Дженифър Л. Арментраут
Опал (20)

Двайсета глава

Ди кацна на най-долното стъпало като побъркана феичка, готова да изпрати земята в огнения пъкъл. Косата й беше силно издърпана назад, очите й — ярки и трескаво зелени. Тънка цепка се появи на устните й. Пръстите й обвиха коленете й като остри нокти, готови за сеч.

— Той е тук — каза тя, погледът й беше съсредоточен в прозореца до вратата.

Погледнах към Деймън. На лицето му се изписа вълча усмивка. Въобще не беше притеснен от убийствените апетити на сестра си. Може би не беше добра идея да викам Блейк тук.

Тя подскочи от стъпалото и отвори вратата, още преди Блейк да успее да почука. Никой не се опита да я спре или дори да направи крачка към нея.

Изненадан, Блейк свали ръката си.

— Оу, здрасти…

Ди вдигна слабата си ръка и заби юмрука си в челюстта на Блейк. От удара той залитна три крачки назад.

Устата ми зейна.

Андрю се изсмя.

Ди се завъртя и въздъхна:

— Добре. Приключих.

Наблюдавах как отиде до креслото и седна, поклащайки ръка.

— Обещах й един добър удар — каза с подсмихване Деймън. — Сега вече ще се държи прилично.

Взрях се в него.

Блейк се заклатушка през вратата, търкайки брадичката си.

— Добре — каза той и потрепери. — Това си го заслужих.

— Заслужаваш доста по-лоши неща от това — заяви Андрю. — Не го забравяй.

Той кимна и се огледа в стаята. Шест луксианци и бебе хибрид се взираха в него. Имаше благоприличието да изглежда нервен, дори уплашен. Враждебността в стаята беше осезаема.

Блейк се измести, така че гърбът му да е опрян на стената. Умен ход. Бавно се протегна към задния си джоб и извади един навит лист.

— Предполагам, че е редно да приключим по-бързо с това.

— Добро предположение — каза Деймън и сграбчи листа от ръката му. — Какво е това?

— Карта — отговори Блейк. — Пътят, по който трябва да минем, е отбелязан в червено. Това е противопожарен изход и ще ни заведе до задния вход на Маунт Уедър.

Деймън разви картата на масата за кафе. Доусън надникна над рамото на брат си и прокара пръст по извитата червена линия.

— Колко време ще отнеме да минем по този път?

— Около двайсет минути с кола, но няма как да се промъкнем незабелязано с кола там. — Той направи премерена крачка напред, гледайки Ди, която също го гледаше. На лявата му буза имаше червен белег. Щеше да остане синка. — Ще минем пеша и то бързо.

— Колко бързо имаш предвид? — попита го Матю от позицията си до трапезарията.

— Толкова бързо, колкото е нечовешки възможно — отвърна Блейк. — Трябва да се движим със скоростта на светлината. Люк ще ни осигури точно петнадесет минути, а ние не можем да се мотаем около Маунт Уедър, докато чакаме да стане девет. Трябва да отидем там пет минути по-рано и да прекосим този път възможно най-бързо.

Облегнах се. Само веднъж бях достигала скоростта, необходима за това, за което говореше той. Тогава бях преследвала Блейк.

Деймън вдигна глава.

— Ще можеш ли да се справиш?

— Да.

Имайки се предвид обстоятелствата, бях сигурна, че ще успея. Дано.

Ди се изправи с поклащане на главата.

— Те колко бързо могат да тичат?

— Адски бързо, ако нуждата го налага — отговори Блейк. — Тръгни още веднъж към мен и ще ти покажа колко бързо мога да тичам.

Ди се изкикоти.

— Обзалагам се, че пак ще те хвана.

— Най-вероятно — промърмори той. После каза: — Ще трябва да се упражнявате утре цял ден. Може би дори и тази вечер. Не може да допуснем някой да ни забави.

Отне ми секунда да осъзна, че говори за мен.

— Няма да забавя никого.

— Просто искам да сме сигурни.

Погледът му се нагнети, когато срещна моя.

Бързо извърнах очи. Фактът, че очевидно бях най-слабата в групата, ме притесняваше. Ди и Ашли сигурно биха били по-подходящ избор, но аз знаех, че мога да се справя.

— Тя не е проблем, за който ти трябва да се безпокоиш — изсъска Деймън.

Матю пристъпи напред, заставайки между Деймън и Блейк.

— Добре. Знаем, че по този път ще се изкачим нагоре. Но къде искаш да изчакаме?

Деймън скръсти ръце с присвити очи.

