Дженифър Л. Арментраут
Опал (28)

Двайсет и осма глава

Отрядът беше точно като тези, които бях виждала по филмите. Хората се носеха из полята в права хоризонтална линия зад полицаите и техните кучета. За неопитните всичко беше улика — разбъркана купчина листа, разкъсана стара дреха, отпечатък в калта.

Беше си тъжно начинание.

Основно, защото имаше толкова много надежда — надежда, че Кариса ще бъде открита, че ще бъде добре, или най-много леко поуплашена, че всичко ще бъде наред. Тя нямаше да е поредният случай на изчезнал човек, тъй като нейната ситуация беше различна. Тя явно беше излязла сама от болницата.

Но на мен ми беше трудно да го повярвам.

Уил беше шпионин имплант в местния медицински център и нямаше нужда да съм изследовател, за да се досетя, че едва ли е бил единственият. Моето предположение беше, че на Кариса и бяха помогнали да напусне болницата.

Деймън и аз си тръгнахме след пет и се отправихме към домовете си. Влязох вътре и се преоблякох за „романтичната ни среща“. Не се отпуснах като миналия път. Задоволих се с чифт впити дънки, токчета и одобрен от Лиса прилепнал пуловер, който разкриваше малко от корема ми.

Мама беше в кухнята и правеше омлет. Сведох очи, докато подръпвах надолу ръба на пуловера си. Тя надникна през рамо, изсипа яйцето и не уцели съвсем тигана.

За нея готвенето беше изпитание от неимоверно високо ниво.

— С Деймън ли ще излизаш тази вечер?

— Да — казах аз и взех хартиена кърпа. Забърсах яйцата, преди миризмата на изгоряло да ме задуши. — Ще отидем на вечеря, после на филм.

— Не забравяй, че имаш вечерен час. Утре си на училище.

— Знам. — Изхвърлих кърпата и задържах пуловера си с една ръка. — Чу ли за Кариса?

Мама кимна.

— Не съм работила в Грант, когато са я приели, нито през последните два дни, но болницата е пълна с полицаи и шефовете провеждат свое собствено разследване.

Явно е била на смени в Уинчестър.

— И наистина мислят, че тя сама си е тръгнала от болницата?

— Дочух, че е била лекувана от менингит, а той често е съпроводен с висока температура. Хората вършат странни работи, когато са болни. Затова се притеснявах толкова за теб, когато се разболя през ноември. — Тя изключи фурната. — Но няма извинение за случилото се. Някой е трябвало да спре бедното момиче. Сестрите от нощните смени ще трябва да дават доста обяснения. Без лекарства Кариса… — Тя притихна, съсредоточена в прехвърлянето на яйцата в чинията. Няколко парченца се разпиляха по пода. Въздъхнах. — Скъпа, ще намерят Кариса.

Прииска ми се да закрещя: „Не, няма!“

— Не може да е отишла далеч — продължи мама, докато аз събирах зелени буци, пълни с чушки и лук. — И оттук насетне сестрите няма да допуснат подобно невнимание.

Съмнявах се, че е породено от невнимание. Сигурно са извърнали глава или са помогнали. Желанието да им отмъстя, да ида в онази болница и да почна да удрям хората по тавите, беше препалено силно.

Казах довиждане на мама, обещах й да не нарушавам вечерния час, целунах я по бузата, грабнах якето и чантата си и излязох. В съседната къща Деймън беше сам. Всички други бяха отишли при езерото — или за да се подложат на неописуема болка, или за да гледат.

Той закрачи важно към мен, погледът му веднага се сведе към тънкия процеп гола кожа… и нещо пробяга по лицето му.

— Това облекло ми харесва повече от предишното.

— Така ли? — чувствах се незащитена, когато ме гледаше така, сякаш бях някаква картина или статуя, запазена специално за него. — Мислех, че полата ти харесва.

— Така беше, но това… — Той пъхна пръст в гайката на панталона ми и издаде дълбок гърлен звук. — Това наистина ми се нрави.

