой от нас да приеме спокойно това? — попита Ашли.

Деймън изсумтя.

— Не, но не ми е приятно да виждам сестра си дотолкова решена да убива.

— Не мога…

Дори не можах да довърша. Още преди разговора знаех, че няма да мине лесно. Но очаквах Ашли или Андрю да се държат като серийни убийци, а не Ди.

Матю върна разговора в настоящето.

— Как да се свържем с Блейк? Това не е нещо, което мога или искам да обсъждам с него в час.

Всички ме погледнаха… всички, освен Деймън.

— Какво? — попитах.

— Имаш номера му, нали? — каза Ашли и се взря в ноктите си. — Пиши му. Звънни му. Все едно. И му кажи, че сме смехотворно тъпи и смятаме да му помогнем.

Направих физиономия, но се протегнах към чантата си и изрових мобилния си телефон. Изпратих му кратко съобщение и въздъхнах. След секунда той отговори. В стомаха ми се оформи възел.

— Утре вечерта. Събота. — Гласът ми беше слаб. — Иска да се срещнем утре вечерта на обществено място: Опушената дупка.

Деймън бързо кимна с глава.

Пръстите ми искаха да се разбунтуват, но аз бързо написах „Добре“ и хвърлих телефона в чантата, сякаш беше бомба, която щеше да избухне в ръцете ми.

— Готово.

Никой не изглеждаше облекчен. Нито дори Доусън. Имаше много голяма вероятност да се уловим в собствения си капан и всичко да ни излезе през носа. Но нямахме голям избор. Както беше казал Деймън, Доусън щеше да отиде при Блейк дори и без нас. А да работим с познатия враг, беше по-добре от това да се изправим срещу непознатия.

Но нещо студено и лепкаво се надигна в гърдите ми.

Не защото се захващахме с Блейк и не защото Ди искаше Блейк да умре. А защото дълбоко, дълбоко в себе си, под слоеве кожа, мускули и кости, тайно от всички, дори от Деймън, аз също исках Блейк да умре. Невинен луксианец, или не… моралните ми принципи не бяха особено накърнени от тази жертва. И в това имаше нещо много, много погрешно.