Дженифър Л. Арментраут
Опал (2)

Втора глава

Взирах се в мъртвия човек, облечен така, сякаш възнамеряваше да се присъедини към бунтовниците от планетата Хот^[1]. В първите мигове бях малко объркана и затова ми отне няколко секунди да осъзная, че с това облекло той идеално би се слял с натрупания навън сняг. С изключение на червените струи, бликащи от главата му…

Сърцето ми запрепуска диво.

— Деймън?

Той се обърна, върна си човешката форма, обви ръка около кръста ми и ме дръпна назад от заклания труп.

— Т… той е офицер — заекнах аз и ударих ръката му, за да се освободя. — Той е от…

Доусън внезапно се появи на прага, очите му блестяха подобно на тези на Деймън. Две ярки бели светлини като шлифовани диаманти.

— Прокрадваше се навън покрай дърветата.

Ръката на Деймън отслаби хватката си.

— Ти… ти ли извърши това?

Погледът на брат му се стрелна към тялото. То — тъй като вече не можех да мисля за него като за човешко същество — представляваше неестествено извита купчина.

— Наблюдаваше къщата и снимаше. — Доусън вдигна ръка, в която имаше нещо подобно на разтопен фотоапарат. — Спрях го.

Да, Доусън го беше спрял направо през прозореца на спалнята ми.

Деймън ме пусна и пристъпи към тялото. Наведе се и разтвори бялото изолиращо яке. На гърдите имаше овъглено място, което димеше. Миризма на изгоряла плът се разнесе из въздуха.

Слязох от леглото и поставих длан на устата си, за да съм подготвена, ако ми прилошее. И преди бях виждала Деймън да напада човек с Изворът — тяхната светлинна сила. Обикновено оставаше само пепел, но в случая тялото имаше прогорена в гърдите дупка.

— Не се целиш добре, братко. — Деймън остави якето и едрите мускули на гърба му се отпуснаха от напрежението. — Прозорецът?

Очите на Доусън се спряха на прозореца.

— Позагубил съм форма.

Устата ми зейна. Позагубил бил форма? Вместо да го изпепели, той го беше запратил във въздуха право през прозореца ми. Да не споменаваме, че го беше убил. Не, не можех да мисля за това.

— Майка ми ще ме убие — казах сковано аз. — Наистина ще ме убие.

Измежду всички възможни неща избрах да се съсредоточа точно върху счупения прозорец. Той поне беше нещо различно от тялото, лежащо на пода.

Деймън бавно се изправи, очите му бяха присвити, а челюстта му — твърда като камък. Не отмести поглед от брат си, а изражението му продължаваше да бъде непроницаемо. Обърнах се към Доусън, погледите ни се пресякоха и за първи път в живота си се уплаших от него.

* * *

След едно бързо преобличане и отскачане до банята вече седях в хола, заобиколена от извънземни за пръв път от няколко дни. Предимството на това да си направен от светлина е, че можеш да изминеш всяко разстояние за едно мигване на окото.

След смъртта на Адам всички ме избягваха, така че не бях сигурна какво предстои. Може би щяха да ме линчуват. Несъмнено бих искала нещо подобно за всеки, отговорен за смъртта на мой близък.

С ръце, прибрани в джобовете, Доусън притискаше чело в прозореца, гърбом към стаята. Не беше казал нито дума откакто зовът беше изпратен и извънземните бяха дотичали на пожар.

Ди се беше разположила на дивана с очи, втренчени в гърба на брат си. Изглеждаше странно, бузите й бяха зачервени от яд. Мисля, че не й беше приятно да бъде в тази къща. Или да бъде покрай мен. Не бяхме имали възможност да поговорим след… станалото.

Погледът ми се плъзна по другите в стаята. Злите близнаци Ашли и Андрю бяха седнали до Ди, а очите им бяха приковани към мястото, където техният брат Адам беше стоял… и загинал.

Донякъде ненавиждах това, че съм отново в хола, тъй като си спомнях какво беше станало, когато Блейк бе разкрил истинските си намерения. Когато се налагаше да вляза тук, което не се случваше често, тъй като бях изнесла всичките си книги от стаята, винаги гледах към мястото вляво на килимчето под масичката за кафе. Дюшемето сега беше голо и блестящо, но все още виждах локвата синя течност, която бях забърсала с Матю на Нова година.

Обвих ръце около кръста си, за да не се разтреперя.

