Дженифър Л. Арментраут
Опал (4)

Четвърта глава

След като снегорините почистиха пътищата из града, Матю се свърза с фирма за ремонт на прозорци за нула време. Майсторите си тръгнаха броени минути преди да се върне мама. Тя изглеждаше така, сякаш беше яла, спала и спасявала животи в своята престилка на точки.

Обви ме с ръце и едва не ме събори на пода.

— Миличка, толкова ми липсваше!

Аз също я стиснах в здрава прегръдка.

— И ти на мен. Аз… — отдръпнах се от нея с влажни очи. Гледайки настрани, си прочистих гърлото. — Къпала ли си се въобще през последната седмица?

— Не.

Тя се опита да ме прегърне отново, но аз отскочих назад. Мама се засмя, ала аз забелязах как точно преди да закрачи към кухнята, по лицето й за момент мина тъга.

— Само се шегувам. В болницата има душове, скъпа. Чиста съм. Кълна се!

Последвах я и потръпнах, когато тя се насочи право към опустошения хладилник. Мама отвори вратата, отстъпи назад и погледна през рамо. Кичури руса коса стърчаха от кока й.

Старателно оформените й вежди се свъсиха и закачливото й малко носле се сбръчка.

— Кейти?

— Съжалявам. — Свих рамене. — Снегът беше затрупал пътищата. А аз бях гладна. Много гладна.

— Виждам. — Тя затвори вратата. — Няма проблем, по-късно ще ида до магазина. Пътищата вече стават. — За момент спря и почеса веждата си. — Изглежда ще ти трябва кола със зимни гуми, за да слезеш до града, но аз принципно бих могла да те закарам.

Това означаваше, че от понеделник щях да ходя на училище. Уф.

— Ще пътувам с теб.

— Би ми било приятно, скъпа. Само обещай, че няма да оставяш неща в багажника и после да ме хокаш, когато ги разкарам.

Изгледах я невъзмутимо.

— Не съм на две.

Дръзката й усмивка беше прекъсната от прозявка.

— Почти нямах свободен миг. Повечето сестри не можеха да дойдат. Аз обслужвах спешното отделение, родилното и любимото ми — тя взе бутилка вода. — Инфекциозното.

— Това е кошмарно.

Вървях по петите й, тъй като чувствах остра нужда от нея.

— Нямаш си идея. — Тя отпи и се спря пред стълбището. — Върху мен пикаха, кървяха и повръщаха. Понякога в този ред, понякога — не.

— Иии — възкликнах.

Мислено си направих бележка: в списъка „Кариери, към които никога няма да се насоча“, професията на медицинска сестра вече се нареждаше до работата в училищната администрация.

— О! — Тя закрачи по стълбите, после се обърна по средата на пътя и леко се заклати на ръба на стъпалото. Божичко. — Да ти кажа, преди да забравя — от другата седмица си променям смените. Вместо да работя в Грант през уикенда, ще бъда в Уинчестър. Ще бъда по-заета в града и ще имам повече работа през уикендите, вместо да седя на смени тук. Пък и Уил също работи през уикендите, така че ще го съчетаем.

Това значеше, че ще отсъства по-дълго. Какво? Сърцето ми заби и се почувствах така, сякаш пропадах с бясна скорост надолу.

— Какво каза?

Мама се намръщи.

— Скъпа, гласът ти… Наистина искам да ти погледна гърлото, става ли? Или да помолим Уил да го прегледа. Убедена съм, че няма да възрази.

Замръзнах.

— Ти… чувала ли си се с Уил?

— Да, говорихме няколко пъти, обади ми се от онази медицинска конференция. — Тя се усмихна бавно. — Наред ли е всичко?

Не. Въобще не беше наред.

— Хайде — каза тя, — ела горе, ще си извадя инструментите да ти прегледам гърлото.

— Кога… кога говори с Уил?

По красивото лице на майка ми се изписа объркване.

— Преди няколко дни. Скъпа, гласът ти…

— Нищо ми няма на гласа!

Естествено, гласът ми секна по средата на изречението и мама ме зяпна така, сякаш й бях казала, че обмислям да я направя баба. Това беше шансът ми да й кажа истината.

