Дженифър Л. Арментраут
Опал (1)

Първа глава

Не разбрах какво ме събуди. Виещият вятър през първата за годината разтърсваща снежна буря беше затихнал снощи. И стаята ми беше тиха. Спокойна. Завъртях се в леглото и примигнах.

Очи с цвета на оросени листа се взираха в моите. Твърде познати очи, лишени от блясъка на онези, които обичах.

Доусън.

Притиснах завивката към гърдите си, бавно седнах в леглото и отметнах сплъстената си коса. Може би все още сънувах, тъй като нямах представа защо Доусън, братът близнак на момчето, в което бях искрено, дълбоко и най-вероятно безумно влюбена, би се разположил на ръба на леглото ми.

— Всичко… всичко ли е наред? — прочистих гърлото си, но гласът ми прозвуча дрезгаво, сякаш се опитвах да звуча секси и се провалях гръмовно.

Бурните крясъци, които се изтръгнаха от мен, когато господин Майкълс — побърканото гадже на майка ми — ме беше заключил в клетката на един склад, все още даваха своето отражение върху гласа ми, дори и седмица по-късно.

Доусън сведе поглед. Плътните черни мигли пернаха ръбчетата на ъгловатите му бузи, които бяха по-бледи, отколкото беше редно. Вече бях разбрала, че Доусън носи скрита болка.

Погледнах към часовника. Беше почти шест сутринта.

— Как влезе тук?

— Отворих си сам. Майка ти не е тук.

Ако го беше казал някой друг, щях да настръхна от ужас. Но не се плашех от Доусън.

— Снегът е затрупал пътищата и тя е блокирана в Уинчестър — обясних аз.

Той кимна.

— Не успях да заспя. Изобщо не заспах — каза той.

— Въобще?

— Нито за миг. На Ди и Деймън също им се отразява.

Той се взря в мен, сякаш се надяваше да разбера това, което не можеше да изрече с думи.

Тризнаците — че и всички — се бяха свили на кълбо в очакване на Министерството на отбраната, откакто Доусън избяга от онзи затвор за луксианци. Ди още не можеше да възприеме мисълта, че любимият й Адам е мъртъв, а скъпият й брат е отново при нея. Деймън се опитваше да помогне на брат си и да ги наглежда. И макар по домовете ни все още да не бяха нахлули войници, никой от нас не се чувстваше спокойно.

Всичко беше твърде лесно, а това обикновено не вещаеше нищо добро.

— Какво правеше? — попитах го.

— Разхождах се — отвърна той и погледна през прозореца. — Никога не съм вярвал, че ще се върна тук.

Нещата, през които беше преминал Доусън и които го бяха принудили да извърши, бяха потресаващо зловещи. Скръб и болка изпълниха гърдите ми. Опитвах се да не мисля за това, защото в противен случай си представях, че и Деймън преминава през същото, а тази мисъл беше непоносима.

Но Доусън се нуждаеше от подкрепа. Вдигнах ръка и обвих с пръст колието от обсидиан.

— Искаш ли да поговорим за това?

Той поклати глава, а разрошените му кичури закриваха донякъде очите му. Косата му беше по-дълга и по-къдрава от тази на Деймън и най-вероятно имаше нужда от подрязване. Доусън и Деймън бяха напълно идентични, но в момента изглеждаха съвсем различно, и то не само заради косата.

— Напомняш ми за нея. За Бет.

Нямах представа какво да отвърна. Ако той я обичаше дори и наполовина толкова силно, колкото аз обичах Деймън…

— Знаеш, че е жива. Виждала съм я.

Очите на Доусън се срещнаха с моите. В дълбините им се криеха тайни и безмерна мъка.

— Знам, но тя не е същата. — Той замълча и наведе глава. Кичурът коса, който винаги падаше върху челото на Деймън, сега се спускаше по това на Доусън. — Ти… обичаш ли брат ми?

Сърцето ме заболя от неутешимостта в гласа му, сякаш той не смяташе, че някога е възможно да се влюби отново, и вече въобще не вярваше в любовта.

— Да.

— Съжалявам.

Отдръпнах се назад, завивката се изплъзна между пръстите ми и се свлече надолу.

— За какво се извиняваш?

Доусън вдигна глава и изпусна тежка въздишка. С бързина, на която не подозирах, че е способен, той прокара пръсти по бледите розови белези на китките ми, получени в резултат на борбата с белезниците.

