Дженифър Л. Арментраут
Опал (23)

Двайсет и трета глава

Деймън и аз пътувахме заедно към училище в понеделник. Колата още ухаеше на влага и мухъл и болезнено напомняше къде беше приключила мисията ни — в реката. По пътя Деймън беше убеден, че са разубедили брат му да не нахлува в Маунт Уедър, но аз знаех, че трябваше бързо да измислим друг план за спасяването на Бет и Крис. Доусън нямаше да чака вечно и аз го разбирах. Ако Деймън беше заключен, едва ли някой би могъл да ме спре.

Веднага щом спряхме, видях как Блейк се подпира на камиона си на няколко метра от нас. Той се отблъсна и се затича към нас в момента, в който ни забеляза.

Деймън простена.

— Не него искам да видя още при първата си крачка в двора.

— Съгласна съм — казах и обвих ръка около тази на Деймън. — Не забравяй, че сме на обществено място.

— Няма да е забавно.

Блейк забави ход, когато ни достигна, погледът му премина по допрените ни глави и после бързо се отмести.

— Трябва да поговорим.

Ние продължихме да вървим. По-точно, Деймън продължи.

— Последното, което искам да правя, е да говоря с теб.

— Мога да разбера. — Той ни настигна. — Но наистина не знаех за ониксовата защита на вратите. Нямах идея.

— Вярвам ти — каза Деймън.

Блейк залитна.

— Ти ме удари.

— Защото му се е приискало — отговорих вместо Деймън и си спечелих намигване от него. — Виж, нямам ти доверие, но може би не си знаел за защитата. Не се променя фактът, че няма да можем да се вмъкнем там.

— Говорих с Люк снощи. И той не е знаел за защитата. — Блейк напъха ръце в джобовете си и спря пред нас. Извади късмет, че Деймън не го претрепа на място. — Съгласен е да го направи отново — да изключи камерите и така нататък.

Деймън издиша продължително.

— И с какво ни помага това? Не можем да преминем през онези врати.

— А може би всички други врати са защитени така — добавих и потръпнах.

Не можех да си представя да изживея същото три или четири пъти. Да, бях в клетката за по-дълго, но въздушният оникс беше покрил наистина всичко.

Тримата се бяхме струпали до оградата край пътя и говорихме с тихи гласове, за да не ни чуят другите ученици и да не изпаднат в смут.

— Е, мислих си за това — каза Блейк, пристъпвайки от крак на крак. — Когато бях с Дедал, те ни излагаха на този камък всеки ден. Вилиците и другите ни прибори бяха обвити с него. Много неща бяха, почти всичко, което използвахме. При допир изгаряше ужасно, но нямахме друг избор. Минавал съм през тези врати, и то скоро. Нищо не се случи.

Деймън се засмя и отмести поглед от Блейк.

— И ей сега се сети, че е хубаво да ни кажеш?

— Не знаех какво е. Никой не знаеше. — Очите на Блейк умоляваха моите. — Не се бях замислял особено за него.

Смаяна осъзнах, че са правили експерименти с Блейк. Най-вероятно са излагали него и другите на оникса отново и отново, но снощи нещо не беше наред. Защо биха ги излагали на въздействието на оникса? Болно и извратено наказание или за да развие търпимост? И защо биха искали луксианците или хибридите да развият поносимост към единственото оръжие, което би могло да се използва срещу тях?

— Не можеш да ме убедиш, че никога не си знаел за оникса и за ефекта му — казах аз.

Той ме изгледа право в лицето.

— Не знаех, че може да ни извади от строя.

Притиснах устните си.

— Знаеш ли, трябва да ти повярваме за толкова много неща. Че наистина работиш срещу Дедал, а не за тях. Че Бет и Крис са там, където твърдиш. А сега, че наистина не си знаел за оникса.

— Знам как изглежда отстрани.

— Не мисля, че знаеш — каза Деймън, измъкна се от ръката ми и подпря бедрото си на оградата. — Нямаме причина да ти вярваме.

— И ни изнуди, за да ти помогнем — добавих аз.

Блейк издиша рязко.

— Добре, нямам безупречна репутация, но това, което най-много искам, е да измъкна приятеля си от тях. Затова съм тук.

— А защо си тук в този момент? — попита Деймън, очевидно достигнал прага на търпението си.