Замайваща топлина премина през мен и коленете ми омекнаха.

Той поклати глава, отмести ръката си и извади ключовете си от джоба.

— Трябва да тръгваме. Гладна ли си? Не си обядвала.

Отне ми известно време да се осъзная.

— Ще си взема детско меню.

Той се засмя, докато излизахме навън.

— Детско меню?

— Че защо не? — Навлякох палтото си. — Перфектен вариант е.

— Заради играчката, нали?

Ухилих се, докато сядах от дясната страна.

— На момчетата се падат по-хубави играчки.

Деймън внезапно се обърна, постави ръце на бедрата ми и ме повдигна към себе си. Изненадана, изпуснах чантата и опипах ръцете му.

— Какво?

Той ме накара да замлъкна с целувка, която достигна така дълбоко в мен, че едновременно ме развълнува и уплаши.

Когато ме целуваше, сякаш докосваше душата ми.

Забавното беше, че вече държеше в ръцете си както нея, така и сърцето ми.

Той ме свали бавно на земята. Погледнах го замаяна.

— Това за какво беше?

— Усмихна се. — Пръстите му преминаха по бузите ми, после надолу по гърлото ми. Закопча якето ми бързо. — Напоследък не се усмихваш много. Липсваше ми усмивката ти, затова реших да те наградя за нея.

— Да ме наградиш? — засмях се аз. — Боже, само ти би решил, че да целунеш някого, е награда.

— Знаеш, че е. Устните ми променят съдби, миличка. — Деймън се наведе и грабна чантата ми от земята. — Готова ли си?

Взех си чантата и скокнах в колата с омекнали колене. Той седна до мен и поехме към града, като спряхме до едно заведение за бързо хранене, за да ми купи детско меню. Взе ми с момчешка играчка.

Неговата вечеря се състоеше от три хамбургера и две порции пържени картофки. Нямах идея къде отиват всички тези калории. Може би в егото му? Звучеше вероятно след последния му коментар за устните му. И аз се чувствах гладна по-често след мутацията, но не като Деймън.

По пътя за Мартинсбърг започнахме да играем на „Виждам, виждам“, но Деймън взе да мами и на мен вече не ми се играеше.

Той се засмя, звукът беше приятен.

— Как мога да мамя на „Виждам, виждам“?

— Непрекъснато избираш неща, които човешкото око не може да види? — Сдържах усмивката си на обиденото му изражение. — Или все казваш К. Виждам, виждам нещо с буквичката К!

— Кола — каза с усмивка той. — Котка. Коса. Къща. — Той спря и ме изгледа лукаво. — Крака.

— Млъквай!

Ударих го по ръката. Няколко мига по-късно отчаяно исках да измисля друга игра. Тези безсмислици отвличаха мислите ми. Започнахме игра с номерата на колите и, кълна се, той отбиваше така, че да не мога да видя номерата на другите автомобили на пътя. Определено се съревноваваше по зъл начин.

Преди да се усетим, вече наближавахме изхода и никой от двама ни вече не беше в настроение за игра.

— Мислиш ли, че ще можем да влезем? — попитах.

— Да.

Изгледах го.

— Този бияч беше доста едър.

Устните му се извиха.

— Виж сега, котенце, опитвам се да не говоря лошо.

— Какво?

Усмивката му се разшири.

— Бих казал, че размерът няма значение, но всъщност има. Знам го. — Той ми намигна и аз простенах погнусено. Той се засмя. — Съжалявам, сама се набута в тая тема. Но сериозно, биячът няма да е проблем. Мисля, че ме хареса.

— К-к-какво?

Намали скоростта на завоите.

— Мисля, че ме хареса. В смисъл — наистина ме хареса.

— Егото ти няма граници, знаеш ли?

— Ще видиш. Познавам ги тия неща.

Доколкото си спомнях, биячът изглеждаше така, сякаш искаше да убие Деймън. Поклатих глава, облегнах се и започнах да гриза палците си. Грозен навик, но вече ме хващаха нервите.