— В началото на аварийния път, това би ви дало шанс да избягате, ако нещо се обърка.

— Нищо няма да се обърка — заяви Ашли, поглеждайки Деймън. — Там ще ви изчакаме.

— Разбира се — каза Деймън и се усмихна успокоително. — Всичко ще е наред, Ашли.

Ощипах бедрото си. Не иска нея. Не иска нея. Не иска нея. Това помогна.

— Вярвам ти — промълви Ашли, докато очите й го гледаха с обожание, все едно беше някакъв светец.

Ощипах бедрото си по-силно. Ще я фрасна. Ще я фрасна. Ще я фрасна. Това не помогна.

Блейк прочисти гърло.

— Та, както и да е. Люк каза, че има стара ферма на изхода на аварийния път. Би трябвало да можем да паркираме там.

— Звучи добре. — Доусън отстъпи назад и постави ръце на кръста си. Кичур коса залитна напред. — След като пристигнем там, имаме петнайсет минути, нали?

Деймън кимна.

— Според думите на лидера на детската мафия Люк — имаме толкова.

— И можем да се доверим на това хлапе? — попита Матю.

— Аз мога да гарантирам за него.

Изгледах Блейк.

— Това несъмнено вдъхва доверие.

По бузите му изби червенина.

— Надежден човек е.

— Мислиш ли, че времето е достатъчно? — обърна се Доусън към брат си. — Да влезем вътре, да измъкнем Бет и Крис и да излезем?

— Би трябвало да стигне. — Деймън нави картата и я пъхна в задния си джоб. — Ти ще измъкнеш Бет, а този неграмотник ще измъкне Крис.

Блейк завъртя очи.

— Андрю, Кити и аз ще ги прикриваме. Не би трябвало да отнеме и петнайсет минути. — Деймън седна до мен и насочи погледа си към Блейк. — А после взимаш Крис и се махаш далеч оттук. Нямаш причина да се връщаш.

— Ами ако има? — попита Ди. — Ако си намери друга причина да ви изнудва да му помагате?

— Няма да го направя — заяви Блейк и аз усетих погледа му. — Нямам причина да се връщам.

Тялото на Деймън се напрегна.

— Ако се върнеш, ще ме накараш да извърша нещо, което не искам да правя. Сигурно ще ми достави удоволствие, но не искам да го правя.

Блейк потърка брадичката си.

— Разбрано.

— Добре тогава — обърна се към всички Матю. — Ще се срещнем тук в шест и половина утре. Нали няма да имаш проблеми, Кейти?

Кимнах.

— Мама мисли, че ще пренощувам у Лиса. Тя и без това е на работа.

— Тя все е на работа — каза Ашли, загледана в ноктите си. — Обича ли въобще да се прибира?

Не бях сигурна дали това е заяждане, или не, затова запазих хладнокръвие.

— Плаща ипотека, сметки, разноски за храна и всички мои разходи напълно сама. Налага й се да работи много.

— Може би и ти трябва да си намериш работа — предложи тя и очите й просветнаха. — Нещо за следобедите след училище, което ще отнеме не повече от двайсетина часа седмично от живота ти.

Сгънах ръце и стиснах устни.

— Защо го предлагаш, ако мога да знам?

На устните й се появи котешка усмивка и погледът й премина край мен.

— Просто смятам, че ако се притесняваш дали майка ти успява да свърже двата края, няма да е лошо да й помогнеш.

— Убедена съм, че това е причината.

Успокоих се, когато Деймън прокара ръка по гърба ми.

Ашли забеляза жеста и усети горчивина в устата си.

Нека ти е.

— Трябва да се тревожим само за едно — каза Блейк, сякаш наистина само едно нещо можеше да се обърка. — Имат аварийни врати, които се затварят на няколко метра, след като се включи алармата. Тези врати имат защитни оръжия. Не се доближавайте до сините светлини. Те са лазери. Ще ви разкъсат на парчета за секунди.

Всички го зяпнахме. Брей, да, това си беше голям проблем.

Блейк се усмихна.

— Но не би трябвало да бъдат проблем. Навярно ще се вмъкнем и измъкнем, без да ни забележат.

— Добре — каза бавно Андрю. — Нещо друго? Като мрежа от оникс, за която трябва да се безпокоим?

Блейк се засмя.

— Не, това е всичко.

Ди пожела Блейк да напусне, след като планът беше съставен. Без да протестира, той се отправи към вратата и спря, сякаш искаше да каже нещо. Отново усетих погледа му. Но той си тръгна. Групата се разпръсна, Ашли и Андрю останаха назад.