Ненавиждах тези поражения по кожата си и всеки ден се молех да избледнеят напълно. Всеки път, когато ги погледнех, си спомнях болката, която ми беше причинил допирът на оникса. Трудно бях намерила извинение, с което да обясня пред мама съсипаното си гърло, да не говорим за внезапната поява на Доусън. Изражението на лицето й, когато видя Доусън и Деймън заедно преди бурята, беше донякъде забавно, макар да изглеждаше щастлива, че „блудният брат“ се е завърнал вкъщи. Но белезите трябваше да крия под дълги ръкави. Това не беше проблем през по-студените месеци, но нямах идея какво щях да правя, когато дойдеше лято.

— Бет имаше подобни белези, когато я виждах — промълви тихо Доусън и отдръпна ръката си. — Тя винаги успяваше да им се измъкне, но те винаги я хващаха отново, затова белезите й никога не избледняваха. Но обикновено бяха около врата й.

Повдигаше ми се и преглътнах. Около врата? Не бих могла…

— Ти… често ли виждаше Бет?

Знаех, че са им позволили поне едно свиждане, докато са били заключени в затворите на министерството.

— Не знам. Времето се размиваше. В началото отброявах дните чрез хората, които ми водеха. Аз ги лекувах и ако те… оцелееха, можех да преброя дните, преди всичко да се съсипе необратимо. Четири дни. — Той отново се загледа през прозореца. Макар завесите да бяха дръпнати, единственото, което виждах от нощното небе, бяха заснежени клони. — Ядосваха се, когато всичко се съсипеше.

Можех да си представя. Министерството, или Дедал — предполагаема група в министерството — се опитваше да използва луксианци, за да създаде нов вид хора. Понякога се получаваше. Понякога не.

Наблюдавах Доусън и се опитвах да си спомня това, което Деймън и Ди ми бяха разказвали за него. Доусън винаги е бил добрият брат — вежлив, забавен и чаровен, мъжки еквивалент на Ди и съвсем различен от брат си.

Но Доусън, който седеше пред мен, беше друг — сдържан и мрачен. Освен че не говореше с брат си, изобщо не беше казал на никого и дума за това, което му бяха причинили. Матю, неофициалният им настойник, беше решил, че е най-добре да не го притискат.

Доусън не беше казал на никого дори как е успял да избяга. Предполагах, че доктор Майкълс — този лъжлив плъх — ни е пратил уж по следите на Доусън само за да успее да се измъкне и че едва после е „освободил“ Доусън. Единствено това звучеше смислено.

Другото ми предположение беше много, много по-мрачно и по-нерадостно.

Доусън погледна ръцете си.

— Деймън… и той те обича?

Това ме върна към настоящия момент и аз примигнах.

— Да. Така мисля.

— Казвал ли ти го е?

Не с тези думи.

— Не го е казвал буквално. Но мисля, че ме обича.

— Трябва да ти казва всеки ден. — Доусън отпусна глава назад и затвори очи. — От толкова дълго не съм виждал сняг — промълви с копнеж той.

Погледнах през прозореца, докато се прозявах. Североизточните бури, които метеоролозите предсказаха, бяха достигнали до това малко късче от света и сега окръг Грант беше под тяхно владичество. Училището беше затворено от понеделник, а снощи по новините казаха, че до края на седмицата ще разкопават снега. Снежната буря не би могла да дойде в по-добър момент. Сега имахме цяла седмица да решим какво да правим с Доусън.

Той не можеше просто да изникне наново в училище.

— Никога преди не съм виждала такъв сняг — казах аз.

Бях израснала в северната част на Флорида и бях виждала няколко зловещи ледени бури, но не и такъв пухкав бял сняг.

На устните му се появи плаха и тъжна усмивка.

— Ще бъде много красиво, когато изгрее слънцето. Ще видиш.

Без съмнение. Всичко щеше да е потънало в белота.

Доусън внезапно подскочи и се озова на другия край на стаята. След миг усетих топло пощипване около врата си и пулсът ми се ускори. Той погледна навън.

— Брат ми идва.

След не повече от десет секунди Деймън стоеше на прага на спалнята ми. Косата му беше разрошена от съня, долнището на пижамата му беше смачкано. Нямаше тениска. Навън беше натрупал близо метър сняг, а той продължаваше да ходи полугол.

Щях да завъртя очи, но просто не можех да откъсна поглед от гърдите му… и корема му. Наистина трябваше да носи тениски по-често.

Погледът на Деймън се премести от брат му на мен, после обратно към брат му.

— Да няма пижамено парти? Защо не съм поканен?

Брат му се промъкна мълчаливо край него и изчезна надолу по коридора. След няколко секунди чух как външната врата се затваря.

— Добре — въздъхна Деймън. — Ето такъв е животът ми през последните няколко дни.

Сърцето ми се сви от мъка.

— Съжалявам.

Той запристъпва из стаята с извита настрани глава.

— Искам ли въобще да знам защо брат ми беше в спалнята ти?