Изоставената газостанция светна напред. Джипът се затресе по неравния път и аз улових ръкохватката. По полето пред клуба бяха подредени коли, както и очаквах. Деймън отново паркира Доли далеч от другите коли.

Този път знаех, че трябва да оставя якето си. Обвих го около чантата и я сложих на пода на колата. Преминахме покрай колите. Спрях на първия ред, разбърках косата си и разклатих глава.

— Това ми напомня на един клип на Уайтснейк — каза Деймън.

— А? — прокарах ръце през косите си, като се надявах, че изглеждат секси, а не така, сякаш съм прекарала няколко часа в колата.

— Ако заскачаш по капаците на колите, ще се оженя за теб.

Завъртях очи и се изправих, разтърсвайки глава за последно.

— Готова съм.

Той се взря в мен.

— Сладка си.

— Ти си странен.

Надигнах се и го целунах бързо по бузата, преди да закрача през високата до коленете трева. Токчетата не бяха добра идея.

Дърварят бияч се появи отникъде, облечен в същите дрехи. Ръце с големината на варели се скръстиха пред гърдите му.

— Мисля, че ви казах да забравите това място.

Деймън мина пред мен.

— Трябва да поговоря с Люк.

— И аз трябва да направя доста работи в тоя живот. Трябва да си намеря свестен фондов търговец, дето няма да ми губи половината от парите.

Доообре. Прочистих гърлото си.

— Няма да се бавим много. Но моля те, наистина трябва да го видим.

— Съжалявам — каза биячът.

Деймън наклони глава настрани.

— Трябва да има някакъв начин да те убедим.

Божичко, нима той наистина се опитваше да…

Биячът вдигна вежда и зачака.

Деймън се усмихна с онова секси ухилване, което подкосяваше краката на всички момичета в училище, и аз… аз исках да изпълзя под колата.

Преди да умра от срам, телефонът на бияча звънна и мъжът го измъкна от предния си джоб.

— Какво става?

Използвах момента да сръчкам с лакът Деймън.

— Какво? — попита той. — Действаше.

Биячът се засмя.

— Не правя нищо особено. Само си приказвам с един грубиян и една красива дама.

— Моля? — възкликна изненадано Деймън.

Задавих се от смях.

Последва озъбена усмивка, после биячът въздъхна.

— Да, за тебе са тука. — Настъпи пауза. — Па добре.

Той затвори телефона.

— Люк ще ви види. Влизайте и вървете направо при него. Без танци или каквото там правихте миналия път.

Неловко. Сведох глава и се шмугнах покрай бияча. На вратата той спря Деймън. Погледнах през рамо.

Биячът намигна и му подаде нещо, което изглеждаше като визитна картичка.

— Не си много мой тип, ама ще направя изключение.

Устата ми се отвори широко.

Деймън взе картата с усмивка и отвори вратата.

— Казах ти — обърна се към мен той.

Отказах да го зарадвам с отговор и вместо това се съсредоточих върху клуба. Нищо не се беше променило от миналия път. Дансингът беше препълнен. Допълнителни клетки висяха от тавана и се поклащаха от движенията в тях. Хората се хилеха на тежкия ритъм. Странен, различен свят, свит в епицентъра на нормалността.

Но по някакъв странен начин мястото ме привличаше.

Надолу по сенчестия коридор ни чакаше висок мъж. Парис — русият луксианец, когото бяхме срещнали миналия път. Той кимна на Деймън, отвори вратата и отстъпи настрани.

Очаквах да видя Люк, проснат на дивана и играещ на електронна игра както миналия път, така че бях изненадана, когато го заварих на бюрото, тракащ по клавиатурата на лаптоп със съсредоточено лице.

Пачките със стодоларови банкноти ги нямаше.

Люк не вдигна поглед.

— Моля, седнете — каза той и махна към близкия диван изцяло делово.