Плеснах с ръце.

— Искам да тренирам скоростта си. В смисъл — знам, че мога да съм бърза като вас, но просто искам да се поупражнявам.

Ди облегна ръка на дивана, поемайки дълбоко въздух.

— Няма да е лошо. — Доусън се усмихна накриво. — Аз също имам нужда от малко упражнения.

Деймън се изтегна назад и обви ръка около кръста ми.

— Сега вече се стъмва. Ще вземеш да си счупиш врата.

Но ще го направим утре.

— Благодаря за доверието.

— За теб винаги.

Сръчках го с лакът, докато се обръщах към Ди. Тя все още се взираше в мебелировката, сякаш там се криеха някакви отговори. Нищо нямаше да излезе.

— Ще… ще ни помогнеш ли?

Тя отвори уста, после я затвори и поклати глава. После, без да продума, прелетя покрай нас и се качи нагоре. Посърнах.

— Ще й мине — каза Деймън и ме стисна леко. — Убеден съм.

Съмнявах се, но кимнах. На Ди никога нямаше да й мине. Не знам защо въобще се опитвах.

Деймън седеше от другата ми страна и на лицето му се изписа объркване.

— Не знам какво й се е случило, докато ме нямаше. Не разбирам.

Притиснах устни. Аз й се бях случила.

— Всички се променихме, братко — Деймън отново ме притисна до него. — Но нещата… нещата ще се оправят скоро.

Доусън ни наблюдаваше със свъсени вежди. Тъга се промъкна в очите му и помрачи трептящия им цвят. Чудех се какво ли си мислеше, когато ни виждаше заедно. Може би си спомняше себе си и Бет, прегърнати на дивана? Тогава той примигна и на устните му се появи усмивка?

— Маратон на Ловци на духове?

— Няма нужда да ме питаш два пъти. — Деймън повдигна ръка и дистанционното се изстреля към него. — Имам записани почти шест часа. Пуканки? Трябват ни пуканки.

— И сладолед — добави Доусън. — Ще донеса храната.

Часовникът на стената показваше седем и половина. Вечерта щеше да бъде дълга, но докато се настанявах до Деймън, осъзнах, че не бих искала да съм никъде другаде.

Деймън потърка устни в бузите ми, протегна ръка и измъкна одеялото от другия край на дивана. Разстла го върху двама ни и аз просто потънах в него.

— На него му мина, нали?

Погледнах към Деймън с усмивка.

— Да, така е.

Погледът му се срещна с моя.

— Нека просто се постараем утрешният ден да не съсипе всичко.

* * *

До един на обяд на следващия ден вече бях покрита в кал и се потях като прасе в ада. Бях се справила по-добре, отколкото се опасявах, бях способна с лекота да издържа на темпото на Деймън и бях паднала само… четири пъти. Теренът просто не прощаваше.

Минах покрай Деймън и той замахна с ръка към мен. Стрелнах го с равнодушен поглед, на който той отвърна с лукава усмивка.

— Имаш кал по бузите — каза той. — Сладко.

Както обикновено, той изгледаше съвършено. Та дори не се беше изпотил!

— Винаги ли е толкова дразнещо добър? — попитах.

Доусън, който изглеждаше толкова съсипан колкото и аз, кимна.

— Да. Той няма равен в подобни неща — сражения, бягане, физическите работи.

Брат му сияеше, докато аз махах калта от гуменките си.

— Гадина — казах.

Деймън се засмя.

Сдържах си езика и отново застанах до двамата братя. Бяхме на ръба на гората, която започваше от предния ми двор. Поех си няколко пъти дъх и посрещнах Изворът, който нахлу в мен. Чувството за пътуване с увеселително влакче се върна и мускулите ми се втвърдиха.

— Пригответе се — каза Деймън и ръцете му се свиха от двете му страни. — Старт!

Оттласнах се, стъпих здраво на земята и започнах да се надбягвам с братята. Въздухът шибаше край мен, докато набирах скорост. Сега, след като се научих да внимавам за стърчащи клони и камъни, следях с очи краката си и околния терен. Вятърът хапеше бузите ми, но пощипването беше приятно. Означаваше, че съм бърза.

Дърветата се размазваха, докато профучавах край тях и под ниските клони. Подскачах край скали и храсти и постепенно изпреварих Доусън. Скоростта развя косата ми, освобождавайки я от вързаната опашка. В гърлото ми застина смях. Докато тичах, забравях за глупавата ревност, за нерешения проблем с Уил, дори и за това, което трябваше да направим по-късно същата вечер.