Звук от два вида стъпки се чу откъм стълбите, аз се обърнах натам и видях Деймън и настойника му Матю, по-рано се бяхме отървали от… тялото, като го изпепелихме навътре в гората, след като бяхме огледали района.

Приближавайки се до мен, Деймън подръпна ръба на суитшърта ми.

— Погрижихме се за всичко.

Матю и Деймън се бяха качили горе преди не повече от десет минути с покривало, чук и няколко пирона.

— Благодаря ти.

Той кимна и погледът му се насочи към брат му.

— Някой откри ли превозно средство?

— Край улицата беше паркиран един микробус — каза с примигване Андрю. — Запалих го.

Матю седна на ръба на креслото. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от едно питие.

— Това е добре, но не е твърде добре.

— Без майтап — смръщи се Ашли. Когато се вгледах в нея, забелязах, че днес няма обичайния си вид на ледена кралица. Беше обула анцуг и косата й висеше разрошена край лицето. — Това е поредният мъртъв служител на министерството. Колко стават вече? Двама?

Всъщност ставаха четирима, но нямаше нужда те да го знаят.

Прибра косата си назад и притисна нокти в бузите си.

— Ще се зачудят какво е станало с тях. Хората не изчезват просто така.

— Хората изчезват просто така непрекъснато — каза Доусън, без да се обръща, и думите му засмукаха целия кислород от помещението.

Ашли насочи светлите си сапфирени очи към него. Всъщност всички погледнаха към Доусън, тъй като той проговори за пръв път от началото на събирането. Тя поклати глава, но разумно си замълча.

— Ами фотоапаратът? — попита Матю.

Размахах в ръка разтопения предмет. От него все още се излъчваше топлина.

— И да е имало снимки, вече ги няма.

Доусън се извърна.

— Той наблюдаваше къщата.

— Знаем — отвърна Деймън и се приближи към мен.

Брат му наклони настрани глава и произнесе с равен глас:

— Има ли значение какво е било заснето с фотоапарата? Те следяха теб… нея. Всички нас.

Отново се разтреперих. Най-вече се уплаших от интонацията му.

— Но следващия път бихме могли… знам ли, да поговорим, преди да запратим човек през прозореца. — Деймън скръсти ръце. — Става ли да се пробваме?

— И да оставим убиеца да се измъкне? — каза с треперещ глас Ди, а очите й потъмняха, искрейки от ярост. — Защото явно това трябваше да направим. Този Офицер можеше да убие някой от нас и ти пак би го пуснал.

О, не. Стомахът ми се сви.

— Ди — изрече Деймън и пристъпи напред, — знам…

— Не ми казвай какво знаеш — долната й устна потрепери. — Ти остави Блейк да се измъкне. — Погледът й се прехвърли върху мен. Почувствах го като ритник в корема. — И двамата оставихте Блейк да се измъкне.

Деймън поклати плава и разтвори ръце.

— Ди, онази нощ имаше достатъчно убийства. Достатъчно смърт.

Ди реагира така, сякаш Деймън я беше ударил с тези думи, и обви ръце около тялото си, за да се защити.

— Адам не би искал това — промълви Ашли и се облегна на дивана. — Още смърт. Той беше такъв пацифист.

— За жалост, не може да го попитаме какво мисли сега, нали? — Ди изправи гръб, сякаш се насилваше да изплюе следващите думи. — Той е мъртъв.

Безбройни извинения се насъбраха в гърлото ми, но преди да полетят, проговори Андрю:

— Не само оставихте Блейк да се измъкне, но и ни излъгахте. От нея не очаквам вярност. — Той посочи към мен. — Но ти? Деймън, ти скри всичко от нас. И Адам загина.

Обърнах се рязко.

— Деймън не е отговорен за смъртта на Адам. Не го обвинявай за това.

— Кити…

— А кой е отговорен? — Ди се взря в мен. — Ти ли?

Бързо си поех дъх.

— Да, аз.

Тялото на Деймън се втвърди и тогава вечният умиротворител Матю се намеси:

— Стига вече, достатъчно. С нищо не си помагаме, като се караме и си прехвърляме вината.

— От това се чувстваме по-добре — прошепна Ашли и затвори очи.

Примигнах с влажни очи и седнах на ръба на масата, ужасена от факта, че щях да се разплача, тъй като нямах право на тези сълзи. Не и като тях. Стиснах колената си толкова силно, че пръстите ми почти се впиха в костта, и издишах.

— За момента трябва да се разбираме — продължи Матю. — Без разногласия. Вече загубихме твърде много.

