Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лукс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дженифър Л. Арментраут

Заглавие: Опал

Преводач: Мартин Янков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Сабина Василева

Художник: istock photo

Коректор: Сабина Василева

ISBN: 978-954-27-1278-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1484

История

  1. — Добавяне

Двайсет и четвърта глава

Гръмотевицата се удари право в учебника ми по история и проби дупка в него. Мълнията не достигна до мен, но книгата ми беше разкрила това, което трябваше да науча.

Кариса не беше приятелски настроена.

И това парадиране с Извора не беше предупреждение.

Пуснах книгата и се изстрелях вляво, докато тя крещеше срещу мен. Портокаловият сок се разплиска по ръба на чашата и намокри пръстите ми. Защо продължавах да го държа? Мозъкът ми изоставаше с развоя на събитията.

Тя отново изстреля енергия към мен и аз направих единственото, за което се сещах. Запратих чашата към лицето й. Чашата се разби, а Кариса отстъпи назад и вдигна ръка към окото си. Лепнеща течност и стъкълца се спускаха по бузата й, смесени с тънка струя кръв.

Обзалагам се, че болеше зверски.

— Кариса — казах аз, отстъпвайки. — Нямам представа какво се е случило, но аз съм ти приятелка. Мога да ти помогна. Просто се успокой, чуваш ли?

Тя забърса очите си и запрати течността към стената. Очите й срещнаха моите, но сякаш изобщо не ме разпозна. Погледът й беше плашещо празен и необятен. Сякаш последните месеци бяха изтрити от паметта й и аз не значех нищо за нея. Зад очите й не се случваше абсолютно нищо.

Очите ми ме заблуждаваха или пък сънувах, защото тя несъмнено беше хибрид, а това беше невъзможно. Кариса не знаеш нищо за извънземните. Тя беше обикновено момиче. Тихо и може би малко срамежливо.

Но я беше хванал грипът.

О, милостиви боже… Тя беше мутирала.

Главата й се изви настрани, очите й се присвиха.

— Кариса, моля те, това съм аз, Кейти. Познаваш ме — настоявах аз. Гърбът ми удари масата и аз огледах отворената врата зад Кариса. — Приятелки сме. Не искаш да направиш това.

Тя закрачи към мен, както онзи зловещ женски терминатор към Джон Конър.

И аз бях напълно Джон Конър.

Поех си дъх, но той не достигна дробовете ми.

— Посещаваме училище заедно, ходим на геометрия и обядваме заедно. Ти носиш очила, наистина авангардни очила. — Не знаех какво да кажа, но продължавах да бърборя, надявайки се, че някак ще я достигна, защото никак не исках да я нараня. — Кариса, моля те.

Но тя очевидно нямаше проблем с това да ме нарани.

Въздухът отново се изпълни с енергия. Наклоних се настрани и тя отново запрати Изворът. Единият край на гръмотевицата й одраска пуловера ми. Из въздуха се разнесе аромат на изгоряла коса и памук, докато аз подскачах към бюрото си.

Прозвуча стон и от лаптопа ми се издигна дим.

Зейнах.

Безценният ми, съвършено новичък лаптоп, който обичах като първородна рожба.

„Да ми се не види“.

Приятелка или не, битката беше започнала.

Скочих към Кариса и я съборих на пода. Пръстите ме обвиха около косата й и се вдигнаха.

Издигна се върволица от тъмни кичури, а после ударих главата й в земята. Чу се едно задоволително „туп“ и тя изврещя от болка.

— Ах, ти, глупава… — Кариса изви таза си нагоре, обви крака около бедрата ми и се завъртя, печелейки надмощие за секунди. Беше като дяволска нинджа — кой би могъл да предположи? Тя удари главата ми много по-силно и, по дяволите, отплатата наистина беше гадна. Рой звезди замъглиха зрението ми. Покрай челюстта ми избухна остра болка и за момент ме потресе.

И тогава нещо в мен се пречупи.

Надигна се кипяща ярост, покри кожата ми, разпали всяка клетка на тялото ми. В гърдите ми се оформи неудържим прилив на сила. Той се разтече като лава по вените ми, достигна върховете на пръстите ми. Воал от червеникаво бял цвят покри очите ми.

Времето отново се забави и се превърна в безкрайно пълзене. Топлината от отдушника развя завесите и леката материя достигна до нас и после спря, увиснала във въздуха. Малките облачета от сив и бял дим замръзнаха. Дълбоко в съзнанието си се досетих, че не са замръзнали действително, а просто аз се движех толкова бързо, че всичко друго изглеждаше спряло.

Не исках да я наранявам, но щях да я спра.

Извих се назад и ударих гърдите й с две ръце. Кариса полетя към тоалетната масичка. Шишенца лосион се разтресоха и паднаха, удряйки я по главата.

Скочих на крака. Дишах тежко. Изворът бушуваше в мен, настояваше да го употребя, да го използвам отново. Да го сдържам, беше като да се опитвам да не дишам.

— Добре — изпъшках аз. — Нека се опитаме поне за малко да се успокоим. Можем да го обсъдим, да разберем какво се случва.

