Дженифър Л. Арментраут
Опал (31)

Трийсет и първа глава

Опулихме се един срещу друг като двама глупаци, после и двамата скочихме едновременно. Взехме камъка, който беше малко по-голям от монета, и слязохме долу. Пулсовете ни се учестиха.

Подадох му камъка.

— Опитай нещо. Примерно това с отразяването.

Деймън, който най-вероятно беше бленувал за парче опал, откакто беше научил свойствата му, не отказа. Обви ръце около камъка. Лицето му се изостри от концентрацията.

Първо не стана нищо, после се появи лек блясък по контурите на тялото му. Както при Ди, когато се развълнуваше и ръката й заблестяваше за кратко. Но блясъкът се разпръсна по цялото тяло на Деймън и той изчезна.

Напълно изчезна.

— Деймън? — От празнотата на дивана долетя тихо подхилкване. Присвих очи. — Въобще не мога да те видя.

— Въобще ли?

Поклатих глава. Странно. Той беше там, но не можех да го видя. Пристъпих назад и насочих вниманието си към дивана. Тогава забелязах разлика. Мястото пред предната възглавница, зад масичката за кафе, беше някак изкривено. Един вид вълнисто, все едно гледах вода през стъкло. Разбрах, че той стои там и се слива със средата като хамелеон.

— Божичко, напълно си като Хищника от филма…

Последва пауза и после дочух:

— Това е толкова яко! — След миг той отново се появи, ухилен като дете, на което тъкмо са му подарили първата видеоигра. — Боже, как ще се промъквам в банята ти като Невидимия човек!

Завъртях очи.

— Дай ми опала.

Той се засмя и ми го подаде. Камъкът имаше телесна температура, което сметнах за странно.

— Искаш ли да чуеш нещо още по-странно от това, че станах напълно невидим? Почти не ми коства енергия. Чувствам се чудесно.

— Еха! — Обърнах камъка. — Трябва да го изпробваме.

Взехме камъка и отидохме до езерото. Имахме около петнадесетина минути, преди да се появят другите.

— Ти го опитай — каза Деймън.

Задържах опала в ръка, без да знам какво да направя. Най-трудното нещо, което отнемаше най-много усилия, беше използването на Извора като оръжие. Така че реших да опитам това. Съсредоточих се в притока на енергия и я почувствах по различен начин — силна и поглъщаща. Свързах се с нея по-бързо, по-лесно и след секунди топка от червеникаво бяла светлина се появи в дланта ми.

— Еха — казах с усмивка аз. — Това е… различно.

Деймън кимна.

— Чувстваш ли се уморена?

— Не.

А обикновено това ме изтощаваше доста бързичко, така че опалът наистина ми влияеше. Тогава ми хрумна нещо. Изпуснах Извора, огледах земята и открих един малък клон.

Занесох го до брега на езерото и стиснах опала в едната ръка.

— Така и не успях да създам огнено горещ лъч. Последния път, когато опитах, си изгорих пръстите.

— Ами редно ли е тогава да се опитваш?

О, добър въпрос.

— Но ти си тук, за да ме излекуваш — казах.

Деймън се намръщи.

— Най-лошата възможна логика, котенце.

Ухилих се и се съсредоточих в клона. Изворът се разпали отново, пое към тънката, изкривена клонка и я погълна. След секунда пръчката се превърна в пепел и когато бяло червеникавата светлина избледня, клонът се разпадна.

— Уф — казах аз.

— Не беше огън, но си беше доста близо.

Никога преди не бях правила нещо подобно. Сигурно извънземната ми готиност беше подсилена от опала, защото току-що бях превърнала пръчката в Помпей.

— Дай ми го — каза Деймън. — Искам да видя дали ще има ефект върху оникса.

Подадох му го и го последвах към купчината оникс, изтривайки пепелта от пръстите си. С опала в едната ръка, Деймън махна покривалото на камъните, стисна зъби и взе един.

Не стана нищо. Всички бяхме развили поносимост към камъните, но обикновено се усещаше лека бодлива болка.

— Какво става? — попитах.

Деймън вдигна брадичката си.

— Нищо. Не чувствам нищо.

— Дай аз да опитам. — Разменихме се. Той беше прав. Паренето на оникса просто не се усещаше. Взряхме се един в друг. — Пресвета Дево.

