Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Опал

Преводач: Мартин Янков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сабина Василева

Художник: istock photo

Коректор: Сабина Василева

ISBN: 978-954-27-1278-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1484

История

  1. — Добавяне

Двайсет и седма глава

Лиса практически се хвърли върху мен в мига, в който стъпих в училище на следващия ден. Дори не бях стигнала до шкафчето си. Тя стисна ръката ми и ме дръпна в една ниша до витрината с трофеи.

В мига, в който я видях, разбрах, че тя знае, че нещо се е случило. Лицето й беше бледо, очите — потъмнели, долната й устна трепереше. Никога не я бях виждала толкова разстроена.

— Какво не е наред? — насилих се да попитам с равен глас.

Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Кариса е изчезнала.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми и промълвих:

— Какво?

Тя кимна с блестящи очи.

— Беше хванала грип, нали? И явно последните дни наистина се е усложнило, вдигнала е висока температура. Майка й и баща й я завели в болницата. Помислили, че има менингит или нещо подобно. — Тя потръпна с въздишка. — Не знаех нищо, докато родителите й не ми се обадиха тази сутрин да ме питат дали съм говорила с нея. И аз викам: „Не. Защо? Тя беше твърде болна, че да стигне до телефона“. И те ми казаха, че е изчезнала от болницата преди две нощи. Родителите й я издирват, а полицията не иска да я обяви за изчезнала, преди да са изминали четиридесет и осем часа.

Ужасът, който пробяга през мен, не беше престорен. Казах нещо, не знам точно какво. Лиса въобще не възприемаше думите ми.

— Те мислят, че тя сама е излязла от болницата, че е много болна и в момента е някъде навън, изгубена и объркана. — Гласът й потрепери. — Как така никой не я е видял или спрял?

— Не знам — прошепнах.

Лиса обви ръце около себе си.

— Това не се случва, нали? Не е възможно. Не и Кариса.

Сърцето ми сякаш се пропука. В повечето случаи ми се искаше да споделя истината с Лиса и да потърся у нея утеха, но това беше един от онези моменти, в които за нищо на света не исках аз да съм вестоносецът.

Нямаше какво да кажа, но обвих ръце около нея и я задържах до звука на първия звънец. Отправихме се директно към стаята, без да вземем учебници. Нямаше значение. Новината за изчезването на Кариса вече се разпространяваше и никой не внимаваше в час.

Кими обяви в края на часа, че полицията организира отряд за издирване след училище. Тя и Кариса не бяха приятелки, но това не беше важно, осъзнах аз. Прекалено много ученици бяха изчезнали и вече всеки беше засегнат. Погледнах през рамо към Деймън и той ми се усмихна утешително. Не успя да ме успокои. Бях кълбо от нерви. Когато часът приключи, Лиса ме изчака.

— Мисля да си отида вкъщи — каза тя, мигайки бързо. — Аз не… Не мога да съм тук в момента.

— Искаш ли да те изпратя? — попитах, тъй като не исках я оставя сама, в случай че се нуждае от подкрепа.

Тя поклати глава.

— Не. Но ти благодаря.

Прегърнах я набързо, после я гледах със свито сърце как бърза навън.

Деймън не каза нищо, когато целуна леко слепоочието ми. Знаеше, че няма какво да се каже.

— Мислиш ли, че имаме време да се включим в отряда за издирване, преди да тръгнем? — попитах аз.

И двамата знаехме, че е безсмислено, но изглеждаше неуважително към паметта й да не го направим. Или пък беше грешно да го направим, след като знаехме истината? Не можех да преценя.

Изглежда и Деймън не можеше да прецени, но се съгласи.

— Разбира се.

И аз исках да си тръгна от училище. Особено след като всички говореха за Кариса и намирането й. Хората силно се надяваха, че тя ще бъде открита, защото звучеше невъзможно Кариса да приключи като Саймън.

Вина и гняв се бореха в мен и през целия ден клонях към едното или другото. Да стоя в час, изглеждаше безсмислено, след като имахме толкова други проблеми. Тези хора — тези деца — въобще нямаха идея какво се случваше около тях. Живееха в благословен мехур от невежество и дори изчезванията не бяха способни да го спукат. Всяко изчезване правеше малки дупчици и аз чаках момента, когато цялото нещо щеше да избухне.

На обяд седнахме заедно за първи път. Дори Блейк се присъедини към нас. Липсата ми на апетит не се дължеше на странната храна в чинията ми.

— Ще се включите ли в отряда за издирване? — попита Андрю.

Кимнах.

— Но все пак не се отказваме от плановете си за вечерта — добавих.

Блейк се намръщи.

— Наистина мисля, че е редно да почакате.

— Защо? — попитах, преди Деймън да е откъснал главата му от раменете.

— Трябва да работите върху развиването на поносимост, не да ходите на романтични срещи. — Срещу него Ашли кимна в съгласие. — Не това е важното сега.

Деймън го изгледа.

— Млъкни.

С алени бузи Блейк се наведе над масата.

— Трябва да използваме всеки възможен ден, ако искаме да успеем скоро.

Един мускул потрепна в челюстта на Деймън.

— Един ден няма да промени нищо. Вие можете да продължите с упражненията. Не ми пука.

Блейк запротестира, но Доусън се намеси.

— Остави ги. Имат нужда от това. Ние ще се оправим.

Вдигнах вилицата си, усещах как бузите ми горят. Всички си мислеха, че имам нужда да попътувам, да поразпусна, и аз не исках да ме съжаляват или да се притесняват за мен. Но тази нощ не отивахме на романтична среща. Това, което възнамерявахме да направим с Деймън, не беше по-безопасно от занимавките с оникса.

Сякаш беше усетил мрачните ми мисли, той се извърна към мен и ръката му намери моята под масата. Той ме стисна и по някаква причина ми се прииска да заплача. Превръщах се в глезла, и то по негова вина.

Сигурно го бях сънувала миналата нощ, тъй като сутринта не го видях до мен, а възглавницата не носеше аромата, който бих разпознала навсякъде. Но ми беше приятно да мисля, че е било истина. Че не съм сънувала силната му прегръдка, топлината на ръцете му върху моите, нито нежността на целувките му по врата ми.

Ако си го бях представила… Леле, сънищата ми бяха наистина реалистични. Не можех да го попитам, защото това би било твърде неловко, да не говорим, че егото на Деймън нямаше нужда да бъде подхранвано от знанието, че го сънувам.

Мислейки си за неговата реакция, която би довела до огромни количества самодоволство, се ухилих леко. Деймън улови намек за усмивката ми и сърцето ми спря за миг, тъй като неговото беше подскочило първо.

Понякога странното ни извънземно свързване си имаше своите предимства. От него например знаех, че въздействам на Деймън точно толкова, колкото той въздейства на мен. А в дни като този се нуждаех от всички възможни ободрители.