Бавно и болезнено Кариса се изправи на крака. Очите ни се впиха и празният й поглед предизвика тръпки по гърба ми.

— Недей — предупредих я аз. — Не искам да те нараня…

Ръцете й се протегнаха със скоростта на светлината, уловиха бузата ми е ме завъртяха. Бедрото ми се удари в леглото и се строполих на земята. В устата си усетих металичен вкус. Устните ме жегнаха и ушите ми закънтяха.

Кариса сграбчи с юмрук косата ми и ме изправи на крака. По скалпа ми избухна огън и аз изпуснах дрезгав писък. Притисна ме по гръб и обви ръце около врата ми. Тънките пръсти се впиха в трахеята ми и прекъснаха притока на въздух. Моментът, в който не можех да си поема дъх, ме върна към първия ми сблъсък с арумианеца и пробуди чувството на отчаяние и безпомощност, докато дробовете ми копнееха за кислород.

Не бях онова момиче, твърде уплашено, за да се отбранява.

Мамка му.

Позволих на Извора да се събере в мен и го отпуснах. В стаята ми избухнаха звезди, блестяха навред, докато силната струя избутваше Кариса обратно към стената. Мозайката се напука, но Кариса остана на крака. Струи дим се надигнаха от овъгления й пуловер.

Милостиви боже, тази мадама не се даваше.

Завъртях се на крака и още веднъж се опитах да я достигна.

— Кариса, ние сме приятелки. Недей да правиш това. Моля те, чуй ме. Моля те.

Над кокалчетата на пръстите й се насъбра енергия и оформи топка. При други обстоятелства бих й завиждала колко бързо е овладяла способността, направо за наносекунди, тъй като миналата седмица… миналата седмица тя беше нормална.

А сега не знаех кой или какво стои срещу мен.

Лед изпълни дъното на стомаха ми и обгърна вътрешностите ми. Не можеше да се разговаря с нея. Нямаше абсолютно никакъв шанс. Осъзнаването на този факт ми излезе скъпо. Разсеяна, не се изместих достатъчно бързо, когато тя запрати към мен топката енергия.

Вдигнах ръце и изкрещях:

— Спри!

В тази дума вложих всичко, което имах, представях си как малките частици светлина откликват на молбата ми и оформят бариера.

Въздухът покрай мен заблещука, сякаш някой беше разлял тубичка глитер в перфектна линия. Всяка частичка сияеше със силата на хиляда слънца. И в ъгъла на съзнанието си разбрах, че каквото и да става, трябва да е достатъчно, за да спре топката.

Но тя проби бариерата, разби блестящата стена, забави се, но не спря.

Енергията се удари в рамото ми, последва взрив от болка, която за момент ми отне зрението и слуха и ме събори на земята. Паднах по корем на леглото с шумно „ооох“. Въздух излезе от дробовете ми, но нямах време да се отдам на болката.

Повдигнах глава и надникнах през кичурите разрошена коса.

Кариса пристъпи напред, движенията й бяха плавни и после… не чак толкова. Левият й крак започна да трепери, после да се тресе буйно. Рамото й изви лявата част от тялото й — само лявата част от тялото й. Ръката й се отпусна, а половината й лице беше в гърчове.

Надигнах се на слабите си ръце и залазих по леглото, докато не достигнах до ръба.

— Кариса?

Цялото й тяло трепереше, сякаш земята под нея се тресеше. Помислих си, че получава удар, и се изправих.

От кожата й полетяха искри. Миризмата на изгорели дрехи и кожа запушваше носа ми. Тя продължаваше да трепери, главата й се мяташе над омекналия й врат.

Стиснах устата си с ръка, докато се приближавах към нея. Трябваше да й помогна, но не знаех как.

— Кариса, аз…

Въздухът около нея се спука.

Шокова вълна разцепи стаята ми. Столът на компютъра се катурна, леглото провисна на едната си страна, а вълната не спираше пътя си. От гардероба ми се разхвърчаха дрехи. Листа се завъртяха и западаха, сякаш бяха големи плоски снежинки.

Когато вълната ме достигна, тя ме отлепи от земята и ме понесе, сякаш не бях по-тежка от летящите листа. Ударих се в стената до малкото шкафче до леглото ми и останах да вися там, докато шоковата вълна бушуваше.

Не можех да помръдна, нито да дишам.

А Кариса… О, Божичко, Кариса…

Кожата и костите й се свиха навътре, сякаш някой беше включил прахосмукачка в задната страна на главата й. Тя се свиваше милиметър по милиметър, докато накрая изблик светлина със силата на слънчева буря освети стаята — освети цялата къща, а може би и цялата улица, и ме заслепи.

Чу се силно, оглушително пукване и светлината избледня, както и шоковата вълна. Свлякох се на пода, просната сред купища дрехи и хартии, и се опитах да си поема въздух. Не можех да поема достатъчно кислород, защото стаята беше празна.

Погледнах към мястото, където беше стояла Кариса. Там нямаше нищо, освен тъмно петно на пода, точно като това, което беше останало от Барук след неговата смърт.

Не беше останало нищо, абсолютно нищо от момичето — от приятелката ми.

Нищо.