Приближих се с едно стъпало към нея и спрях. Всички думи се оплетоха някъде между гласните ми струни и устните. Не бях поискала от никого разрешение да разкажа истината на майка си, дори не ги бях предупредила, че може да го направя. Пък и щеше ли да ми повярва тя? А и най-лошото… мама обичаше Уил. Знаех, че е така.

Макар стомахът ми да се сплиташе на едри възли, аз се насилих да притъпя паниката в гласа си:

— Кога ще се върне Уил?

Тя ме изгледа внимателно, устните й се свиха в тънка линия.

— Няма да е близката седмица, но Кейти… Сигурна ли си, че това щеше да кажеш?

Наистина ли щеше да се върне? И ако си говореше с мама, това означаваше ли, че мутацията му е била успешна и сега аз и Деймън сме свързани с него? Или пък се е провалила?

Трябваше да поговоря с Деймън. Веднага.

Устата ми беше толкова суха, че не можех да преглътна.

— Да. Съжалявам, трябва да изляза…

— Къде ще излизаш? — попита тя.

— Да видя Деймън.

Слязох надолу, отправяйки се към ботушите си.

— Кейти. — Тя изчака да спра. — Уил ми каза.

Вените ми се изопнаха, докато се обръщах бавно към нея.

— Какво ти каза?

— Каза ми за теб и Деймън — че двамата сте решили да започнете да излизате. — Тя замълча за момент и придоби типично майчинско изражение. Физиономията й казваше: „Много съм разочарована от теб“. — Уил каза, че си му го споменала. И, скъпа, ще ми се да беше поговорила първо с мен. Да разбера от някой друг за гаджето на дъщеря си, не е начинът, по който бих искала да научавам такива неща.

Ченето ми провисна до пода.

Тя каза още нещо и аз май кимнах. Би могла да ми обяснява, че Тор и Локи се изправят в епична битка един срещу друг на улицата пред къщата. Не я слушах. Какво планираше Уил?

Когато майка ми най-после се отказа от опитите си да продължи разговора с мен, аз нахлузих ботушите и се затътрих към къщата на Деймън. Докато вратата се отваряше, вече чувствах, че не Деймън стои зад нея. Не бях усетила странната извънземна връзка, приятната топлина по шията си, която винаги чувствах в негово присъствие.

Но не очаквах морскосините очи на Андрю.

— Ти? — попита той и в тона му се прокрадна презрение.

Примигнах.

— Аз?

Той скръсти ръце.

— Да, ти. Кейти — нашият малък хибрид между човек и извънземно.

— Ъ-ъ-ъ, добре. Трябва да поговоря с Деймън. — Отправих се към стълбите, но той мигновено застана на пътя ми. — Андрю.

— Деймън не е тук.

В усмивката му нямаше и намек за топлина.

Скръстих ръце, отказвайки да се предам. Андрю никога не ме беше харесвал. Всъщност не смятах, че изобщо харесва хора. Или кученца. Или бекон.

— И къде е?

Андрю излезе и затвори вратата след себе си. Беше толкова близо, че връхчетата на ботушите му докосваха моите.

— Изхвърча нанякъде тази сутрин. Предполагам, че е поел след лунатика.

Заля ме ярост.

— Нищо му няма на Доусън.

— Тъй ли? — Андрю вдигна вежда. — Струва ми се, че казва около три смислени изречения на ден. И толкова.

Ръцете ми се стегнаха в юмруци. Лек бриз се промуши в косите ми и размърда кичурите около раменете ми. Толкова много исках да го ударя.

— Той е преминал през, бог знае какво. Прояви малко състрадание, задник такъв. Все едно, не знам защо въобще говоря с теб. Къде е Ди?

Самодоволната усмивка изчезна от лицето му, заменена от хладна омраза.

— Ди е тук.

Изчаках за още подробности.

— Да, досетих се.

Тъй като не последва отговор, бях на крачка от това да му покажа на какво е способен малкият хибрид между човек и извънземно.

— Ти защо си тук? — попитах го.

