Дженифър Л. Арментраут
Опал (15)

Петнайсета глава

Чаках детето да извика: „Шегичка!“ и да отпраши към най-близката площадка за игра, но докато секундите се разтегляха, аз просто приех, че нашият Месия с жизненоважната информация е едва юноша.

Люк се усмихна, сякаш знаеше какво си мислех.

— Изненадана? Не трябва да бъдеш. Въобще от нищо не трябва да се изненадваш.

Той се изправи и аз се шокирах от факта, че беше висок почти колкото Деймън.

— Бях на шест, когато реших да се състезавам с високоскоростно такси. То победи, а аз загубих най-якото колело и много кръв, но за мой късмет приятелят ми от детството беше извънземен.

— Как… как се измъкна от Дедал? — попитах.

Искаше ми се да се добавя: „И то толкова млад“.

Люк пристъпи към масата, походката му беше плавна и спокойна.

— Бях техният любим ученик. — Усмивката му беше лукава, почти притеснителна. — Никога не се доверявай на отличник. Нали така, Блейк?

Облегналият се на стената Блейк вдигна разкривено рамене.

— Звучи добре.

— Защо? — Люк седна на ръба на масата. — Защото ученикът рано или късно става по-умен от учителя, а аз имах много, много интелигентни учители. Та така. — Той плесна с ръце. — Ти сигурно си Деймън Блек.

Дори и да беше изненадан, че Люк му знае името. Деймън не го показа.

— Аз ще да съм.

Смехотворно дългите мигли на детето се сведоха.

— Слушал съм за теб. Блейк е голям фен.

Блейк показа среден пръст.

Деймън рече сухо:

— Радвам се да науча, че моят фенклуб се простира надалеч.

Люк изви глава настрани.

— И то какъв фенклуб… О, грешката е моя, не те представих на твоя другар луксианец. Този се нарича Парис. Защо? Не знам.

Парис се усмихна леко и подаде ръка на Деймън.

— Винаги ми е приятно да се срещна с някого, който не робува на стари вярвания и ненужни правила.

Деймън стисна ръката му.

— И на мен. Как се озова край него?

Люк се засмя.

— Дълга история, но за друга среща. Ако има друга среща. — Удивителните му очи отново се насочиха към мен. — Имаш ли представа какво ще направят с теб, ако разберат, че си здрав, функциониращ хибрид? — Той кимна с глава и се ухили. — Такава рядкост сме. Трима от нас на едно място си е направо невероятно.

— Имам добро въображение — казах.

— Така ли? — веждите на Люк се вдигнаха. — Съмнявам се, че Блейк ти е разказал дори и половината… по-лошата половина.

Погледнах към Блейк. Изражението му беше станало безизразно. Леден вятър премина по гърба ми и нямаше нищо общо с липсата на дрехи.

— Но това го знаеш. — Люк се изправи и се протегна като котка след дрямка. — И все още искаш да поемеш голям риск и да си създадеш ужасни неприятности.

— Всъщност, нямаме избор. — Деймън изгледа мрачно Блейк. — Та ще ни дадеш ли кодовете, или не?

Люк сви рамене и прокара пръсти по пачките с банкноти.

— Какво ще спечеля аз?

Издишах остро.

— Освен че ще прецакаме Дедал, не можем да предложим друго.

— Хм, не съм сигурен в това.

Взе пачка стодоларови банкноти, завързана с гумен ластик. След секунда ръбовете на банкнотите се извиха навътре, хартията се стопи, миризма на изгоряло изпълни въздуха и в ръката му не остана нищо.

Завиждах, а идея за използването на светлина само за огън и отопление прелетя през мен.

— Какво можем да направим за теб? — попитах.

— Очевидно парите не са проблем — добави Деймън.

Устните на Люк се извиха.

— Парите наистина не са. — Той избърса длани в джинсите си. — Нито пък властта. Сериозно, единственото, от което се нуждая, е услуга.

Блейк подскочи от стената.

— Люк…

Очите му се присвиха.

— Искам единствено услуга. Такава, от която мога да се възползвам по всяко време. Това искам в замяна и ще ви кажа всичко, от което се нуждаете.

Звучеше лесно.

— Доб…

— Чакай! — прекъсна ме Деймън. — Искаш да обещаем услуга, без да знаем каква ще бъде тя?

Люк кимна.

— Къде е рискът, ако знаете всичко?