Настъпи тишина и тогава се чу:

— Отивам да намеря Бет.

Всички в стаята отново се обърнаха към Доусън. Нищо в изражението му не се беше променило. Никаква емоция. Нищо. После всички заговориха накуп.

Гласът на Деймън се издигна сред бъркотията.

— Категорично не, Доусън. В никакъв случай.

— Твърде е опасно. — Ди се изправи и събра длани. — Ще те хванат и няма да мога да го понеса. Не отново.

Лицето на Доусън остана безизразно, сякаш нищо от казаното от приятелите и семейството му нямаше значение.

— Трябва да я намеря. Съжалявам.

Ашли изглеждаше абсолютно втрещена. Сигурно и аз имах подобен вид.

— Той е побъркан — прошепна тя. — Тотално побъркан.

Доусън сви рамене.

Матю пристъпи напред.

— Доусън, съзнавам… всички съзнаваме, че Бет означава много за теб. Но няма как да я измъкнеш. Не и преди да разберем с какво си имаме работа.

В очите на Доусън проблесна чувство и те станаха гористозелени. Осъзнах, че това е гняв. Първото чувство, което забелязвах в очите на Доусън, беше гняв.

— Знам с кого си имам работа. Знам какво й причиняват.

Деймън пристъпи към брат си и спря пред него леко разкрачен и с кръстосани ръце. Беше готов за битка. Беше направо нереално да ги видя изправени един до друг. Бяха напълно идентични. С изключение на това, че Доусън беше по-слаб и косата му беше по-рошава.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Деймън с толкова тих глас, че едвам го чувах. — Знам, че не това искаш да чуеш. Но няма начин.

Доусън не помръдна.

— Нямаш право да ми нареждаш. Никога не си имал.

Поне разговаряха. Това беше добре, нали? По някакъв начин това, че двамата братя се изправяха един срещу друг, беше толкова успокоително колкото и притеснително. Това беше нещо, което Деймън и Ди не вярваха, че отново ще изпитат.

С ъгълчето на окото си видях как Ди тръгва към тях, но Андрю се протегна, хвана я за ръката и я спря.

— Не се опитвам да те контролирам, Доусън. Не става дума за това. Просто ти тъкмо се върна от ада, ние току-що си те върнахме.

— Все още съм в ада — отговори Доусън. — И ако се изпречиш на пътя ми, ще те завлека с мен.

На лицето на Деймън се изписа болка.

— Доусън…

Скочих на крака и реагирах на думите на Доусън, без да го обмисля. Някакъв подтик ме накара да го направя. Предполагам, че този подтик беше всъщност любов, тъй като не можех да понеса болката на лицето му. Сега разбирах защо мама се превръщаше в майка орлица, когато смяташе, че съм разстроена или в опасност.

В хола нахлу вятър, разклати завесите и разлисти страниците на мамините списания. Усетих върху себе си погледите на момичетата, но останах съсредоточена.

— Добре, извънземният тестостерон вече ми идва в повече и не искам къщата ми да става арена на извънземен сблъсък след счупения прозорец и мъртвото тяло, което влетя през него. — Поех си дъх. — Но ако и двамата не престанете, ще ви сритам задниците.

Сега вече всички се бяха втренчили в мен.

— Какво? — попитах със зачервено лице.

Лека иронична усмивка проблесна за миг на устните на Деймън.

— Успокой се, котенце, преди да се наложи да ти търся топче прежда.

Разпали раздразнение у мен.

— Не ме закачай, тъпако.

Той се ухили и се обърна към брат си.

Стоящият до него Доусън изглеждаше, сякаш се… забавлява. Или пък страда. Едно от двете — нито се усмихваше, нито се мръщеше. Но тогава, без да каже и дума, изхвърча от стаята и тресна външната врата след себе си.

Деймън погледна към мен и аз кимнах. С дълбока въздишка той последва брат си, тъй като наистина не се знаеше какво може да направи Доусън или къде може да реши да отиде.

С това се разтури извънземната седянка. Изпратих другите до прага, без да отделям очи от Ди. Определено имахме нужда да поговорим. Първо щях да се извиня за доста неща и после щях да се опитам да й обясня. Не очаквах прошка, но трябваше поне да пробвам да поговоря с нея.

Стиснах бравата, докато кокалчетата ми побеляха.

— Ди…?

Тя спря на прага с изправен гръб. Не се обърна към мен.

— Не съм готова.

И с тези думи вратата се освободи от хватката ми и се затвори.