Този тип тичане, бързо като вятъра, беше освобождаващо.

Деймън се стрелна покрай нас и достигна потока поне десет секунди преди нас. Забавянето беше проблемно. Не можеш просто да спреш, не и с подобна скорост. Ще се проснеш по лице на земята за секунди. Затова забивах крака в земята и ритах камъчета и пръст, докато прекосявах последни сантиметри.

Ръката на Деймън се изстреля и обви кръста ми, за да не падна в езерото. Със смях се обърнах, протегнах ръце и целунах бузата му.

Той се ухили.

— Очите ти светят.

— Сериозно? Като твоите? Точно като блестящ диамант?

Доусън спря, при което рошавата коса на главата му се развя.

— Не, просто с по-светъл нюанс на цвета. Красиво е.

— Прекрасно е — поправи го Деймън. — Но внимавай да не го правиш пред хората. — Щом кимнах, той пристъпи към брат си и го потупа по гърба. — Хайде да приключваме. И двамата сте достатъчно добри, а аз умирам от глад.

Лъч гордост проблесна в мен, докато не си спомних колко е важна предстоящата вечер. Не можех да бъда най-слабото звено.

— Момчета, вие си ходете. Аз ще потичам още малко.

— Сигурна ли си?

— Да. Искам да мога да те надбягам с цели обиколки.

— Това никога няма да стане, котенце. — Той се приближи уверено към мен и ме целуна по бузата. — По-добре се откажи.

Ударих игриво гърдите му.

— Един ден ще ми дишаш прахта.

— Съмнявам се да го доживеем — ухили се Доусън и погледна към брат си.

Сърцето ми спря, когато ги видях да се шегуват и се смеят заедно. Постарах се да не променям изражението си, макар да видях как Деймън леко залитна. Без да подозира значимостта на думите си. Доусън отново отметна коси и пое към къщата.

— Ще се състезаваме ли, братко? — извика Доусън.

— Върви — прошепнах на Деймън.

Той ми изпрати кратка усмивка и после се затича към брат си.

— Знаеш, че ще загубиш.

— Сигурно. Но това поне ще ти вдигне самочувствието, нали?

Все едно Деймън се нуждаеше от помощ в тази област. Усмихнах се и ми стана топло и приятно, докато те се шегуваха и изчезваха от поглед. Изчаках няколко минути, прочистих съзнанието си и се затичах отново към къщата. При нормална скорост отнемаше пет минути, ако пресмятах вярно. След като навлязох сред дърветата, се завъртях и се приготвих.

Усетих как Изворът се разгаря и се хвърлих напред.

Две минути.

Направих го отново и засякох.

Второто връщане отне минута и трийсет секунди. Направих го отново и отново, мускулите ми изгаряха редом с дробовете. Накрая изминах петминутното бягане до петдесет секунди. Не мислех, че мога да стана по-бърза.

Странно беше, че макар мускулите ми да трепереха, не ме боляха. Сякаш бях тичала редовно години наред, все едно бях бягала от вратата на книжарницата до секцията с нови книги и толкова.

Протягах се и наблюдавах как слънцето се пречупва от дърветата и се отразява в частично замръзналия залив. Пролетта не беше далеч. Отметнах косата си и я прибрах зад рамо. Пролетта щеше да дойде, стига само да се измъкнехме от Маунт Уедър живи.

— Грешах. Наистина нямаш нужда от тренировки.

Завъртях се светкавично при звука на гласа на Блейк. Той стоеше на няколко крачки от мен, облегнат на едно дебело дърво и с ръце в джобовете. Безпокойство и смут се надигнаха в корема ми.

— Какво правиш тук? — попитах твърдо аз с равен глас.

Блейк сви рамене.

— Гледам.

— Да, това хич не е зловещо.

Той се усмихна с прилепнали устни.

— Трябваше да се изразя по-ясно. Гледах ви как тичате. Добри сте, направо сте страхотни. Дедал несъмнено биха ви се зарадвали.

Топката в корема ми нарасна.

— Това заплаха ли е?

— Не. — Той примигна, бузите му почервеняха. — Боже, не. Имах предвид, че си наистина много добра. Ти си точно това, което искат от един хибрид.

— Като теб?

Той сведе поглед към земята.

— Да, като мен.

Ситуацията беше неловка, пък и се ядосвах, че дишам един и същ въздух с Блейк. Обикновено не таях стара злоба, но за него можех да направя изключение. Отправих се към къщата.

— Притеснена ли си за довечера?

— Не желая да разговарям с теб.

Той бързо застана зад мен.

