Дженифър Л. Арментраут
Опал (32)

Трийсет и втора глава

Книгата се изплъзна от безжизнените ми пръсти и падна на пода. Ударът завибрира в мен, навсякъде около мен. Поех си въздух, но той заседна в гърлото ми. Сърцето ми се удряше в ребрата.

Очите ми сигурно ме заблуждаваха. Той не можеше да е тук. И не можеше да изглежда по този начин. Беше Уил… Но и не беше. Имаше нещо страховито сбъркано с този човек.

Уил седеше превит на масата, с гръб към хладилника. Последния път, когато го бях видяла, тъмната му кестенява коса беше дебела и гъста, леко посивяваща при слепоочията. Сега парчета от главата му се виждаха под тънък слой бледа коса.

Уил… Уил беше красив мъж, но мъжът, седящ пред мен, се беше състарил драматично. Кожата му беше жълтеникава и опъната по лицето. Без пълнота или форма, напомняше ми на скелетите, които използвахме за декорация на Хелоуин. Някакъв обрив беше засегнал челото му, изглеждаше като петна от малини. Устните му бяха невероятно тънки, както и ръцете и раменете му.

Само очите му не се бяха променили. Бледосини, изпълнени със сила и решителност, те се впиваха в мен. Още нещо изостряше погледа му. Твърдост? Омраза? Не бях сигурна, но това, което блестеше зад тях, беше по-плашещо от армия арумианци.

Уил се изсмя сухо. Действието сякаш му причиняваше болка.

— Тъжна гледка съм, нали?

Не знаех какво да кажа или направя. Колкото и да беше притеснително, че е тук, не изглеждаше способен да ми направи каквото и да било. Това ми вдъхна малко увереност.

Облегна се на стола. Движението изглежда го изтощаваше.

— Какво се е случило с теб? — попитах.

Уил се взираше в мен известно време, преди да плъзне ръка по масата.

— Не си толкова глупава, Кейти. Очевидно е. Мутацията не издържа.

Това се виждаше, но пак не разбирах защо изглеждаше като собственик на крипта.

— Планирах да се върна след няколко седмици. Знаех, че болестта ще бъде тежка… знаех, че ще ми е необходимо време, за да се взема в ръце. Тогава щях да се върна и да бъдем едно голямо, щастливо семейство.

Задавих се.

— Нямаше да позволя това да се случи.

— Майка ти би го искала.

Ръцете ми се свиха в юмруци.

— В началото изглеждаше трайна.

Кашлица разтресе крехкото му тяло и аз почти очаквах да се свлече на земята. — Изминаха седмици. Нещата, на които станах способен… — Лека и кратка усмивка се изписа на сухите му устни. — Движех предмети с махване на ръка, пробягвах километри, без да се изпотя… Почувствах се по-здрав от когато и да било. Всичко се беше подредило. Точно на това се бях надявал, точно за това бях платил.

Ужасеният ми поглед проблесна срещу хлътналите му гърди.

— Какво стана тогава?

Лявата му ръка трепна.

— Мутацията беше нетрайна, но това не значи, че тя не промени тялото ми на клетъчно ниво. Нещо, което исках да предотвратя, се оказа… ускорено от мутацията. Ракът ми — каза той с извити устни. — Ракът ми беше в ремисия. Шансовете за пълно възстановяване бяха високи, но когато мутацията се провали… — Той махна със слабата си ръка към себе си. — Се случи това.

Примигнах поразена.

— Ракът ти се е върнал?

— С подкрепления — каза той и се засмя с ужасния си, крехък смях. — Вече нищо не може да се направи. Кръвта ми е като отрова. Органите ми се предават с необичайна скорост. Явно теорията, че ракът е свързан с ДНК-то, има известни основания.

Всяка дума, която произнасяше, изглежда го уморяваше и нямаше съмнение, че той е на крачка или две от смъртта. Заля ме неохотно състрадание. Колко ли му беше гадно, че всичко, което направи, за да подсигури здравето си, беше довело до смъртта му?

Поклатих глава. Иронията си беше вещица.

— Ако беше оставил събитията на естествения им ход, щеше да си добре.

Очите му срещнаха моите.

— Държиш ли да го натякваш?

— Не. — И наистина не държах. Всъщност ми прилошаваше от това. — Тъжно е, наистина тъжно. — Той подсмръкна.

— Не искам съжалението ти.

Добре. Скръстих ръце.

— Тогава какво искаш?

— Искам отмъщение.

Веждите ми се изстреляха нагоре.