— Защото съм поканен. — Той се наведе към мен, достатъчно близо, за да ме целуне, и аз нямаше как да не се отдръпна назад. — А ти не си.

Ох. Добре де, от това заболя. Преди да го проумея, гърбът ми се докосна до парапета и се оказах в капан. Нямаше накъде да се дръпна, а Андрю не помръдваше. Усещах Изворът — чистата енергия на луксианците. Натрупваше се в мен, потрепваше по кожата ми като електричество.

Можех да принудя Андрю да се отмести.

Андрю сигурно беше забелязал нещо в очите ми, тъй като се ухили презрително:

— Дори не си помисляй да използваш тази гадост срещу мен. Нападнеш ли ме, ще отвърна. И няма да имам никакви угризения, че съм го сторил.

Исках да го нападна. Да удържа импулса на тялото си, беше най-трудното нещо на света. Човешката ми страна и другата ми страна — каквато и да беше тя — искаха да посегна към силата и да я използвам по предназначение. Сякаш неупотребяван мускул се свиваше. Спомних си замайващия приток на сила и усещането за освобождаване след него.

Част от мен — мъничка, незначителна частичка от мен — искаше да го направя и това ме изплаши до смърт.

Андрю имаше късмет, тъй като страхът пропъди бурята от тялото ми.

— Защо ме мразиш? — попитах.

Андрю изви глава настрани.

— Ситуацията е същата като с Бет. Всичко беше наред, преди тя да се появи. Изгубихме Доусън и ти знаеш дяволски добре, че все още не сме си го върнали, не напълно. И сега същото се случва с Деймън, но този път изгубихме и Адам в цялата неразбория. Той е мъртъв.

За първи път открих в очите му нещо различно от самодоволно презрение. Болка. Страдание от онзи тип, който ми беше ужасно познат. Същият разбит, безнадежден вид, който бях имала самата аз, след като татко почина от рак.

— Той няма да е единственият, когото ще загубим — продължи Андрю с пресипнал глас. — И ти го съзнаваш. Но пука ли ти? Не. В крайна сметка, хората са най-себичната форма на живот. Не се преструвай, че си различна. Ако беше, щеше да стоиш далеч от Ди още от самото начало. Нямаше да те нападнат и нямаше да се наложи Деймън да те лекува. Нищо от станалото нямаше да се случи. Вината е твоя. Всичко е заради теб.

* * *

Остатъкът от деня премина зле. Чудех се какво ли толкова е направил Доусън, та се е наложило Деймън да тръгне след него, и се боях, че от министерството скоро ще арестуват всички ни. Освен това се питах какво ни крои Уил. А след разговора с Андрю просто чувствах нужда да се свия под одеялото.

И в продължение на час правех точно това. Но самосъжалението ми винаги беше ограничено във времето, тъй като рано или късно започвах да се дразня на себе си.

Проясних мислите си, отворих си лаптопа и започнах да пиша ревюта. Тъй като бях вързана вкъщи заради снега, а Деймън беше зает с Доусън, бях успяла да прочета четири книги. Не беше най-доброто ми постижение, но все пак си беше похвално, като се има предвид, че напоследък доста кръшках от ревютата.

Винаги ми е било приятно да пиша ревю на книга, която ми е допаднала. Затова се отдадох на заниманието и намерих странни картинки, с които да илюстрирам възхитата си. Най-много обичах тези с котки и лами. И Дин Уинчестър. Когато натиснах „Публикувай поста“, се усмихнах.

Приключих с първото, оставаха още три.

През остатъка от деня бълвах ревюта, след което реших да разгледам страниците на някои от любимите си блогъри. Един от блоговете имаше великолепна заглавна картинка, за която бих извършила ужасни неща. Никога не съм била особено надарена по отношение на уеб дизайна и може би затова фоновото изображение на блога ми далеч не беше звездно.

След едно отскачане до магазина с майка ми и вечеря бях готова да започна своя лов за Деймън, когато усетих топло жегване в задната част на шията си.

Изстрелях се от кухнята и едва не прегазих изненаданата си майка. Рязко дръпнах вратата в секундата, в която Деймън почука, и буквално се хвърлих в не съвсем разтворените му обятия.