Надникнах към Деймън, после се придвижих с него до дивана и седнах. В ъгъла висока жълта свещ разпръскваше из стаята аромат на праскови. Това беше единствената декорация. Дали вратата зад бюрото водеше към друга стая? Дали Люк живееше тук?

— Чух, че не сте влезли особено навътре в Маунт Уедър последния път. — Той затвори лаптопа и сви ръце под брадичката си.

— Като говорим за това — каза Деймън, навеждайки се напред, — не знаеше за защитата с оникс, така ли?

Момчето, малкият магнат, крал на мафията или каквото там беше, застина неподвижно. Напрежение изпълни стаята. Чаках нещо да избухне. Дано не бъдем ние.

— Предупредих ви, че може да има неща, за които не знам — каза той. — Дори аз не знам всичко за Дедал. Но мисля, че Блейк е на прав път. Прав е, че всичко е покрито с блестящия черно-червен материал. Може би наистина сме изградили поносимост и затова ониксовата защита не ни въздействаше.

— Ами ако не е така? — попитах аз, като ненавиждах леденото чувство, обхождащо вените ми.

Аметистовите очи на Люк останаха съсредоточени.

— Ами ако не е така? Имам чувството, че това няма да ви попречи да опитате отново. Рисковано е, но всичко винаги е рисковано. Късметлии сте, че се измъкнахте оттам последния път, преди някой да е разбрал какво се случва. Получавате втори шанс. Повечето хора нямат и толкова.

Беше странно да разговаряме с хлапето, тъй като то имаше маниерите и изразяването на добре образован възрастен.

— Прав си — казах. — Пак ще опитаме.

— Но ще бъде нечестно, без да знаете за всички други опасности? — Той прибра кичур от кестенявата си коса, а ангелското му лице остана безизразно. — Животът не е честен, скъпа.

Деймън се наежи до мен.

— Защо имам чувството, че скриваш доста неща?

Устните на Люк оформиха полуусмивка.

— Все едно. Нали не сте тук, за да говорим за оникса? Да караме по същество.

По лицето на Деймън пробяга раздразнение.

— Нестабилен хибрид нападна Кити.

— Това правят нестабилните хора, без значение дали са хибриди.

Премълчах хапливия си отговор.

— Да, досетихме се за това, но тя беше моя приятелка. Не личеше да е знаела каквото и да било за луксианците. Тя беше добре, разболя се, после дойде у нас и се побърка.

— И на теб не ти личи, че си наясно с извънземните корени на съседите си.

Какъв малък отворко. Поех си дъх.

— Разбирам, но това ни дойде съвсем от нищото.

Люк се облегна на стола и тросна крака на масата. Кръстоса ги при глезените.

— Не знам какво да ти кажа. Може да е знаела за луксианците, да се е наранила и някой глупав романтик да е опитал безуспешно да я спаси. Или някой от хората на министерството я е заловил от улицата, както правят непрекъснато. И освен ако не знаеш дяволски добри техники за изтезание и си склонна да ги опиташ върху някой офицер или човек на Дедал, не виждам как ще научиш отговора.

— Отказвам да приема това — прошепнах аз.

Знанието би ми донесло усещане за завършеност и справедливост.

Люк сви рамене.

— Какво стана с нея? — попита с любопитство той.

Дъхът ми се заклещи в гърлото, докато свивах ръцете си в юмруци.

— Тя вече не е…

— Ах — промърмори Люк. — Да не би да се е взривила внезапно? — Изражението на лицето ми явно му е отговорило, защото той въздъхна тъжно. — Ужас. Съжалявам за това. Ще ти дам особен урок по история — нали знаеш как понякога се наблюдават необясними случаи на спонтанно взривяване?

Деймън направи гримаса.

— Страх ме е да попитам.

— Забавно е, че няма много известни случаи, но все стават и такива неща в новия свят. — Той разпери широко ръце, за да покаже, че има предвид света извън офиса си. — Хибриди — поне това е моята теория. И е доста логична, ако се замислиш — повечето се самовзривяват в сгради, а доста малко — на открито. Затова хората смятат случаите за редки.