— Защо не?

Защо не? Сериозно ли? Защо не? Въпросът ме разгневи. Без да мисля, се обърнах и забих юмрука си в слънчевия му сплит. Въздухът бързо излезе от него, а шеметното удоволствие посади на лицето ми усмивка.

— Боже! — изсумтя няколко пъти той. — Защо всички момичета ме удряте?

— Заслужаваш нещо много по-лошо. — Завъртях се край него и после отново закрачих към къщата си. — Защо не искам да говоря с теб? Защо не попитаме Адам?

— Добре. — Той ме настигна, потъркваше корема си. — Права си. Но казах, че съжалявам.

— Извинението не оправя подобни неща.

Поех си въздух и примигнах срещу ярките лъчи на слънцето, промъкващи се между клоните.

Не можех да повярвам, че въобще водех този разговор.

— Опитвам се да се реванширам.

Засмях се на нелепата идея, че той би могъл да се реваншира за стореното. След нощта, в която Адам умря, донякъде разбирах смъртното наказание и причините, поради които е било въведено. Или ако все още имах някакви възражения срещу него, то напълно приемах доживотния затвор като наказание за убийство.

Спрях.

— Защо всъщност си тук в момента? Знаеш, че Деймън ще се ядоса, а той удря по-силно от мен или Ди.

— Исках да поговоря с теб. — Погледът му се вдигна напред. — А на теб някога ти беше приятно да си говориш с мен.

Да, преди да се превърне в отрочето на дявола, беше доста свястно момче.

— Мразя те — казах и наистина го мислех.

Степента на неприязън, която чувствах към него, надхвърляше всички класации.

Блейк потръпна, но не погледна настрани. Вятър виеше в дърветата, увиваше косата ми около лицето ми и изправяше неговата.

— Никога не съм искал да ме мразиш.

Изсмях се кратко и продължих да ходя.

— Определено се справи зле с това.

— Знам. — Вървеше на стъпка зад мен. — И знам, че не мога да променя миналото. Дори не съм убеден, че бих го направил, ако имах възможност да се върна назад.

Изгледах го с омраза.

— Поне си честен, нали? Все едно.

Той натика ръце в дънните си.

— Ти би направила същото, ако беше на мое място. Ако трябваше да предпазиш Деймън.

По гърба ми пролазиха тръпки и челюстта ми се втвърди.

— Би го направила — настоя тихо той. — Би направила това, което направих аз. И именно това те тревожи повече от всичко друго. Между нас има повече общи неща, отколкото ти се иска да признаеш.

— Между нас няма нищо общо!

Стомахът ми се надигна, защото дълбоко в себе си, както бях казала на Деймън, знаех, че съм много подобна на Блейк. Макар да бях наясно с това, нямаше да му доставя удоволствието да го призная пред него, особено след като той беше сторил толкова много, за да ме промени.

Ръцете ми се свиха в юмруци. Крачех между клони и храсти.

— Ти си чудовище, Блейк. Истинско, дишащо чудовище. Не искам да бъда като теб.

За момент той не каза нищо, после промълви:

— Ти не си чудовище.

Ченето ме заболя, тъй като стисках зъби твърде силно.

— Ти си като мен, Кейти, наистина, но си по-добра от мен. — Отново настъпи пауза, а после той каза: — Харесах те от момента, в който те срещнах. Макар да знаех, че е глупаво да чувствам нещо такова, все пак те харесах.

Спрях и го огледах поразена.

— Какво?

Бузата му беше огненочервена.

— Харесвам те, Кейти. Много. Знам, че ме мразиш, и че обичаш Деймън. Разбирам го, но просто исках да ти го кажа, в случай че нещата се объркат довечера. Не че ще стане, но, нали разбираш… Както и да е.

Дори не можех да осмисля думите му. Нямаше начин. Обърнах се и закрачих отново към къщата, която вече се виждаше. Той ме харесваше. Много. Затова предаде приятелите ми и мен. Затова уби Адам и се върна да ни изнудва. Истеричен смях се надигна в гърлото ми и след като веднъж се засмях, после не можех да спра.

— Мерси — промърмори той. — Аз ти го казвам, а ти ми се смееш.

— Радвай се, че се смея. Защото другият вариант е отново да те ударя, което още не е изк…

Блейк се хвърли върху мен и ме събори на земята. Въздухът излезе светкавично от дробовете ми, тежестта на Блейк притисна тялото ми с все сила.

— Недей — прошепна в ухото ми той, ръцете му се обвиха малко над китките ми. — Имаме компания… И то не от готината.