Неподготвен за атаката ми, той се отдръпна с крачка назад. Но след това се засмя над главата ми и обви ръце около мен. Аз го задържах и сграбчих раменете му дяволски здраво. Бяхме притиснати толкова силно един в друг, че усетих как пулсът на сърцето му се ускори и настигна моя.

— Котенце — измъмри той, — знаеш колко много обичам да ме поздравяваш по този начин.

Главата му потъна между врата и раменете, които носеха аромата на мъж и подправки, и аз смотолевих нещо неразбираемо.

Деймън ме подръпна, за да се изправя.

— Притесняваше се, нали?

— Аха.

Тогава си спомних, че се бях притеснявала през целия скапан ден. Измъкнах се от прегръдката му и го ударих по гърдите. Много, много силно.

— Ох! — ухили се той, сякаш бях потупала рамото му. — Това пък за какво беше?

Скръстих ръце и се опитах да говоря тихо:

— Чувал ли си някога за мобилни телефони?

Повдигна вежда.

— О, да, това е един малък предмет, който има всякакви готини екстри…

— Тогава защо не взе своя днес? — прекъснах го аз.

Той се наведе, а докато говореше, устните му галеха бузите ми, от което настръхнах. Не беше честно.

— Когато по цял ден преминавам от една форма в друга, унищожавам цялата електроника наоколо.

Ох. Е. добре, не се бях замисляла за това.

— Все пак трябваше да се свържеш с мен. Помислих си…

— Какво си помисли?

Изгледах го с очи, които казваха: „Наистина ли трябва да обяснявам“.

Блясъкът в погледа му угасна. Той докосна бузите ми с длани, доближи устните си към моите и ме целуна нежно. Когато заговори, гласът му беше тих.

— Котенце, нищо няма да ми се случи. Аз съм последният човек, за когото трябва да се безпокоиш.

Затворих очи и вдишах топлината му.

— Ето това е най-глупавото нещо, което някога си казвал.

— Сериозно? Аз съм казвал доста глупости.

— Знам. Така че се замисли над думите ми. — Поех си дъх. — Не искам да съм от онези обсебени гаджета, но просто… ситуацията при нас е по-специална.

Настъпи тишина, после устните му се разтегнаха в усмивка.

— Права си.

Адът замръзна. Свинете полетяха.

— Я пак?

— Права си. Трябваше да ти се обадя по някое време. Съжалявам.

Светът беше плосък. Не знаех какво да кажа. Според Деймън той беше прав в 99% от случаите. Еха.

— Безмълвна си — подсмихна се той. — Харесва ми. Също така харесвам, като раздаваш юмруци. Ще ме удариш ли пак?

Засмях се.

— Ти си…

Вратата зад мен се отвори. Мама прочисти гърлото си и каза:

— Не знам защо толкова обичате да стоите на верандата, но влезте, моля ви. Навън е кучи студ.

Бузите ми станаха сатанински червени и нямаше как да спра Деймън. Той ме пусна, примъкна се вътре и веднага започна да омайва майка ми, докато тя не се превърна в лигав пудел още в средата на фоайето.

Обожавал новата й прическа. Подстригвала ли се е? Май косата й наистина изглеждаше различно. Сякаш я беше измила или нещо такова. Деймън похвали диамантените й обици. Килимчето пред стълбището било много хубаво. И тази остатъчна миризма от мистериозната вечеря — тъй като така и не бях разбрала с какво ме беше нахранила — ухаела божествено. Той се възхищавал от работата на медицинските сестри по света… В този момент вече нямаше как да не въртя очи през минута.

Деймън беше смехотворен.

Сграбчих ръката му и го задърпах към стълбите:

— Добре, това беше приятно, но…

Мама скръсти ръце.

— Кейти, какво ти казах относно спалнята?

А тъкмо си бях помислила, че лицето ми не може да стане по-червено.

— Мамо…

Подръпнах ръката на Деймън. Той не помръдна.

Нейното изражение остана същото.

Въздъхнах.

— Мамо, нали не мислиш, че ще правим секс, докато си вкъщи?

— Е, скъпа, хубаво е да знам, че правите секс само като ме няма.