— Не е успял да заспи. — Наблюдавах го как се навежда и дръпва завивката. Без да го осъзная, я стиснах. Деймън отново я подръпна и този път аз не се противопоставих. — Каза, че и вие сте притеснени.

Деймън се вмъкна под завивката и легна на една страна с лице към мен.

— Той не ни притеснява.

Леглото ми изглеждаше тясно за двама ни. Преди седем месеца — че дори и преди четири — щях да избухна в истеричен смях, ако някой ми беше казал, че най-готиното, най-непредвидимото момче в цялото училище ще лежи до мен в леглото ми. Много неща се бяха променили. Преди седем месеца не вярвах в извънземни.

— Знам — казах аз и също легнах на една страна.

Погледът ми се плъзна по широките му скули, плътните му устни и невероятните му искрящо зелени очи. Деймън беше красив, но и трънлив — като Коледен кактус. Бяхме изминали доста път, за да стигнем дотук — да можем да стоим в една стая, без да изпитваме непоносимото желание да се избием един друг. Деймън трябваше да докаже, че чувствата му към мен са истински. И той го доказа… най-сетне. Не беше особено любезна личност, когато се запознахме, и трябваше да ми се реваншира за това. Майка ми не е възпитала някоя слабачка.

— Каза, че му напомням на Бет — промълвих. Деймън смръщи вежди. Аз завъртях очи. — Не по начина, по който си мислиш.

— Обичам брат си, но, честно казано, не се радвам, че се размотава из спалнята ти. — Той протегна мускулестата си ръка и отметна с пръсти кичур коса от бузата ми. Аз потръпнах и той се усмихна. — Май трябва да маркирам територията си.

— Млъкни.

— Харесва ми, когато го раздаваш по-шефската. Доста е секси.

— Непоправим си!

Деймън се приближи и притисна бедрото си в моето.

— Радвам се, че снегът пречи на майка ти да се върне.

Сбръчках чело.

— Защо?

Широкото му рамо се сви.

— Не мисля, че щеше да й допадне това, което се случва в момента.

— О, определено нямаше.

Той се измести още и сега телата ни бяха на косъм разстояние. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, ме заля.

— Майка ти споменавала ли е нещо за Уил?

Вътре в мен пробяга лед. Отново се намирах в реалността — опасната, непредвидима реалност, в която нищо не беше каквото изглежда. Особено господин Майкълс.

— Не повече от онова, което каза миналата седмица. Че той бил на някаква конференция извън града и гостувал на роднини. И двете знаем, че не е истина.

— Очевидно е имал изготвен план, за да не се усъмни никой в отсъствието му.

Той имаше нужда да изчезне за известно време, в случай че насилствената мутация дадеше някакви резултати.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Би било истинска лудост от негова страна — отвърна той, докато милваше бузите ми с кокалчетата на пръстите си.

„Не съвсем“ — помислих си и затворих очи. Деймън не беше искал да излекува Уил, но обстоятелствата го бяха принудили. Лекуването не беше извършено по начина, който би могъл да предизвика клетъчна промяна у човек. А раната на Уил не беше смъртоносна. Мутацията или щеше да има траен ефект, или щеше да избледнее. И ако избледнееше, Уил щеше да се върне. Бях сигурна в това. Макар да заговорничеше срещу министерството по свои собствени подбуди, фактът, че знаеше, че точно Деймън беше предизвикал моята мутация, беше ценна информация за хората от министерството и затова те щяха да го приемат отново. Той беше проблем, и то голям.

И затова ние чакахме… Чакахме двата удара да се стоварят върху нас наведнъж.

Отворих очи и видях, че Деймън не беше отделил поглед от мен.

— Колкото до Доусън…

— Не знам какво да направя — призна той и прокара кокалчетата на пръстите си надолу по шията ми, към гърдите ми. Дъхът ми секна. — Не иска да говори с мен и почти не обелва дума с Ди. През повечето време седи затворен в стаята си или се скита в гората. Следя го и той го знае. — Ръката на Деймън беше достигнала до бедрото ми и се беше спряла там. — Но той…

— Трябва му време, нали? — Целунах връхчето на носа му и се отдръпнах назад. — Изживял е доста неща. Деймън.

Пръстите му се стегнаха.

— Знам… Както и да е… — Деймън се измести толкова светкавично, че не осъзнах какво прави, докато не се оказах обърната по гръб. Той се беше надвесил над мен, дланите му притискаха лицето ми.

— Напоследък пренебрегвам задълженията си.

И в този момент всичко, което се случваше — всички притеснения, страхове и нерешени въпроси, — просто се изпари. Деймън имаше подобно въздействие. Взрях се в него, без да мога да си поема дъх. Не бях напълно сигурна какво има предвид с думата „задължения“, но притежавах доста живо въображение.