— Мисля, че може да заобиколим оникса — отвърна той, извади ръцете си от джобовете и ги задържа пред нас. — Сега ме изслушайте. Ще прозвучи налудничаво.

— Колко хубаво — измънка Деймън.

— Мисля, че трябва да си изградим поносимост. Има логика точно с това да са се занимавали Дедал. Хибридите трябва да могат да влизат и излизат през онези врати. Ако се изложим на камъка…

— Да не си луд? — Деймън се обърна, прокара ръка през косата си и стисна задната част на врата си. — Искаш сами да се излагаме на оникс?

— Да виждаш друг вариант?

Да, имаше друг вариант — да не се връщаме. Но това беше ли въобще възможно? Деймън започна да тъпче на едно място. Не беше добър знак.

— Може ли да поговорим по-късно. Ще закъснеем.

— Няма проблем. — Блейк отстъпи пътя на Деймън. — След училище?

— Може би — казах и погледнах Деймън. — Ще говорим по-късно.

Блейк схвана намека и офейка оттам. Нямах представа какво да кажа.

— Да се изложим на оникс?

Деймън изпухтя.

— Той е луд.

Така беше.

— Мислиш ли, че ще проработи? — попитах.

— Да не би да…

— Не знам. — Прехвърлих чантата на другото си рамо и поехме към училището. — Наистина не знам. Не можем да се откажем, но какви други варианти ни остават?

— Дори не знаем дали ще проработи.

— Но ако Блейк наистина е донякъде имунизиран, можем да го тестваме върху него.

Широка усмивка се изписа по лицето на Деймън.

— Харесва ми как звучи.

Засмях се.

— Защо ли не съм изненадана? Но сериозно, ако той е изградил поносимост, не можем ли и ние да го направим? Все е нещо. Просто трябва да разберем как да намерим оникс.

Деймън се смълча за момент.

— Какво? — попитах.

Той присви очи.

— Мисля, че мога да осигуря оникс.

— Какво имаш предвид? — отново спрях, пренебрегвайки далечния звук на предупредителния звънец.

— Няколко дни след като Доусън се върна, отидох в склада на Уил и събрах повечето от оникса, който беше останал вътре.

Ченето ми се стовари на земята.

— Какво?

— Дам, не знам защо го направих. Малко като среден пръст към организацията. — Той се засмя. — Представи си израженията на лицата им, когато се върнат и открият, че оникса го няма.

Бях безмълвна.

Той пощипна носа ми. Аз плеснах ръката му.

— Ти си побъркан. Можели са да те заловят!

— Но не го направиха.

Ударих го отново, този път по-силно.

— Ти си луд.

— Но ти обичаш моята лудост. — Той се наведе и целуна ъгълчето на устните ми. — Хайде, закъсняваме. Последното, от което се нуждаем, е задържане след часовете.

Изсумтях.

— Да бе, все едно това би бил най-големият ни проблем.

* * *

Кариса не се беше върнала на училище в понеделник. Грипът сигурно я скъсваше. Лиса изглежда й завиждаше донякъде.

— Аз съм на около три килограма от мечтаното си тегло — каза тя преди часа по геометрия. — Защо не мога да поотслабна малко? Божичко.

Захилих се и се прехвърлихме на новите клюки. За момент забравих за всичко. Беше приятно и особено необходимо разведряване, макар да бяхме в училище. Сутринта отмина и когато Блейк влезе в часа по биология, отказах да му позволя да ми развали настроението.

Но тогава той си отвори устата и последва най-неуместното наблюдение:

— Не си казала на Деймън това, което ти признах в гората? Че те харесвам?

Ох, какво, по дяволите, човече.

— Ъм, не. Той би те убил.

Блейк се засмя.

Аз се намръщих.

— Сериозна съм.

— Оу. — Усмивката му посърна и той пребледня. Представях си, че е разигравал този сценарий в главата си — как аз казвам на Деймън за малката му мръсна тайна и Деймън се превръща в побесняла горила. Явно и Блейк беше достигнал до същия извод. — Да, добро решение. Както и да е — продължи той. — Относно това, което казах сутринта…

— Не сега. — Отворих тетрадката си. — Наистина не ми се говори за това сега.