Към поляната се понесоха стъпки и гласове. Деймън взе опала и го пъхна в джоба си.

— Не мисля, че трябва да го показваме на Блейк.

— Дума да не става — съгласих се аз.

Обърнахме се, когато Матю, Доусън и Блейк се появиха в края на гората. Беше интересно да проверим дали опалът оказваше въздействие от джоба на Деймън, или трябваше да докосва кожата.

— Говорих с Люк — обяви Блейк, докато се подреждахме около оникса. — Готов е за тази неделя, а аз мисля, че и ние ще сме готови тогава.

— Мислиш? — каза Доусън.

Той кимна.

— Или ще проработи, или не.

Провалът не беше вариант.

— Значи в неделя след бала? — уточних.

— Ще ходите на бала? — попита намръщено Блейк.

— Защо не? — защитих се аз.

Очите на Блейк потъмняха.

— Просто изглежда глупаво да го правите точно в онази вечер. Трябва да прекараме съботата в упражнения.

— Никой не ти е искал мнението — каза Деймън и сви ръце в юмруци.

Доусън се приближи до брат си.

— Една вечер няма да промени нищо.

— Пък и имам служебни задължения на бала — каза Матю, напълно отвратен от идеята.

Останал малцинство, Блейк промърмори недоволно:

— Добре. Все тая.

Започнахме тренировките и аз вперих поглед в Деймън, когато дойде неговият ред. Когато докосна оникса, мигновено потрепна, но го задържа. Освен ако не се преструваше, опалът трябваше да е допрян до кожата. Полезна информация.

През следващите няколко часа се редувахме с оникса. Сериозно започнах да си мисля, че контролът върху пръстите и мускулите ми никога няма да бъде същият. Блейк се задържа на десет крачки разстояние и не се опита да ме заговори. Искаше ми се да повярвам, че се беше вслушал в моята драматична ода. Ако ли не… тогава едва ли щях да успея да се сдържа.

Когато приключихме за тази вечер, се понесох към къщата с Деймън.

— Не проработи от джоба ти, нали?

— Не. — Той извади камъка. — Ще го скрия някъде. Не мисля, че имаме нужда от скандали заради него. Пък и може да попадне в грешните ръце.

Съгласих се.

— Смяташ ли, че сме готови за тази неделя?

Стомахът ми се свиваше, като си помислех, без значение от колко време знаех, че денят наближава.

Деймън напъха опала обратно в джоба си и ме обгърна с ръце. Всеки път, щом ме прегърнеше, чувствах, че това е неоспоримо правилно. Зачудих се как съм могла да го отричам толкова дълго.

— Ще бъдем толкова готови, колкото въобще можем да бъдем. — Той погали бузата си в моята и аз потръпнах, затваряйки очи. — Пък и не мисля, че можем да удържаме Доусън още дълго.

Кимнах и обвих ръце около него. Сега или никога. Странно, но в този момент се почувствах така, сякаш не бяхме имали достатъчно време, макар да се упражнявахме от месеци. Може би не беше това.

Може би просто чувствах, че не бяхме имали достатъчно време заедно.

* * *

В събота с Лиса се качихме на задните седалки в колата на Ди. Бяхме спуснали прозорците и се наслаждавахме на топлото време. Ди също изглеждаше различна днес. Не защото носеше красива розова рокля, съчетана с черна жилетка и сандали с каишки. Косата й беше вдигната на свободна опашка и дебели кичури се спускаха по врата й и разкриваха съвършено симетрично лице, на което беше изписана лека усмивка — не точно тази, която познавах и за която тъгувах, но почти. Ди беше някак по-ведра, раменете й не бяха така напрегнати.

В момента си тананикаше рок песента, звучаща по радиото, и изпреварваше колите като пилот от Формула 1.

Днес нещата се преобръщаха.

Лиса стисна гърба на седалката на Ашли с бледо лице.

— Ъъ, Ди, осъзнаваш ли, че тук е забранено за автомобили?

Ди се ухили в страничното огледало.

— Струва ми се, че това е предложение, не правило.

— Мисля, че е правило — посъветва я Лиса.

Ашли изсумтя.