Цялата тази информация беше интересна и малко притеснителна, но не затова бяхме дошли.

— Приятелката ми носеше гривна…

— От Тифани? — попита с усмивка той.

— Не. — Усмихнах се скромно. — Беше точно като тази, която носиш ти.

Изненада заля лицето на Люк като вълна. Малкият хулиган свали краката си на пода и седна изправено.

— Това не е хубаво.

Усетих по кожата си зловещо предчувствие, докато Деймън се взираше в Люк.

— Защо не е хубаво?

Люк изглеждаше така, сякаш спори със себе си дали да говори по темата, или не. Накрая каза:

— О, какво пък толкова. И без това сте ми длъжници, както знаете, надявам се. Но какво виждате тук? — Люк удари с пръст по камъка. — Това е черен опал — толкова е рядък, че само няколко мини могат въобще да го извадят от земята. И е само от този вид.

— И винаги изглеждат така, сякаш в тях има огън? — попитах и се наведох напред, за да огледам по-добре. Наистина изглеждаше като черно кълбо, в което гори огън. — Къде се добиват?

— Обикновено в Австралия. Нещо в състава на черния опал го прави невероятно гориво. Нали се сещаш, като Супер Марио, когато хапне гъба. Представи си го. Ето това прави черният опал.

— Какъв вид състав? — попита Деймън с изострени от интерес очи.

Люк свали гривната и я задържа на бледата светлина.

— Опалът има невероятната способност да пречупва и отразява специфични вълни светлина.

— Няма начин! — възкликна Деймън и явно това беше доста готино.

Все още не разбирах нищо от камъни и светлини.

— Да. — Люк се усмихна на камъка, както баща се усмихва на блудния си син. — Не знам кой го е открил. Някой от Дедал, предполагам. Щом са разбрали какво може да прави, са решили да го скрият от луксианците и от хората като нас.

— Защо? — почувствах се глупава заради въпроса си. Основно, защото и двамата ме изгледаха така, сякаш наистина бях глупава. — Какво? Нямам диплома по извънземна минералогия. Божке.

Деймън потупа бедрото ми.

— Няма нищо. Пречупването и отразяването на светлина ни въздейства, както обсидианът въздейства на арумианците, а ониксът въздейства на нас.

— Добре — казах бавно.

Лилавите очи на Люк засияха.

— Пречупването на светлината променя посоката и скоростта. Нашите мили извънземни съседи са направени от светлина. Е, всъщност са направени от повече от светлина, но нека го обясня така: да кажем, че тяхното ДНК е светлина. И да кажем, че след като човек мутира, неговото ДНК също се вписва в светлинните вълни.

Спомних си, че Деймън се беше опитал да ми го обясни преди.

— И ониксът разбърква тези светлинни вълни, нали? Кара ги да се огъват и да се побъркват.

Люк кимна.

— Способността на опала да пречупва позволява на луксианците да станат по-могъщи. Той подсилва способността ни да пречупваме светлина.

— А като добавим и отразяването… Еха! — ухили се възхитен Деймън.

Разбирах пречупването. Бърза скорост, възможността да черпиш от Извора по-лесно, може би още няколко допълнителни ползи. Но отразяването? Зачаках.

Деймън ме сръчка с лакът.

— Понякога примигваме или изчезваме, защото се движим бързо. И понякога ни виждаш как изчезваме и се появяваме — като отражение. Това е нещо, което всички се научаваме да контролираме като по-малки.

— И е трудно, когато си развълнуван или притеснен?

Той кимна.

— Не само, но да. Но да контролираш отразяването? — Той се обърна към Люк. — Наистина ли казваш това, което мисля?

Люк се засмя, постави гривната обратно на китката си, облегна се и пак вдигна крака на масата.