Усмихнах се, когато Лиса седна, и, за щастие, Блейк уважи желанието ми. Заговори се с Лиса, както би направил нормален човек. Беше добър в преструвките.

Докато го наблюдавах внимателно, в стомаха ми се оформи възел. Разказваше на Лиса за различните техники на каране на сърф. Бях почти сигурна, че тя дори не го слуша, имайки се предвид как очите й бяха впити в опънатата на бицепса му риза.

Той се смееше леко, вписваше се съвършено. Точно като добър шпионин. Знаех от предишния си опит, че наистина умее да се преструва добре. Нямаше как да разбера на чия страна е Блейк и беше глупаво въобще да гадая.

В предната част на класната стая Матю извади тефтера си. Очите му минаха през мен за кратко и продължиха на момчето до мен. Чудех се как го постига Матю — как изглежда винаги спокоен. Как винаги успяваше да бъде лепилото, което задържа всички заедно.

* * *

В края на деня спрях при шкафа си и извадих учебника си по история. Шансовете за контролно утре бяха големи. Госпожа Кернс следваше график, заради който контролното не би било голяма изненада. Затворих вратичката на шкафчето и се обърнах, набутвайки учебника в чантата си. Тълпата намаляваше, тъй като всички бързаха да излязат навън. Не бях сигурна дали искам да бързам. Блейк ми беше писал съобщение в часа по физическо да събера всички за разговор, а аз наистина нямах желание да го правя.

Исках поне за ден да се прибера вкъщи и да не правя нищо — да не правя кроежи и да не се занимавам с извънземни щуротии. Имах книги за четене и ревюиране, а клетият ми блог наистина се нуждаеше от обновление. Не можех да измисля по-добър начин да прекарам оставащото време от деня.

Но най-вероятно нямаше да стане.

Пристъпих навън последвах последната група ученици и се отправих към паркинга. От удобната си позиция долових пищящия глас на Кими някъде напред.

— Тате каза, че бащата на Саймън е говорил с ФБР. Иска пълно разследване и няма да спре, докато Саймън не се върне вкъщи.

Чудех се дали ФБР знае за извънземните. Картини от „Досиетата X“ изникнаха в главата ми.

— Чух по телевизията, че колкото по-дълго го няма даден човек, толкова по-малки са шансовете да се върне жив — каза една от приятелките й.

— Но виж Доусън. Нямаше го близо година, а сега се върна — каза друга.

Томи Круз потърка врата си с мускулестата си ръка.

— И не е ли странно? Изчезва, завинаги. После едно от хлапетата Томпсън хвърля топа и Доусън се появява? Има нещо ненормално тук.

Бях чула достатъчно. Промъкнах се между колите и се отдръпнах на разстояние от групата. Съмнявах се подозренията им да стигнат донякъде, но не умирах от желание да си намеря още неща, за които да се тревожа. Имахме достатъчно.

Деймън чакаше при колата си. Дълги крака, скръстени при глезените. Той се усмихна, когато ме видя, и се оттласна от ръба на возилото.

— Вече се чудех дали няма да останеш там.

— Извинявай. — Той отвори дясната врата и направи поклон. Скочих вътре с усмивка. Изчаках, докато се настани зад кормилото. — Блейк иска да поговорим тази вечер.

— Да, знам. Явно е намерил Доусън и му е разказал цялата си идея за развиването на поносимост. — Той се облегна с ръка на скоростния лост. В очите му засия гняв. — Разбира се, Доусън е страшно навит. Все едно са му дали печеливш билет от лотарията.

— Чудесно.

Облегнах глава на седалката. Доусън наистина беше като самоубийствено зайче от реклама на батерии.

И тогава ме осени прозрение. Това беше животът ми — цялата тази лудост. Възходите и паденията, миговете на крачка от смъртта, още по-болезнените моменти, лъжите и фактът, че най-вероятно нямаше да мога да се доверя на никой нов човек, без да се зачудя дали не е шпионин. И по дяволите, как въобще бих могла да се сприятеля с някой обикновен човек? Като Деймън в началото — беше стоял настрана от мен и беше пожелал и Ди да го направи, за да не се окажа забъркана в техния свят.

Щеше да бъде същото с всеки, когото срещнех.

Животът ми не беше мой. Във всеки момент трябваше да съм нащрек за поредната неочаквана беда. Притиснах се към седалката, смъкнах се леко надолу и въздъхнах.