— Къде е разумът, ако не го знаем? — отвърна Деймън.

Хлапето се засмя.

— Харесваш ми. Много. Но моята помощ не идва без съответната отплата.

— Боже, ти си като мафиот в пубертет — измрънках аз.

— Нещо такова — оголи той зъби в блажена усмивка. — Това, което вие — всички вие — не разбирате, е, че има неща, много по-големи от гаджето на брата или от приятел… или дори от това да се окажете под нечий палец. Зад ветровете наднича промяна, а ветровете ще са свирепи. — Той погледна към Деймън. — Правителството се страхува от луксианците, тъй като те означават, че човекът вече не е на върха на хранителната верига. За да поправят това, те създават нещо много по-силно от луксианец. И не говоря за обикновени бебенца хибриди.

Потръпнах.

— А за какво говориш?

Лилавите му очи срещнаха моите, но той не каза нищо.

Парис кръстоса ръце.

— Не че искам да съм груб, но ако не сте съгласни на сделката, вратата е там.

Деймън и аз си разменихме погледи. Наистина не знаех какво да кажа. Вярно си беше, като да правиш сделка с мафията. С шефа на зловещата детска мафия.

— Хора — подвикна Блейк, — той е единствената ни възможност.

— Исусе — промърмори Деймън. — Добре. Дължим ти услуга.

Очите на Люк засияха.

— И ти ли?

Въздъхнах.

— Хубаво. Защо не?

— Чудесно! Парис? — Той протегна ръка. Парис се наведе, взе един малък лаптоп и му го подаде. — Дайте ми секунда.

Гледахме как щрака по клавиатурата, с напрегнати от съсредоточаване вежди. Докато чакахме, в края на помещението се отвори врата и младото момиче от сцената надникна в стаята.

Люк вдигна главата си.

— Не сега.

Намръщването на момичето беше епично, но затвори вратата.

— Тя е момичето от…

— Не довършвай това изречение, ако искаш да продължа. Никога не говори за нея. Честно казано, въобще не си я виждала. — Люк отново съсредоточи поглед в екрана. — Иначе всички сделки отпадат.

Стиснах устни, макар да имах хиляда въпроса относно това как двамата са се измъкнали и как оцеляват без никаква защита.

Най-сетне Люк остави лаптопа на бюрото. Екранът беше разделен на четири секции, черно-бели, зърнести, като от охранителна камера. Едната картина изобразяваше гора. Друга показваше висока ограда и порта, трета — охранителен пункт, а последната — охранител, който патрулира около оградата.

— Запознайте се с Маунт Уедър — собственост на Федералната агенция за управление на извънредни ситуации, обслужвано от отдела за национална сигурност. Обектът е разположен във величествената планинска верига Блу Ридж и се използва като тренировъчен лагер и като бомбоубежище на големите политици, ако някой реши да ни нападне — каза с кикотене Люк. — Известно също като лицето на Министерството на отбраната и Дедал, тъй като под земята има шестстотин шибани квадратни метра, оборудвани за тренировки и мъчения.

Блейк се взря в екрана.

— Проникнал си в охранителните им системи?

Люк сви рамене.

— Както казах, бях най-талантливият ученик. Вижте този район. — Той посочи към екрана, където охранител обикаляше около оградата и почти се сливаше със зърнестия фон. — Това е „тайният“ изход, който не съществува. Съвсем малко хора знаят за него, нашият Блейк и е един от тях.

Люк натисна някакъв бутон и камерата се измести надясно. На екрана се показа порта.

— Ето какъв е чалъмът — неделя вечер в девет е най-добрата ви възможност. Тогава идва новата смяна и персоналът е най-малко — само двама охранители патрулират край вратата. ’Щото, нали знаете, неделята си е мързелив ден.

Парис извади подложка и химикалка.

— Портата е първото ви препятствие. Ще трябва да се справите с охранителите, но това е елементарно. Ще се постарая камерите да са изключени между девет и девет и петнайсет, нали се сещате — като в „Джурасик парк“. Имате петнайсет минути да влезете, да си вземете дружките и да се ометете оттам. Та не позволявайте на някакъв плюещ дракон да ви забави.

Деймън се задави от смях.

— Петнайсет минути — прошепна Блейк и кимна. — Осъществимо. Щом влезем в сградата, коридорът води към асансьорите. Можем да отидем на десетия етаж и да стигнем направо до килията.

