Дженифър Л. Арментраут
Опал (22)

Двайсет и втора глава

Тялото ми се тресеше неконтролируемо, докато вълни от болка се носеха из мен. Някъде в далечината чух притеснени гласове и се опитах да разбера какво казваха. Не разбирах нищо, освен ужасната, раздираща агония, причинена от оникса.

Силни длани стиснаха ръцете ми и болката се усили до небето. Отворих уста и от нея излезе дрезгаво пъшкане. Тогава ме вдигнаха, лицето ми беше притиснато в нещо топло и твърдо. Разпознах свежия аромат.

После полетяхме.

Нямаше как да не летим, тъй като всичко се движеше адски бързо и вятърът се вихреше в косите ми. Очите ми бяха отворени, но всичко беше мрачно. Сякаш хиляди ножа съдираха кожата ми.

Когато забавихме, ми се стори, че чух стреснатия писък на Ди, и после някой извика „река“. Отново летяхме, а аз не знаех къде беше Доусън и дали бяха успели да стигнат до него от другата страна на вратата.

Всичко, което знаех, беше, че болката тупти в тялото ми, пулсът ми се ускоряваше и сърцето ми гърмеше. Сякаш не спряхме в продължение на часове, но знаех, че трябва да са били само минути. Влажният, студен въздух край нас ухаеше на мускус.

— Задръж се за мен — гласът на Деймън прокънтя в ушите ми. — Ще ти стане студено, но ониксът е посипан по дрехите и косата ти. Просто ме дръж, чуваш ли?

Не можех да отговоря и си помислих, че щом е посипан по мен, трябва да е посипан и по Деймън. Трябва да е бил по него през целия път от Маунт Уедър до реката, което означаваше километри. Трябва да го болеше.

Деймън пристъпи напред, наведе се и изпсува с шепот. След няколко мига усетих вледеняващата вода по краката си и въпреки болката се опитах да се измъкна от хватката на Деймън, но той навлизаше все по-дълбоко и ледът се покачи до кръста ми.

— Дръж се — каза отново той. — Просто се дръж заради мен.

Тогава се потопихме и отново не можех да дишам. Въртях глава яростно, тъмната вода разнасяше кал и утайка, косата ми ме заслепяваше. Но огънят от оникса… изчезваше.

Около мен се затегнаха ръце и после се тласнахме нагоре. Когато главата ми излезе над повърхността, си поех въздух с цяло гърло. Звездите се премятаха и размазваха и Деймън ни извади от водата на брега.

Водата се плискаше на няколко крачки, зрението ми се проясняваше, Блейк и Андрю измъкваха Доусън от водата и го оставяха на брега. Блейк седна до него и прокара пръсти през мокрите си коси. Сърцето ми се сви. Нима беше…

Доусън протегна ръка и сгъна единия си крак.

— Мамка му.

Коленете ми омекнаха от облекчение. Усетих ръцете на Деймън по, бузите си и после той обърна лицето ми към неговото. Ярки зелени очи се взряха в моите.

— Добре ли си? — попита той. — Кажи нещо, котенце. Моля те.

Насилих замръзналите си устни да се разтворят.

— Еха.

Веждите му се свъсиха, докато той поклащаше объркано глава, после обви ръце около мен и ме стисна толкова силно, че изхленчих.

— Боже, дори не знам… — Той обгърна задната част на главата ми и се изви настрани от групата. Продължи с тих глас: — Уплаших се до смърт.

— Добре съм — прошепнах аз. — Ами ти? Сигурно те е…

— Изчистих го от себе си. Въобще не се тревожи за това. — Тялото му се разтресе. — Божичко, котенце…

Останах смълчана, а той ме стисна отново и ме потупа, за да се увери, че имам ръце и пръсти. Но когато целуна клепачите ми, си помислих, че ще се разплача, защото ръцете му трепереха.

Два чифта фарове ни осветиха и последва поток от гласове и въпроси. Ди пристигна първа. Просна се до Доусън и стисна ръката му.

— Какво стана? — попита тя. — Някой веднага да ни обясни!

Матю и Ашли също се появиха, любопитни и притеснени. Проговори Андрю:

— Не знам. Нещо излезе от вратите, когато се отвориха. Някакъв газ, но нямаше миризма и не можехме да го видим.