— Прекарвам доста време далеч от теб. — Той притисна устните си към дясното ми слепоочие, после към лявото. — Но това не означава, че не си мисля за теб.

Сърцето ми се заби в гърлото.

— Знам, че си доста зает.

— Така ли? — Устните му се понесоха по челото ми. Щом кимнах, той се отмести и прехвърли почти цялата си тежест на един лакът. Улови брадичката ми със свободната си ръка и наклони главата ми назад. Очите му търсеха моите. — И как се справяш с това?

Призовах всичкия си самоконтрол и се съсредоточих върху думите му.

— Справям се. Няма нужда да се притесняваш за мен.

Не изглеждаше убеден.

— Гласът ти…

Потрепнах и отново прочистих гърлото си.

— Подобрява се все повече.

Очите му потъмняха, докато прокарваше палец по устните ми.

— Недостатъчно. Но на мен ми харесва все повече.

Усмихнах се.

— Така ли?

Деймън кимна и сведе устни към моите. Целувката му беше сладка и мека и аз я усетих с всяка част на тялото си.

— Донякъде е секси. — Устните му отново се впиха в моите, този път по-дълбоко и за по-дълго. — Дрезгавото звучене ми харесва, но ми се ще…

— Стига. — Поставих ръце на гладките му бузи. — Добре съм. И си имаме достатъчно грижи и без да се притесняваме за гласните ми струни. Те въобще не са в началото на списъка.

Той вдигна вежда. Леле, наистина звучах свръхзряло. Подсмихнах се на изражението му, с което съсипах новооткритата ми зрялост.

— Липсваше ми — признах аз.

— Знам. Не можеш да живееш без мен.

— Е, не бих се изразила чак така.

— Просто го признай.

— И ето пак. Голямото ти его застава на пътя — закачих го аз.

Устните му откриха долната страна на брадата ми.

— На пътя на какво?

— На перфектния пакет.

Той изпуфтя.

— Позволи ми да те уверя — имам перфектния…

— Не ставай гнусен.

Но все пак потръпнах, защото докато целуваше вдлъбнатината под гърлото ми, нямаше нищо неприятно в думите му.

Никога нямаше да му го призная, но като изключим по-трънливата част от него, която се проявяваше от време на време, той беше най-съвършеният човек, когото някога бях срещала.

С подсмихване на всезнайко, което ме накара да се намръщя, той плъзна длан по ръката ми, после по талията ми, достигна до бедрото и сви краката ми около ханша си.

— Имаш толкова мръсно подсъзнание. Щях да кажа, че съм перфектен във всички наистина важни неща.

Засмях се и обгърнах ръцете си около врата му.

— Да, бе, щеше. Толкова си праведен.

— О, не твърдя, че съм толкова възвишен. — Долната част на тялото му потъна в моето и аз рязко си поех дъх. — По-скоро съм…

— Непослушен? — Притиснах лице в шията му и вдишах дълбоко. Той винаги ухаше с тази особена миризма на свежи листа и подправки. — Да, знам, но си доста мил дълбоко в себе си. Затова те обичам.

Тялото му потръпна и после се вкамени. След един удар на сърцето той се извъртя настрани и обви силно ръце около мен. Толкова силно, че трябваше да се завъртя, за да вдигна главата си.

— Деймън?

— Всичко е наред — отвърна той с плътен глас и целуна челото ми. — Добре съм. Още е… рано. Днес нямаме училище, майка ти няма да се върне и да закрещи името ти. Само за момент можем да се преструваме, че лудостта не ни причаква зад ъгъла. Можем да се излежаваме като обикновени тийнейджъри.

Като обикновени тийнейджъри.

— Харесва ми как звучи.

— И на мен.

— На мен също — прошепнах и се сгуших толкова силно в него, че просто станахме едно цяло. Чувах как сърцето му тупти в ритъм с моето. Съвършено. Ето от това имахме нужда — от спокойни моменти, в които сме обикновени хора. В които сме само Деймън и аз…

Прозорецът, гледащ към двора, беше разбит от нещо голямо и бяло. Подът се посипа със стъкла и сняг.

Ужасеният ми писък заглъхна, когато Деймън се извъртя, изправи се на крака и придоби истинската си луксианска форма. Стана човек от светлина, която блестеше толкова ярко, че можех да го погледна само за няколко безценни секунди.

„По дяволите“ разнесе се гласът на Деймън из съзнанието ми.

Тъй като Деймън не беше се впуснал в битка с някого, аз се изправих на колене и надникнах над ръба на леглото.

— По дяволите — казах на глас аз.

Безценният ни миг на обикновени хора беше приключил с тяло, лежащо на пода на спалнята ми.