— Хибридите са добри. Можем да се движим по-бързо от хората, но с нивата на затлъстяване напоследък и костенурките могат да се движат по-бързо от повечето хора. Понякога сме по-силни от средния луксианец в използването на Извора — миксът от човешко и извънземно ДНК може да създаде нещо могъщо, но това не става винаги. — Самодоволна усмивка озари устните на Люк. — Но ако дадеш на луксианец подобен камък, той ще може напълно да отразява светлината.

Сърцето ми спря за момент.

— Имаш предвид… да става невидим?

— Колко яко! — каза Деймън, взирайки се в камъка. — Можем да променяме начина, по който изглеждаме. Но да станем невидими? Това е нещо напълно ново.

Поклатих смутено глава.

— Ние можем ли да ставаме невидими?

— Не. Нашето човешко ДНК не ни позволява. Но камъкът ни прави толкова могъщи, колкото най-силния луксианец, че и повече. — Той се размърда в стола си. — Както можеш да си представиш, те не биха искали някой от нас да разполага с подобен камък. Особено ако е нестабилен хибрид. Освен ако…

Студен въздух се изстреля по врата ми.

— Освен ако какво?

Част от ентусиазма изчезна от лицето му.

— Освен ако просто не им е пукало какви щети ще причини хибридът. Може би приятелката ти е била лабораторна мишка за по-голям инцидент.

— Какво? — Деймън се напрегна. — Мислиш, че са го направили нарочно? Закачили са камъка на нестабилен хибрид и са я пуснали на свобода, за да видят какво ще стане?

— Парис смята, че задълбавам в теориите на конспирацията до степен на шизофренна параноя. — Люк сви рамене. — Но не можете да ме убедите, че Дедал не крият някой грандиозен план в ръкава си. Вярвам, че са способни на абсолютно всичко.

— Но защо й беше да напада мен? Блейк твърди, че те не знаят, че мутацията ми не е отшумяла. Нямат причина да я изпращат срещу мен. — Направих пауза. — Е, поне ако Блейк казва истината.

— Сигурен съм, че не лъже за мутацията — отвърна Люк. — Ако не беше така, нямаше да стоиш тук. Знаеш ли, не мисля, че дори Дедал осъзнават пълния потенциал на камъка и влиянието му върху нас. И аз самият все още се уча.

— И какво научи? — попита Деймън.

— Като за начало, преди да докопам с грабливите си лапи един от тези камъни, въобще не можех да преценя дали пред мен стои хибрид. Узнах точния момент, в който ти и Блейк пристигнахте в Мартинсбърг, Кейти. Беше странно, сякаш вятър обви цялото ми тяло. Приятелката ти сигурно те е усетила. Това е най-малко ужасяващата възможност.

Деймън издиша продължително и погледна настрани.

— Знаеш ли дали може да подсили възможностите на арумианците?

— Може би е възможно, ако са подсилени от луксиански заложби.

Объркана, аз се облегнах и вперих поглед напред.

— Мислиш ли, че опалът би могъл да противодейства на оникса?

— Възможно е, но не знам със сигурност. Не съм прегръщал оникс наскоро.

Пренебрегнах саркастичния тон.

— Откъде можем да вземем опал?

Люк се разсмя и ми се прииска да изритам краката му от бюрото.

— Освен ако нямаш излишни трийсет хиляди долара и не познаваш някой, който добива опал, или не попиташ Дедал дали биха ти дали малко, няма да сполучиш. И няма да ви дам моя.

Раменете ми спаднаха. Ура, поредната задънена улица. Просто нямахме спирка.

— Както и да е, време ви е да потегляте. — Той изви глава назад и затвори очи. — Предполагам, че няма да ме потърсите, преди да сте готови за следващата акция в Маунт Уедър?

О, бяхме освободени. Докато се изправях, обмислях дали да не се хвърля върху Люк и да му взема гривната. Начинът, по който очите му лекичко се разтвориха, ме предупреди да се откажа от подобни намерения.

— Има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш? — подкани го Деймън.

— Естествено, имам нещичко. — Люк вдигна дългите си мигли. — Не трябва да се доверяваш на абсолютно никого в тази игра. Всеки има какво да спечели или загуби.