— Заминаха плановете ми за ревюиране и четене.

— Не трябва ли първо да четеш, после да ревюираш?

— Все едно — промърморих.

Деймън изкара джипа на пътя.

— Защо да не го направиш?

— Ако Блейк иска да говорим тази вечер, това ще изсмуче цялото ми време.

Исках да се нацупя. Дори да затропам с крак.

С една ръка на кормилото, а другата — на гърба на седалката ми, той ми подхвърли полуусмивка.

— Няма нужда да присъстваш, котенце. Можем да говорим с него и без теб.

— Да бе — засмях се аз. — Голяма е вероятността някой да го убие, ако не съм там.

— И ще се разкайваш ли особено за това?

Направих физиономия.

— Ами…

Деймън се засмя.

— Не съм забравила, че след преждевременната му смърт Нанси Хъшър ще получи писмо. Така че ни трябва жив.

— Вярно — каза той и улови кичур от косата ми между пръстите си. — Но можем да посъкратим срещата. Ще имаш обикновена понеделнишка вечер, пълна с обикновени глупости, а не простотии от друга планета.

По бузите ми пламна срам, докато захапвах долната си устна. Колкото и лудо да беше всичко около нас, трябваше да призная, че можеше да е и по-зле.

— Наистина съм егоистка.

— Какво? — той приглади косата ми нежно. — Не си егоистка, котенце. Не може целият ти живот да се върти около тая гадост. Няма да го позволя.

Изпънах пръстите си и се усмихнах.

— Звучиш толкова непоколебимо.

— А ти знаеш какво става, когато стана непоколебим.

— Получаваш своето. — Той вдигна вежда и аз се засмях. — Ами ти? И твоят живот не може да се върти около тази гадост.

Той отпусна ръка на бедрото си.

— Аз съм роден в този свят. Свикнал съм. И освен това, всичко е въпрос на управление на времето. Примерно вчера. Свършихме си мисията…

— И се провалихме.

— Така беше, но остатъкът от нощта? — Едната страна на устните му се изви и аз почувствах жар по бузите си, но по съвсем друга причина. — Преминахме през лошото, през необикновеното. И после стигнахме до хубавото, до обикновеното. Вярно, хубавото беше прекъснато от лошото, но за момент управлявахме времето си добре.

— Караш го да звучи така лесно — изтегнах крака.

— То си е така лесно, Кити. Просто трябва да знаеш кога да теглиш чертата, кога ти е дошло до гуша. — Настъпи пауза и той намали и зави по самотния път, който водеше към нашите къщи. — И ако ти е писнало за днес, значи ти е писнало. Няма защо да се чувстваш виновна или да се притесняваш.

Деймън спря на алеята си и изключи двигателя.

— И никой няма да убие Бил.

Засмях се тихо, докато откопчавах предпазния колан.

— Блейк. Името му е Блейк.

Деймън извади ключовете и се облегна, очите му искряха от удоволствие.

— Какъвто го нарека — такъв е.

— Ужасен си. — Съкратих разстоянието между нас и го целунах. Когато се отдръпвах, той се протегна към мен и аз се засмях, отваряйки вратата. — И между другото, не ми е писнало за днес. Просто ми е нужно малко подбутване. Но трябва да съм вкъщи до седем.

Затворих вратата и се обърнах. Деймън стоеше пред мен. Той пристъпи и нямаше накъде да ида, дори и да исках. А аз не исках.

— Не си се наситила? — попита той.

Разпознах тона в гласа му и костите ми омекнаха.

— Не, определено не съм.

— Добре — ръцете му бяха на бедрата ми и ме придърпаха напред. — Това исках да чуя.

Поставих ръце на гърдите му и извих глава назад. Точно това беше упражнение по управление на времето. Потъркахме устни и из тялото ми се разля топлина. Беше наистина забавно упражнение. Повдигнах се на върховете на пръстите си и прокарах ръце по твърдите му гърди, изненадана от неравномерното им издигане и спускане.

Деймън прошепна нещо. Следващата нежна целувка, която не беше нищо повече от докосване на пеперуда, ми дадели сили и разплете напрежението в него. Ръцете му ме обгърнаха и аз можех да почувствам как сърцето му тупти в ритъм с моето.