— Ди мисли, че и пътните знаци са предложения.

Засмях се и се зачудих как бях могла да забравя ужасяващото шофиране на Ди. Обикновено и аз щях да стиснала за седалката или ръкохватката, но днес въобще не ми пукаше, стига да ни закараше живи до магазина.

И тя го направи.

И едва успяхме да не се блъснем в четиричленно семейство и църковен автобус едновременно.

Магазинът беше в центъра, в стара улична къща. Малкото носле на Ашли се сбръчка, когато токчетата й докоснаха чакъла, на който бяхме паркирали.

— Знам, че не изглежда особено привлекателно отвън, но наистина имат хубави рокли.

Лиза изучаваше с колебание старата тухлена сграда.

— Сигурна ли си?

Ашли се понесе покрай нея и се усмихна дяволито над рамото й.

— Когато става дума за дрехи, никога няма да те подведа. — После тя се намръщи и се протегна, лъщящите й зелени нокти се насочиха към блузата на Лиса. — Трябва да излезем на пазар някой път.

Устата на Лиса се отвори широко, а Ашли я отмина и се отправи към задната врата с надпис ОТВОРЕНО, изписан с елегантен почерк.

— Ще я ударя — каза под нос Лиса. — Само гледай. Ще й счупя красивия нос.

— Бих опитала да се въздържа, ако бях на твое място.

Тя се ухили.

— Мога да я победя.

О, не, не можеше.

Не ни отне много време да си намерим рокли. Ашли си избра една, която едвам покриваше дупето й, а аз намерих много красива червена рокля, която щеше да побърка Деймън. След това отидохме в Опушената дупка.

Беше ми приятно да хапна навън с Лиса, а присъствието на Ди беше черешката на сладоледа. Ашли? За нея не бях много сигурна.

Поръчах си хамбургер, а Ашли и Ди си поръчаха всичко от менюто. Лиса поиска сандвич със сирене на грил и нещо, което сметнах за напълно отвратително.

— Не знам защо би пила студено кафе. Това е обикновено кафе, което оставят да изстине.

— Въобще не е същото — каза Ди, докато сервитьорката оставяше содата ни. — Кажи им, Ашли.

Русата луксианка надникна зад смехотворно дългите си мигли.

— Студеното кафе е по-изтънчено.

Направих физиономия.

— Ще си остана дивак с топло кафе.

— Защо ли не съм изненадана? — Ашли изви вежда и после насочи вниманието си към мобилния си телефон.

Оплезих й се и скрих подхилкването си, когато Лиса ме сръчка.

— Все още си мисля, че трябваше да взема прозрачните крила за роклята си.

Ди се усмихна.

— Бяха сладки.

Кимнах. Деймън щеше да се влюби в тях.

Лиса прибра къдриците си зад ушите.

— Късметлийки сте, че си намерихте рокли толкова бързо.

Тъй като тя и Чад бяха планирали да отидат още преди месеци, като нормалните хора, тя си беше купила рокля от един магазин във Вирджиния. Беше дошла основно за компания.

Когато се разговорихме и Ди започна да обяснява за нейната рокля, аз се облегнах в сепарето.

Убоде ме тъга, последвана от сладко-горчиви спомени. Мислех, че съм познавала Кариса, но всъщност не беше така. Познавала ли е луксианец? Била ли е използвана от Дедал? Бяха изминали месеци, а отговори липсваха. От нея беше останал само опалът, който бях открила под леглото.

В някои дни чувствах единствено гняв, но днес реших да го отърся от раменете си с дълбока въздишка. Последните мигове на Кариса не можеха да опетнят спомените ми за нея.

Ашли се усмихна.

— Мисля, че роклята ми ще е хит.

Лиса въздъхна.

— Не знам защо просто не идеш гола. Онази малка черна рокля, която избра, е къса и нищо повече.

— Не я изкушавай — каза Ди и се ухили, когато ни сервираха храната.

— Гола? — Ашли се смръщи. — Тези хубости не се показват безплатно.

— Изненада — прошепна Лиса под нос.

Беше мой ред да я сръчкам с лакът.

— Ще идеш ли на бала с някого? — попита Лиса и без да ми обръща внимание, посочи със сандвича си към Ди. — Или ще си соло?

