Дженифър Л. Арментраут
Опал (17)

Седемнайсета глава

По някое време опитах да се раздвижа, а когато проговорих, гласът ми се заглуши от допира с гърдите му:

— Не мога да помръдна.

Смехът му тътнеше в мен, докато той отпускаше хватката си.

— Ние така се гушкаме.

— Наистина трябва да се отправям към вратата скоро. — Прозях се, не исках да си тръгвам. Бях толкова отпусната, дори не чувствах пръстите на краката си. — Мама ще е вкъщи скоро.

— Сега ли трябва да тръгваш?

Поклатих глава. Имахме около час. Исках да й направя вечеря, така че може би оставаха най-много трийсет или четирийсет минути. Деймън постави пръст на брадичката ми и го вдигна.

— Какво? — попитах.

Очите му потърсиха моите.

— Исках да поговорим, преди да си тръгнеш.

Назря тревога.

— За какво?

— За неделя — каза той и тревогата ми се смрачи. — Ти смяташ, че си длъжна да го направиш, но нали знаеш, че това всъщност не е така?

— Деймън… — определено знаех накъде вървеше този разговор. — Ние сме тук заради решенията, които аз…

— Ние — поправи ме нежно той. — Решенията, които ние взехме.

— Ако не бях тренирала с Блейк и те бях послушала, нямаше да сме тук. Адам щеше да е жив. Ди нямаше да ме мрази и в червата. Уил нямаше да снове наоколо и да прави бог знае какво. — Стиснах очи. — Мога да продължа още. И още. Схващаш идеята.

— И ако не беше взела онези решения, нямаше да сме си върнали Доусън. Беше донякъде тъп, донякъде умен ход.

Засмях се сухо.

— И това го има.

— Не можеш да поемеш цялата вина, Кити. — Леглото се раздвижи, докато той се намести на един лакът. — Ще станеш като мен.

Погледнах го.

— Какво? Невероятно високо и надменно извънземно?

Той се усмихна.

— Да, надменна. Обвинявах се за случилото се с Доусън. Това ме промени. Все още не съм такъв, какъвто бях, преди да се случи всичко. Не си го причинявай.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но кимнах. Последното нещо, което исках, беше Деймън да се тревожи за евентуалните ми разходи за терапевт. И беше време да стигнем до това, което искаше да каже.

— Не желаеш да дойда в неделя?

Деймън си пое дълбоко дъх.

— Само ме чуй, става ли? — Когато кимнах, той продължи: — Знам, че искаш да помогнеш, и знам, че можеш. Виждал съм на какво си способна. Ставаш доста плашеща, когато се ядосаш.

„И представа си няма“, помислих си огорчено.

— Но… ако нещата загрубеят, не искам да си замесена. — Погледът му се задържа върху мен. — Искам да си някъде в безопасност.

Знаех какво има предвид и исках да го успокоя, но просто не можех да остана скрита на сигурно място.

— И аз не искам ти да си замесен. Деймън. Аз искам ти да си в безопасност, но не те моля да се скриеш някъде.

Веждите му се събраха.

— Това е различно.

Понадигнах се в леглото.

— Защо да е различно? И ако кажеш, че е така, защото си момче, ще те пребия.

— Хайде, котенце.

Очите ми се присвиха.

Той въздъхна.

— Повече от това е. Причината е, че аз имам опит. Толкова е просто. А ти нямаш.

— Добре, имаш право, но пък аз съм била вътре в клетка. С това си познание имам повече причини да се постарая да не ме хванат, отколкото ти.

— Това е друга причина да не искам да го правиш. — Очите му припламнаха в наситено зелено. Сигурен знак, че след секунди щеше да навлезе в покровителствен режим. — Нямаш представа какво ми мина през главата, когато те видях в онази клетка… когато чуя, че гласът ти още стърже, ако си развълнувана или притеснена. Ти пищя, докато…

— Няма нужда да ми напомняш — озъбих се аз и после изпсувах тихо. Опитах се да надмогна собствения си нрав. Поставих длани на ръцете му. — Едно от нещата, които обичам в теб, е как винаги ме пазиш. Но точно това понякога ме побърква. Не можеш да ме пазиш вечно.

Изражението му показваше, че може и че ще опита.

Издишах грубо.

— Трябва да го направя… Трябва да помогна на Доусън и Бет.

— И на Блейк? — попита той.

— Какво? — Зяпнах го. — Това откъде дойде?

— Не знам. — Той дръпна ръката си далеч от мен. — Няма значение. Може ли…

— Почакай. Има значение. Защо да искам да помагам на Блейк след всичко, което извърши? Той уби Адам! Исках да умре. Ти беше този, който ме накара да обърна нова страница, и така нататък.

В мига, в който думите излязоха от устата ми, съжалих. Физиономията му стана напълно безизразна.

— Съжалявам — казах искрено. — Знам защо не искаше да… приключиш с Блейк, но трябва да направя това. Ще ми помогне да преодолея вината заради това, което сторих. Някакъв вид изкупление или нещо такова.