— Чудесно! — Люк потупа с пръст по портата. — Кодът за тази порта е Икар. Усещате ли тенденция?

Той се засмя. Блейк отново кимна.

— Средната врата, знам. Кодът?

— Почакайте. Накъде водят другите врати? — попитах аз.

— Към великолепната страна на Оз — отвърна Люк и продължи да натиска клавиша, докато камерата се насочи към вратите. — Всъщност, към нищо интересно. Просто офиси и разни помещения на министерството. Някой иска ли да познае какъв е кодът за тази врата?

— Дедал — подхвърлих аз.

Той се ухили.

— Топло. Кодът за тази врата е Лабиринт. Може да се объркате в изписването, знам, но се постарайте да не допускате грешки. Имате само един шанс. Въведете ли грешния код, става грозно. Вземете асансьора до шестия етаж, както каза Блейк, и там въведете кода ДЕДАЛ — с главни букви. Воала!

Деймън поклати колебливо глава.

— Само няколко кода? Това са им мерките за сигурност?

— Ха! — Люк натисна няколко бутона и екраните загаснаха. — Правя повече от това да ви давам кодове и да гася камери, другарчета скъпи. Ще изтрия програмата им за разпознаване на очите. Може да се направи за около десетина до петнайсет минути, без да предизвика съмнения.

— Какво ще стане, ако сме още вътре и тя се включи? — попитах.

Люк вдигна ръце.

— Хм, все едно да си в самолет, който ще се сгромоляса. Стисни глава между коленете си и се сбогувай със света.

— О, това звучи чудесно — казах. — Значи ти си и мутант хакер, така ли?

Той смигна.

— Бъдете внимателни. Няма да снема никакви други предпазни мерки, които са решили да поставят. Това би събудило подозрения.

— Охо — намръщи се Деймън. — Какви други предпазни мерки биха могли да използват?

— Сменят кодовете през ден, доколкото знам. Като се изключи това, остава само охраната, но ние ще идем точно при смяната й — Блейк се ухили. — Всичко ще е наред. Ще се справим.

Парис подаде лист, върху който бяха написани кодовете. Деймън го грабна преди Блейк и го натика в джоба си.

— Благодаря — каза той.

Люк се върна при дивана и при играта си и усмивката му посърна.

— Не бързайте още да ми благодарите. Всъщност, не ми благодарете изобщо. Въобще не съществувам, докато не си поискам услугата. — Той отвори конзолата. — Просто запомнете — тази неделя, точно в девет. Имате петнайсет минути и това е всичко.

— Добре — изрекох думата, докато гледах към Блейк. Би ми било интересно да разбера как са се запознали. — Ами, предполагам, че…

— Ще тръгваме — допълни Деймън и взе ръката ми. — Беше донякъде приятно да се запознаем.

— Все тая — отвърна Люк, а палците му трептяха върху игралното табло. Гласът му ни застигна при вратата: — Нямате си представа какво ви очаква. Бъдете внимателни. Би ми било неприятно, ако не получа услугата си, защото вие може да умрете… или по-лошо.

Потръпнах. Чудесен начин е да приключиш разговор с прилично количество зловещи подмятания.

Деймън кимна към другия луксианец, излязохме и Блейк затвори вратата след себе си. Чак тогава осъзнах, че стаята беше звукоизолирана.

— Е — каза с усмивка Блейк, — не беше толкова лошо, нали?

Завъртях очи.

— Имам чувството, че сключихме сделка с дявола и че той ще се върне за нашите първородни деца. Или нещо подобно.

Деймън свъси вежди.

— Искаш деца? Нали знаеш, с практиката идва…

— Млъкни.

Поклатих глава и закрачих напред.

Бързо преминахме през клуба, през все така претъпкания дансинг. Струва ми се, че и тримата искахме да излезем. Когато наближихме изхода, се огледах около Деймън и Блейк, очите ми обходиха заведението.

Част от мен се зачуди колко от хората тук са хибриди, ако въобще имаше такива. Бяхме рядкост, но от самото начало бях усетила, че в това място има нещо особено. Имаше нещо особено и в онова хлапе, наречено Люк.

Професионалният борец ни поздрави на вратата. Отдръпна се, гигантските му ръце се скръстиха пред гърдите му.

— Запомнете — каза той. — Никога не сте били тук.