Ди сви едното си рамо.

— Не смятах да ходя заради… Адам, но това е последната ми година, така че все пак ми се искаше. — Настъпи пауза, докато тя буташе пилешките си хапки из чинията. — Ще ида с Андрю.

Едва не се задавих. Лиса занемя. Взряхме се в Ди.

Тя вдигна вежда.

— Какво?

— Ами ти… не излизаш с Андрю, нали? — бузите на Лиса порозовяха. На Лиса. — В смисъл, не че бих имала против.

Ди се засмя.

— Не. Боже, не. Това би било твърде странно и за двама ни. Ние сме само приятели.

— Андрю е гадняр — Лиса ми взе думите от устата.

Ашли изсумтя.

— Андрю има вкус. Естествено, че ти ще кажеш, че е гадняр.

— Андрю се промени много. Той ме подкрепяше и аз него. — Ди беше права. Андрю се беше подобрил малко. Всички се бяхме променили. — Отиваме като приятели.

Слава богу, защото макар да не исках да съдя Ди, би било странно да се обвърже с брата на Адам. Ашли хвърли бомбата на бомбите, докато дъвчех дебелите си пържени картофки.

— Имам среща — каза тя.

Сигурно имах проблем със слуха.

— С кого?

Една нежна вежда се изви.

— Не го познавате.

— Той от… — Усетих се. — Той оттук ли е?

Ди прехапа устни.

— Той е първокурсник от Фростбърг. Срещнах го в мола в Къмбърланд преди няколко седмици.

Но това не отговаряше на въпроса ми. Дали беше човек? Ди сигурно беше прочела питането в очите ми, защото кимна и се ухили.

Почти изпуснах чашата си.

О, неведоми древни пътища, отведете ме вкъщи, защото явно се бях събудила в алтернативна вселена. Ашли отиваше на бала с човек, с най-обикновен човек.

Ашли завъртя небесносините си очи.

— Не знам защо сте ме зяпнали така. — Подхвърли друг картоф в устата си. — Никога не бих отишла на бала сама. Например…

— Ашли! — предупреди Ди и присви очи.

— Отидох с Деймън на бала миналата година — продължи Ашли и стомахът ми се сви на малки възли, които станаха още по-болезнени заради многозначителната й усмивка. — Онази вечер няма да я забравя никога.

Исках да я ударя.

Поех си дълбоко дъх и се усмихнах насила.

— Странно, Деймън не ми го е споменавал.

Очите на Ашли просветнаха предупредително.

— Той не се хвали насам-натам със завоеванията си, скъпа.

Усмивката ми се напука.

— О, това го знам.

Тя схвана намека ми и, за щастие, изоставихме тази тема. Ди започна да говори за някакъв сериал, който гледала, което доведе до спор между Ашли и Лиса кой е най-сексапилният актьор от сериала. Убедена бях, че двете можеха да спорят за това какъв цвят е небето.

Заех страната на Лиса.

На връщане Лиса се обърна към мен.

— Ти и Деймън ще си наемете ли хотелска стая или нещо такова?

— О, не. Хората наистина ли правят така?

Лиса се облегна и се засмя.

— Да. Чад и аз ще си вземем една във Форт Хил.

Ашли се изкикоти от предната седалка.

— А ти какво ще правиш, Ашли? — попита Лиса и изостри поглед. — Ще останеш до края и ще пребиеш кралицата на бала?

Ашли се засмя, но не каза нищо.

— Както и да е — провлече Лиса. — Ти и Деймън още не сте го направили, нали? А балът…

— Ей! — извика Ди и ни погледна. — Не забравяйте, че съм тук! Не искам да слушам тези неща.

— Нито пък аз — промърмори Ашли.

Без да им обръща внимание, Лиса се взря в мен и зачака. Нямаше как да й отговоря на този въпрос. Ако излъжех и кажех „да“, щях да уплаша Ди до живот, а ако кажех истината, Ашли щеше подробно да ни разясни сексуалните си изживявания с него.

Най-сетне Лиса се отказа, но заради нея не можех да мисля за друго. Въздъхнах и погледнах през прозореца.

Не че не бяхме готови. Предполагах. В смисъл — как можеш да знаеш дали си готов? Не мисля, че някой въобще знае. Сексът не е нещо, което можеш да планираш. Или се случва, или не.