— Хей! — извика Доусън от предната врата. — Мисля, че Ди пак подпали микровълновата. Отново. А аз опитах да разпукам пуканки с ръцете си и нещата се объркаха. Доста сериозно се объркаха.

Деймън притисна чело към моето и се намръщи.

— Мамка му.

Нямаше как да не се засмея.

— Управление на времето, нали?

— Управление на времето — измърмори той.

* * *

За моя изненада, почти всички одобриха идеята с оникса. Бях убедена, че някой друг се е вселил в техните тела, тъй като дори Матю кимаше, сякаш да се изложиш на адски болезнен оникс, беше нещо хубаво.

Имах чувството, че ще си промени мнението, след като се докосне до материала.

— Това е същинска лудост — каза Ди и аз трябваше да се съглася. — Това е все едно сами да си отрежем крайниците.

Ох, донякъде имаше право.

Главата на Доусън се отпусна назад и той въздъхна.

— Е, така звучи малко прекалено.

— Спомням си как изглеждаше, когато те доведоха от планината. — Тя изви кичур коса в ръката си. — И Кейти загуби временно гласа си от пищене. Кой би се записал доброволно за това?

— Луди хора — въздъхна Деймън. — Ди, не искам да го правиш.

Изражението й подсказваше, че това се подразбира.

— Не се обиждай, Доусън, обичам те и искам да видиш Бет и да я прегърнеш, защото ми се ще… — Гласът й се пречупи, но гърбът й се изправи. — Но не искам да правя това.

Доусън се изстреля напред и постави длан на ръката й.

— Няма проблем. Не съм очаквал да го правиш.

— Искам да помогна — каза тя с треперещ глас. — Но не мога да…

— Няма проблем. — Доусън се усмихна и между брата и сестрата протече нещо неуловимо, сякаш той й казваше още нещо с жеста си. Каквото и да беше, проработи, защото Ди се успокои. — Няма нужда всички да го правим.

— Тогава кой е навит? — Очите на Блейк се спряха на всекиго от нас. — Ако ще го правим, трябва да започнем направо вчера, защото не знам за колко време отнема развиването на поносимост.

Доусън се изправи изнервено.

— Едва ли отнема толкова дълго.

Блейк се разтърси в изненадан смях.

— Бях с Дедал в продължение на години, така че не се знае кога съм развил поносимост… и дали въобще съм го направил.

— Значи трябва да проверим — ухилих се аз.

Той се намръщи.

— Брей. Нещо си развълнувана?

Кимнах.

Ди се извърна и огледа Блейк.

— Може ли и аз да направя проверка?

— Убеден съм, че всеки ще получи шанса си. — Зловещото свиване на устните на Деймън беше плашещо. — Та да се върнем на основния въпрос. Кой ще участва?

Матю вдигна ръка.

— Аз искам да участвам. Не се обиждай, Андрю, но този път бих предпочел да заема мястото ти.

Андрю кимна.

— Няма проблем. Мога да чакам с Ди и Ашли.

Ашли, която не беше казала повече от две думи, просто кимна. Осъзнах, че половината стая ме е зяпнала.

— О — казах. — Да. И аз участвам.

Деймън ме изгледа с изражение, което казваше: „Ти си напълно побъркана“. Скръстих ръце.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш. Ще участвам. Каквото и да кажеш, няма да си променя решението.

Следващият му поглед можеше да се преведе с: „Това ще бъде личен разговор, или по-точно — спор“.

Блейк гледаше с одобрение — подкрепа, от която нямах нужда и която не исках. Честно казано, от това кожата ми се сбръчка, тъй като си спомних как бях убила арумианеца, който той беше запратил срещу мен.

Боже, исках да го ударя отново.

Направихме планове да се срещнем след училище и ако времето е подходящо, да отидем до езерото и общо взето, да започнем да си причиняваме ужасяващо количество болка. Ура.

Тъй като оставаха няколко часа преди времето за лягане, казах довиждане и се отправих към вкъщи, за да поуча за утре и евентуално да надраскам някое ревю.

Деймън ме изпрати и макар да знаех, че не го прави от кавалерски подбуди, все пак го поканих и му предложих любимото му — мляко.

Пресуши чашата точно за пет секунди.