— За какво? Сам си го причини.

— Направих всичко, както трябваше! — той удари юмрук в масата — разтресе я и ме изненада. Е, беше по-силен, отколкото изглеждаше. — Направих всичко, както трябваше! Вината е на Деймън. Той не направи това, което трябваше да направи.

— Излекува те, както пожела.

— Да! Излекува ме! И това ми даде временна мутация. — Нов пристъп на кашлица го прекъсна. — Той… не предизвика мутация в мен. Това, което направи… даде ми толкова, колкото пожела, и си помисли, че това ще му осигури достатъчно време, за да се измъкне.

Взрях се в него.

— Това с лекуването и мутациите не е точно наука.

— Права си. Министерството е натоварило цяла организация с това да разбере при какви условия се създава успешно хибрид. — Не казваше нещо ново. — Но Деймън е най-силният. Нямаше причина да се окаже нетрайна.

— Няма как да знаеш какво е можело да се случи.

— Не се преструвай, че не знаеш — изплю той. — Хлапето знаеше какво прави. Видях го в очите му. Тогава просто не знаех какво означава.

Погледнах настрани и после пак се обърнах към него.

— Лекуването трябва да е породено от искрено желание, за да проработи. Всичко друго е обречено на провал… поне така смятаме.

— Това са грандиозни глупости.

— Така ли? — погледът ми премина по него. Да, държах се като кучка, но той ме беше заключил в клетка, беше ме измъчвал и беше спал с майка ми, за да постигне целта си. Съчувствах му, но по някакъв извратен начин той си беше получил заслуженото. — Не ми звучат като глупости.

— Толкова си надменна, Кейти. Последния път, когато те видях, врещеше като заклана.

Съчувствието ми се изпари.

— Какво искаш, Уил?

— Казах ти. — Той се изправи неловко, поклащайки се вляво от масата. — Искам отмъщение.

Вдигнах вежда.

— Не знам как ще успееш да го получиш.

Той постави едната си ръка на тезгяха, за да се задържи изправен.

— Вината е твоя. И на Деймън. Аз сключих сделка и изпълних своята част.

— Доусън не беше на посоченото от теб място.

— Не. Бях го пуснал по-рано. — Наглата му усмивка приличаше на гримаса. — Трябваше да си дам достатъчно време, че да се измъкна. Знаех, че Деймън ще тръгне след мен.

— Не. Нямаше, защото наистина не знаеше дали е подействало, или не. Ако беше…

Спрях.

— Щяхме да сме свързани и той нямаше да може да направи нищо? — предположи той. — На това се надявах.

Видях как постави ръка на мършавото си бедро и се почувствах благодарна, че мама нямаше да го види в това състояние. Уил щеше да й напомни за татко. Част от мен ми нашепна, че трябва да му помогна. Уил седна или нещо такова.

Оголи жълти зъби.

— Но вие двамата сте свързани, нали? Едно цяло, разделено на две. Ако умре единият, умира и другият.

Това привлече вниманието ми. Стомахът ми подскочи.

Той забеляза реакцията ми.

— Ако трябва да посоча какво бих искал най-силно, то бих казал, че желая да го накарам да страда, да живее без това, което цени най-много, но… Той няма да умре моментално, нали? Ще знае — и тези секунди, в които знае…

Бавно осъзнах намерението му. Ушите ми се изпълниха с бучене и устата ми пресъхна. Той искаше да ни убие.

С какво? С лоши помисли?

Уил извади пистолет изпод увисналата си риза.

О, да, това щеше да свърши работа.

— Не говориш сериозно — казах и поклатих глава.

— Напълно сериозен съм. — Той си пое дъх и гърдите му изтракаха с мъртвешки звук. — После ще седна тук и ще изчакам хубавкото ти майче да се върне. Първо ще види мъртвото ти тяло и после ще опознае дулото на пистолета ми.

Сърцето ми спря. Ледена вода покри кожата ми. Бученето се превърна в рев. Сякаш някой превключи един лост дълбоко в мен и нещо различно пое контрол. Не беше боязливата, лековерна Кейти, която го беше последвала до колата. Не беше тази, която беше седяла в кухнята само преди секунди и го беше съжалявала.

Това беше момичето, което беше стояло пред Вон и беше гледало как животът го напуска.

Може би по-късно щях да се притесня от това колко бързо беше настъпила промяната в мен. Колко лесно ми беше да превключа от момичето, което тъкмо си беше купило рокля за бала и се беше шегувало с гаджето си, към непознатата, която владееше тялото ми и беше готова на всичко, за да предпази любимите ми хора.