— Няма нужда да…

— Има.

Деймън раздвижи челюстта си и тя изпука.

— Ще го направиш ли заради мен? Моля те.

Усетих болка в гърдите си. Когато Деймън ме молеше за нещо, което ставаше рядко, значи наистина беше важно за него.

— Не мога.

Изминаха секунди, раменете му се напрегнаха.

— Глупаво е. Не трябва да правиш това. Само ще се притеснявам, че ще се случи нещо с теб.

— Виждаш ли? Това е проблемът! Не можеш непрекъснато да се притесняваш, че нещо ще се случи с мен.

Веждата му се вдигна.

— Винаги се случва нещо с теб.

Устата ми се отвори широко.

— Не е вярно!

Той се засмя.

— Да бе. Кажи го пак.

Бутах го, но той беше стена от непоклатими мускули. Побесняла, покачих се върху него и се разгневих още повече заради веселия блясък в очите му.

— Боже, как ме нервираш!

— Е, поне те накарах да…

— Не смей да довършваш това изречение! — Грабнах чорапите и чорапогащите си. Докато ги обувах, подскачах на един крак. — Ох, мразя те понякога.

С едно плавно движение той седна.

— Не много отдавна наистина, наистина ме обичаше.

— Млъкни. — Прехвърлих се на другия крак. — Ще дойда с вас в неделя. Това е. Край на спора.

Деймън се изправи.

— Не искам да идваш.

Нагласих чорапогащите си и погледнах към него.

— Не ти решаваш какво ще правя и какво няма да правя, Деймън. — Взех един от ботушите си, като се чудех как е попаднал чак там. — Не съм крехка и беззащитна героиня, която чака да я спасиш.

— Това не е книга, Кити.

Дръпнах другия си ботуш.

— Сериозно? Мамка му. Надявах се да отвориш на последната страница и да ми кажеш какво става. Обожавам да ми разкриват сюжета предварително.

Завъртях се, излязох и отидох долу. Разбира се, той беше на крачка зад мен — гигантска сянка. Когато излязохме навън, ме спря.

— След всичко, което стана с Блейк, ти каза, че няма да се съмняваш в мен — настоя той. — Че ще се доверяваш на преценката ми, но отново ми противоречиш. Не се вслушваш нито в мен, нито в здравия разум. И когато всичко отново се сгромоляса върху теб, какво да правя аз?

Изпъшках и отстъпих назад.

— Това… това беше удар под кръста.

Той постави ръце на бедрата си.

— Това е истината.

Сълзи убодоха очите ми, отне ми няколко секунди да произнеса думите.

— Знам, че имаш добри намерения, но няма нужда да ми напомняш мило колко зловещо съм се издънила. Осъзнавам го напълно. Това се опитвам да поправя.

— Кити, не искам да бъда гадняр…

— Знам, получава ти се естествено. — През мъглата видях фарове, приближаващи се към нас. Гласът ми беше пресипнал, когато казах: — Трябва да вървя. Мама е вкъщи.

Затичах се по стъпалата, после през чакъла и твърдата, замръзнала почва. Преди да достигна собствената си веранда, Деймън се появи. Спрях на място и изломотих:

— Мразя, когато правиш така.

— Помисли за това, което казах, Кити. — Погледът му премина по раменете ми. Колата на мама почти беше дошла. — Няма какво да доказваш.

— Нямам ли?

Сега Деймън отвърна отрицателно, но не прозвуча така, когато обясняваше, че очаква всичко да се сгромоляса върху мен.

* * *

Въртях се в леглото, а мозъкът ми не искаше да се изключи. Отново си спомних всичко, което се беше случило — от момента, когато бях спряла клона пред Блейк, до момента, в който бях намерила окървавения часовник на Саймън. На колко пъти беше ставало ясно, че той не е такъв, за какъвто се представя? Твърде много. И колко пъти се беше намесвал Деймън и ми беше казвал да спра да тренирам с Блейк. Твърде много.

Завъртях се по гръб и стиснах очи.

И какво искаше да каже за Блейк? Наистина ли си мислеше, че искам да му помогна? И защо? Последното, което желаех, беше да дишам същия въздух, който и Блейк. Нямаше начин Деймън да ревнува. Не. Не. Не. Трябваше да го фрасна с ритник през лицето, ако наистина беше така. И след това да заплача, защото ако той се съмняваше в мен…

Не можех дори да мисля за това.

Едно добро нещо беше произлязло от цялата каша — Доусън. Но всичко останало беше… ами, беше причината, поради която не можех да стоя настрани и да си смуча палците.

Обърнах се, ударих възглавницата и се насилих да остана със затворени очи.

Малко преди изгрев задрямах за няколко мига, само минута преди слънцето да надникне през прозореца на спалнята ми. Измъкнах се от леглото, изкъпах се и се облякох.