Деймън се изкашля, за да скрие усмивката си.

— Не можем да останем…

Стрелнах го с убийствен поглед и успях да го накарам да се качи с едно стъпало.

— Мамооо…

Последва мрънкане.

Тя най-сетне омекна.

— Оставете вратата отворена.

Засиях.

— Мерси!

После се завъртях и замъкнах Деймън в стаята си, преди майка ми да е станала най-голямата му фенка. Като го дръпнах настрани, извърнах глава към него:

— Ужасен си.

— А ти си непослушна — отвърна с усмивка той. — Тя не каза ли да оставим вратата отворена?

— Отворена е. — Посочих с жест зад мен. — Леко е открехната. Отворена е.

— Подробности — каза той, седна на леглото и протегна ръка, погалвайки ме с пръсти.

Лукавият блясък подсили зеления оттенък в очите му.

— Хайде, коте, приближи се…

Не поддадох.

— Не те доведох тук, за да поощрявам в пускането в животински страсти.

— Язък.

Той отпусна ръка в скута си.

Насилих се да не се засмивам, защото това само би го поощрило, и преминах направо към проблема.

— Трябва да поговорим. — Доближих се до леглото и продължих с тих глас. — Уил е говорил с мама.

Той присви очи.

— Детайли.

Седнах до него и притиснах крака към гърдите си. Докато му разказвах наученото от мама, мускулите в долната част на лицето му затуптяха като сърце. Новината не беше хубава и нямаше начин да разберем дали мутацията се е оказала трайна, нито какви са бъдещите планове на Уил, без да го попитаме лично. Да бе.

— Не може да се върне — казах аз, докато разтривах слепоочията си, които изглежда туптяха в синхрон с челюстта на Деймън. — Ако мутацията се е оказала нетрайна, той би трябвало да осъзнава, че ти ще го убиеш. А ако е трайна…

— Той ще има преимущество — довърши Деймън.

Отпуснах се по гръб.

— Божичко, това е истинска каша. Каша с епични размери. — Каквото и да направехме, бяхме обречени. — Ако се върне, не мога да позволя да се доближи до мама. Ще трябва да й кажа истината.

Деймън мълчеше и се въртеше, докато накрая не застана с лице към таблата на леглото.

— Не искам да й казваш.

Намръщих се и извих глава, срещайки погледа му.

— Трябва да й кажа. Тя е в опасност.

— В опасност е, ако й кажеш. — Той скръсти ръце. — Разбирам защо искаш да го направиш, но ако тя разбере истината, я грози опасност.

Донякъде разбирах логиката му. Всеки човек, който знае истината, беше в опасност.

— Но да го скрием от нея, би било по-лошо, Деймън. — Седнах и се завъртях към него, заставайки на колене. — Уил е психар. Ами ако се върне и продължи започнатото? — Усетих в гърлото си гнет. — Не мога да го позволя.

Деймън прокара ръка през косата си и движението обтегна тънкия плат на дългия ръкав на блузата му по бицепса. Издиша шумно и продължително.

— Първо трябва да разберем дали Уил наистина има намерение да се върне в града.

Бодна ме раздразнение.

— И как предлагаш да стане това?

— Още не съм го измислил. — Деймън се усмихна леко за миг. — Но ще го направя.

Изпънах гръб, обезсърчена. Логически погледнато, имахме време. Не неограничено — няколко дни или най-много седмица, ако се окажехме късметлии, но все пак имахме време. Просто не исках да държа мама в неведение.

— Ти какво прави цял ден? Преследва Доусън? — попитах аз, с което изоставих за момента предишната тема. Той кимна и аз изпитах състрадание. — Какво правеше той?

— Просто се скиташе наоколо, но се опитваше да се отърве от мен. Знаех, че иска да се върне в онази сграда с офисите. И ако не го следях, щеше вече да го е направил. Единствената причина да съм спокоен в момента е, че го оставих с Ди, която го е притиснала вкъщи. — Той замълча и погледна настрани. Раменете му се напрегнаха, сякаш върху тях беше поставен ужасяващ товар. — Доусън… няма да се набута при тях отново.