Но в момента не ми пукаше.

— Няма да нараниш Деймън. Няма да нараниш и мен — казах аз. — И определено няма да нараниш майка ми.

Уил вдигна пистолета. Металът изглеждаше прекалено тежък за люлеещата се ръка.

— Какво ще направиш, Кейти?

— Ти ми кажи. — Поех с дръзка крачка напред, мозъкът ми и устата ми бяха обсебени от непознатата. — Хайде, Уил, достатъчно си умен, за да се досетиш сам.

— Нямаш куража за това.

Заля ме спокойствие и на устните ми разцъфна усмивка.

— Не знаеш на какво съм способна.

До този момент и аз не знаех на какво бях способна, но като видях как Уил наднича зад дулото на пистолета, веднага разбрах точно на какво съм способна. И колкото и да е погрешно, не се притеснявах от това, което трябваше да направя.

Одобрявах го напълно.

Част от мен беше уплашена от това колко бързо дойде въпросното одобрение и аз исках да върна старата Кейти, защото тя би имала проблем с това. Щеше да й прилошее от намеренията и думите ми.

— Изглеждаш малко отпаднал, Уил. Май трябва да отидеш на преглед. О, почакай. — Разширих невинно очи. — Не можеш да отидеш при обикновен лекар, защото макар мутацията очевидно да е отшумяла, съм убедена, че те е променила. Не можеш да отидеш и в министерството, защото това би било самоубийство.

Ръката около пистолета потрепери.

— Мислиш се за много умна и смела, нали, малката?

Свих рамене.

— Може би, но съм убедена, че съм напълно здрава. Ами ти, Уил?

— Млъкни — изсъска той.

Пристъпих до кухненската маса и огледах пистолета. Ако успеех да го разсея, можех да го надвия. Не исках да изпробвам теорията за улавянето на куршум от въздуха.

— Просто се замисли за всичките пари, които плати, без в крайна сметка да получиш резултат — казах аз. — И загуби всичко — кариерата си, парите си, майка ми, здравето си. Кармата е гадничка, нали?

— Тъпа кучка. — Между напуканите му устни полетя слюнка. — Ще те убия и ти ще умреш със знанието, че безценният ти изрод отива в гроба. И после ще поседя тук и ще изчакам майка ти да се върне.

Човечността ми тотално изключи. Беше ми писнало напълно.

Уил се усмихна.

— Къде ти е голямата уста сега?

Погледът ми се сведе към пистолета и аз усетих как Извора се събира по кожата ми. Разширих пръсти, върховете им вече изтръпваха. Посегнах към силата и се съсредоточих в пистолета. Ръката му отново потрепери. Дулото на пистолета се изви вляво. Пръстът на спусъка помръдна.

Гърлото на Уил се сгърчи и той преглътна.

— Какво… какво правиш?

Вдигнах очи и се усмихнах.

Кървясалите му очи се разшириха.

— Ти…

Махнах с ръка вляво и се случиха няколко неща. Имаше пукащ звук, сякаш някой вадеше тапата на бутилка шампанско, но звукът беше заглушен от рева на електричеството, което потече напред, и пистолетът падна от ръката на Уил.

Беше истинска светкавица — чиста и сурова.

Поток червеникаво бяла светлина се понесе из стаята и се заби в гърдите на Уил. Може би… може би ако не беше много болен, нямаше да му навреди толкова, но мъжът беше слаб, а аз не бях.

Той полетя назад, удари се в стената до хладилника, главата му се люшкаше на врата, все едно беше парцалена кукла. Той не издаде звук, когато се свлече на пода като безкостна купчина. Това беше — свърши се. Повече нямаше да се тревожа за Уил, за това къде е и какво прави. Тази част от живота ни беше приключила.

„Къщата ми е като взвод за разстрел“, помислих си.

Издишах и тогава нещо — не разбрах какво — се обърка. Въздухът заседна в гърлото ми, в дробовете ми, но когато си поех дъх, последва изгаряща болка, която преди не бях забелязала. Но когато Изворът заглъхна в мен, изгарящото усещане премина към гърдите ми и плъзна по стомаха ми.

Погледнах надолу.

Червено петно се беше появило на бледата синя блуза и нарастваше… все повече и повече, неравен кръг, който кървеше.

Притиснах длани в кръга — беше влажен, топъл и лепкав. Кръв. Беше кръв — моята кръв. Главата ми се замая.

— Деймън — прошепнах.