— Може ли да поговорим за това?

Подскочих на тезгяха, отворих чантата си и извадих учебника по история.

— Не.

— Кити…

— Хммм?

Разгърнах на главата, която бяхме чели в час.

Той дойде до мен и постави длани върху кръстосаните ми крака.

— Не мога да гледам как си причиняваш болка отново и отново.

Извадих си маркер за подчертаване.

— След като видях това, което се случи снощи, и след като знам как Уил те беше затворил на онова място? И от мен се очаква да… Слушаш ли ме въобще?

Спрях на средата на изречението, което подчертавах.

— Слушам.

— Тогава ме гледай в очите.

Вдигнах миглите си.

— Гледам те.

Деймън се навъси.

С въздишка затворих капачката на маркера.

— Добре. И аз не искам да гледам как страдаш.

— Кити…

— Не. Не ме прекъсвай. И аз не искам да гледам как страдаш и само като си представя как преминаваш през това, направо ми се повдига.

— Мога да го понеса.

Погледите ни се сключиха.

— Знам, че можеш, но това не означава, че няма да е ужасно да те наблюдавам как преминаваш през това. Но не те моля да не го правиш.

Той се дръпна назад и запристъпва наоколо, прокарвайки пръсти през косата си. Напрежението и безпокойството се разстлаха върху кухнята като дебело одеяло.

Поставих нещата си настрани и се смъкнах от тезгяха.

— Не искам да споря с теб, Деймън, но е безсмислено да твърдиш, че аз мога да наблюдавам как ти понасяш болката, а ти не можеш.

Отидох при него и обвих ръце около кръста му. Той се скова.

— Знам, че имаш добри намерения, но не мога да се откажа само защото става неприятно. А сам знаеш, че и ти не можеш да се откажеш. Така е справедливо.

— Мразя логиката ти — каза той, но постави ръка върху моята и аз се притиснах с усмивка към гърба му. — И наистина ще мразя всеки миг от тази лудост.

Стиснах го като плюшено мече. Знаех колко му е трудно да отстъпи. Това беше наистина грандиозно за него. Той се извърна в ръцете ми, наведе глава и аз си помислих „Ето така правят нещата възрастните“. Може да не са винаги на едно мнение, може да спорят, но в края на краищата се разбират и се обичат.

Като мама и татко.

В гърлото ми се оформи буца. Нямаше да е правилно да се разплача, но ми беше трудно да сдържа сълзите си.

— Единственото положително нещо е това, че ще стисна Бъф и ще го накарам да целува оникса отново и отново — каза той.

Задавих се от смях.

— Ти си садист.

— А ти трябва да учиш, нали? Време за управление на времето за училище, не за управление на времето за Деймън. Което е гадно, защото сме сами и на тях би им било по-трудно да ни прекъснат тук.

Разочарована, аз се освободих от прегръдката.

— Да, трябва да уча.

Той се нацупи. Изглеждаше невероятно секси. Грешка.

— Добре, тръгвам.

Последвах го до вратата.

— Ще ти пиша съобщение, когато приключа. Можеш да дойдеш и да ме завиеш.

— Добре — каза той и целуна главата ми. — Ще чакам.

Знанието за това ме изпълни с топлина. Помахах му с пръсти, затворих вратата, върнах се в кухнята, взех си нещата и си налях чаша портокалов сок. Доволна, че избегнах караницата с Деймън, се качих горе и отворих вратата на спалнята си.

Спрях на място.

На леглото ми седеше момиче с превзето сгънати в скута ръце. Отне ми секунда да я разпозная, тъй като косата й висеше отпусната покрай бледото й лице, а очите й с форма на бадем не бяха скрити зад лилави или розови очила.

— Кариса — възкликнах поразена. — Как… как влезе тук?

Тя се изправи безмълвно. Ръцете й се протегнаха. Светлината от лампата се отрази в гривна, която също разпознах — черен камък, в чиято сърцевина имаше огън.

Какво по дяволите? Люк имаше този камък. Защо тя…

Във въздуха се натрупа енергия, последва миризма на изгорял озон и след секунда синкавобяла светлина изскочи от дланите на Кариса. Гривната вече не ме притесняваше.

Шокирана до вцепенение, се опулих невярващо срещу приятелката си.

— По дяволите.

Кариса нападна.