Да си наемем хотелска стая с намерението да правим секс? Хотелите бяха толкова… объркващи.

Зачудих се дали не съм живяла в пещера. Но не бях. В училище, между часовете, бях чула други момичета да говорят за нещата, които се надяваха и планираха да направят след бала. Бях чула и някои момчета. Но мисълта ми беше другаде.

И коя бях аз, че да ги съдя? Преди няколко дни наистина си бях помислила, че причината Деймън да иска да дойде вкъщи, беше, за да… го направим. Но при скоростта, с която напредвахме, сигурно щяхме да сме на петдесет, преди да успеем.

Докато стигнем до вкъщи, прогоних тези мисли от съзнанието си. Казах довиждане на Лиса и дори на Ашли. Нямах търпение да видя този човешки колежанин.

Ди и аз останахме сами.

Тя се отправи към къщата си, докато аз стаях там като идиот, несигурна как да започна. Но тя спря и се обърна. Сведе мигли и улови крайчеца на косата си.

— Много се забавлявах днес. Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Тя прехвърли тежестта си на другия крак.

— Деймън ще се влюби в роклята.

— Мислиш ли?

Повдигнах чантата с дрехата.

— Все пак е червена — усмихна се тя и отстъпи назад. — Може преди бала да се съберем и да се приготвим заедно. Как ти звучи?

— Би било чудесно.

Усмивката ми се разшири толкова бързо, че бях убедена, че приличам на луда.

Ди кимна. Прииска ми се да се затичам към нея и да я прегърна, но не бях сигурна дали сме готови за това. С леко завъртане тя се насочи към верандата. За момент останах така с торбата в ръка и въздъхнах щастливо.

Това беше напредък. Може би нещата никога нямаше да са както преди, но и така не беше лошо.

На влизане в къщата прегърнах торбата с дрехата и отворих вратата. Мама вече беше тръгнала за работа. Аз отидох горе и окачих роклята на вратата на гардероба. Чудех се какво да си приготвя за вечеря.

Извадих си мобилния и изпратих кратко съобщение на Деймън: „Какво правиш?“

Той отговори след няколко мига. „С Андрю и Матю купуваме вечеря. Искаш ли да ти взема нещо?“

Погледнах към торбата и си спомних колко закачлива беше роклята. Почувствах се палава и му написах: „Искам теб“.

Отговорът беше мигновен: „Наистина ли?“ И след това: „Разбира се, досещах се“.

И преди да успея да отговоря, телефонът ми звънна. Беше Деймън.

Вдигнах, ухилена като идиот.

— Здрасти.

— Ще ми се да си бях вкъщи — каза той и чух клаксон на автомобил. — Мога да съм там за секунди.

Заслизах надолу по стълбите, спрях и се облегнах на стената.

— Не. Много рядко излизате по мъжки. Остани с тях.

— Не искам да излизам по мъжки. Искам да съм с котенцето.

Лицето ми се изчерви.

— Е, ще намериш котенцето, когато се върнеш.

Той измуча и попита:

— Взе ли си рокля?

— Да.

— Ще ми хареса ли?

Усмихнах се и после завъртях очи, когато осъзнах, че си играя с косата си.

— Червена е, така че сигурно ще ти хареса.

— Адски секси. — Някой извика името му — прозвуча като Андрю — и той въздъхна. — Добре, отивам при тях. Да ти донеса нещо? Андрю, Доусън и аз отиваме в Опушената дупка.

Помислих си за сандвича, който тъкмо бях изяла. Щях да огладнея по-късно.

— Имат ли пилешки пържоли?

— Да.

— С домашен сос? — попитах и закрачих отново по стълбите.

Деймън се ухили.

— Най-добрият сос в града.

— Чудесно. Това искам.

Обеща да ми донесе огромна порция и затвори. Отидох в хола и оставих телефона си на масата за кафе. Грабнах една от книгите, които бях получила тази седмица, и отидох в кухнята да си сипя нещо за пиене.

Обърнах книгата, прочетох текста на задната корица и забавих крачка, тъй като почти се блъснах в стената.

Засмях се на себе си, прекрачих прага и погледнах напред.

Уил седеше на кухненската маса.