Тъпа болка се беше загнездила между очите ми. Когато пристигнах в сградата на училището и вече вадех книгите от шкафчето си, тя все още не беше отминала, както се бях надявала. Довлачих се до залата по геометрия и за първи път от вчера вечерта погледнах телефона си.

Нямах съобщения.

Отново пъхнах телефона в чантата и отпуснах брадичка на ръцете си. Лиса беше първата, която влезе.

Носът й се набръчка, когато ме видя.

— У-у. Изглеждаш ужасно.

— Мерси — промърморих.

— Моля. Кариса е хванала грип или нещо подобно. Дано не си се заразила.

Почти се изсмях. Откакто Деймън ме беше излекувал, не бях кихнала нито веднъж. Уил смяташе, че ако мутираш, не хващаш никакви болести и затова се опитваше да принуди Деймън да предизвика мутация в него.

— Може би — казах.

— Сигурно е от оня клуб, в който отиде — тя потръпна.

По врата ми пробягна топлина и аз скрих очи като пъзла, докато Деймън сядаше зад мен. Знаех, че се е втренчил в мен. Не проговори нищо за около шейсет и две секунди. Преброих.

Сръчка ме в гърба с химикалката си.

Завъртях се с безизразно лице.

— Здрасти.

Вдигна една вежда.

— Изглеждаш доста отпочинала.

Той самият изглеждаше както обикновено — шибано съвършен.

— Добре си поспах снощи. Ти?

Деймън постави химикалката зад ухото си и се наведе напред.

— Спах около час. Струва ми се.

Сведох поглед. Не бях щастлива, че и той е прекарал тежка нощ, но това поне означаваше, че е мислил върху ситуацията. Щях да попитам нещо, но той поклати глава.

— Какво? — казах.

— Не съм си променил мнението, котенце. Надявах се, че ти си.

— Не — заявих аз и звънецът удари.

Изгледах го многозначително и се обърнах напред. Лиса ме стрелна със странно изражение и аз свих рамене. Не е, като да можех да й разкажа защо обменяме само по няколко срички днес. Това би било забавен разговор.

Когато звънецът прозвуча в края на часа, се чудих дали да не се затичам към вратата, но пред очите ми застанаха два крака, обвити в дънков плат. Не можех да спра потрепването в стомаха си, макар да му бях ядосана.

Бях тотална загубенячка.

Деймън не каза нищо, докато излизахме от стаята, поемайки в различни посоки по коридора. Но след всеки час изникваше от нищото. Същото стана и след биологията, когато дотича пред мен по стълбите, като сканираше с очи главите на учениците.

— Какво правиш? — попитах, защото ми втръсна от недомлъвки най-сетне.

Сви широките си рамене.

— Просто реших, че е редно да постъпя като кавалер и да те изпратя до следващия ти предмет.

— Аха.

Не последва отговор, така че го изгледах. Погледът му беше изострен, а устните — свити, сякаш току-що беше изял нещо кисело. Надигнах се на пръсти и сдържах псувнята си. Блейк се беше облегнал на стената до вратата, с вперени в нас очи и нагла усмивка.

— Хич не го харесвам — промърмори Деймън.

Блейк се оттласна от стената и закрачи важно към нас.

— Изглеждате весело като за петък!

Деймън перна бедрото си с учебника.

— Има ли причина да си тук?

— Тук ми е часът. — Той кимна с глава към отворената врата. — С Кейти.

От Деймън се разнесе горещина, той пристъпи напред и завря нос в Блейк.

— Обичаш да си насилваш късмета, нали?

Блейк преглътна нервно.

— Не знам за какво говориш.

Деймън се изсмя и по гърба ми полазиха тръпки. Понякога забравях колко опасен можеше да бъде.

— Моля ти се. Може да представлявам доста гадни неща, но поне глупав и сляп не съм.

— Добре — казах с тих глас. Хората ни запяха. — Трябва да си играем кротичко.

— Съгласен съм. — Блейк се огледа наоколо. — Но това не е площадка за игра.

Деймън изви вежда.

— Не би искал да играеш, защото може да направим онова гадното — със замразяването — и да си поиграем още тук и сега.

О, в името на всички самотни бебета по света, това не беше необходимо. Обвих пръсти около стегнатата ръка на Деймън.

— Ела — прошепнах.

Мигът се разтегна и електричество пролази от ръката му към моята. Бавно ме погледна и после се наведе, притискайки устни в моите. Целувката беше неочаквана — дълбока и мощна. Стоях вцепенена, докато той се отдръпна и ощипа долната ми устна.

— Вкусно, котенце. — Тогава се изви, постави дясната си ръка на рамото на Блейк и го бутна обратно към стената. — Ще се видим — каза с усмивка той.

— Исусе — промърмори Блейк и се изправи. — Има проблеми с контролирането на гнева.

Лицата, които запяха към нас, се размазаха.

Блейк се покашля и се вмъкна покрай мен.

— Наистина трябва да влизаш.

Кимнах, но когато предупредителният звънец удари, все още стоях там — с пръсти, притиснати към устните.