— Дяволски болеше — надигна се Доусън, докато разтриваше ръце. — И има само едно нещо, което причинява подобна болка. Оникс.

Разбира се, той също би трябвало да знае какво е. Потръпнах. Един бог знае колко пъти го бяха използвали срещу него.

— Но никога не съм го виждал в такъв вид — продължи той и бавно се изправи на крака с помощта на Ашли и Ди. — Пренасяше се по въздуха. Същинска лудост. Май вдишах известно количество.

— Добре ли си? Кейти? — попита Матю.

И двамата кимнахме. Кожата ми ме сърбеше малко, но най-лошото беше отминало.

— Как се досетихте да ни потопите в реката?

Деймън отметна мокрите къдрици от челото си.

— Предположих, че е оникс, след като не открих видими рани. Досетих се, че се е посипал по дрехите и кожата ви. Спомних си, че бяхме подминали река. Реших, че това е най-подходящото действие.

— Добра идея — каза Матю. — По дяволите…

— Дори не преминахме през първите врати — изсмя се язвително Андрю. — Какво, по дяволите, си мислехме? Мястото е подсигурено срещу луксианци и, очевидно, хибриди.

Деймън освободи ръцете си от мен и закрачи към мястото, където стояха останалите. Спря зад Блейк.

— Бил си в Маунт Уедър, нали?

Блейк бавно се изправи на крака. Бузите му бяха бледи под сребристата светлина.

— Да, но нищо…

Деймън нападна като кобра. Юмрукът му се изстреля и удари челюстта на Блейк. Блейк залитна назад и падна по задник на земята. Наведе се настрани и изплю кръв.

— Не знаех! Не знаех, че имат нещо такова!

— Трудно ми е да го повярвам.

Деймън следеше движенията на момчето.

Блейк вдигна глава.

— Трябва да ми повярвате! Преди не се беше случвало нищо подобно! Не разбирам…

— Шибани лъжи — заяви Андрю. — Ти ни примами в капана!

— Не. Нищо подобно. — Блейк стоеше с гръб към спокойната река. Постави ръка на брадичката си. — Защо да ви мамя? Приятелят ми…

— Не ми пука за приятеля ти! — изкрещя Андрю. — Бил си там! Как може да не си знаел, че са подсигурили вратите с това нещо?

Блейк се обърна към мен.

— Трябва да ми повярвате. Нямах идея, че ще се случи нещо такова. Не бих ви примамил в капан.

Загледах се в реката, несигурна в какво да вярвам. Звучеше глупаво да ни е излъгал така. И ако го беше направил, нямаше ли хората от министерството вече да са ни обкръжили? Нещо не беше наред.

— И Люк не е знаел?

— Ако знаеше, щеше да ни каже. Кейти…

— Недей — предупреди го Деймън с толкова тих глас, че привлече вниманието ми. Очертанията на тялото му потрепериха. — Не смей да й говориш. Не смей да говориш на когото и да било от нас.

Блейк отвори уста, но от нея не излезе звук. Поклати глава и закрачи обратно към колите.

Настъпи мълчание и после Ашли попита:

— Какво ще правим сега?

— Не знам — половината от лицето на Деймън беше в сянка, докато той гледаше към брат си. — Наистина не знам.

Ди се надигна.

— Това е гадно. Това е гадно като магарешки задник.

— Върнахме се в начална позиция — каза Андрю. — По дяволите, дори сме още по-назад.

Доусън изфуча към брат си.

— Не можем да се откажем! Обещай ми, че няма да се откажем!

— Няма — увери го бързо Деймън. — Няма да се откажем.

Дори не бях усетила, че треперя, преди Матю да увие одеяло около раменете ми. Срещна погледа ми и после се обърна към лъчите от фаровете.

— Винаги нося одеяло за всеки случай.

С тракащи зъби развих одеялото.

— Благодаря ти.

Той кимна и постави ръка на рамото ми.

— Хайде. Нека те приберем в колата, където е топло. Приключихме за тази нощ.

Позволих му да ме поведе към джипа на Деймън и приветствах прекрасната топлина, но нямаше за какво да се радвам. Сърцето ми натежа от разочарование. Освен ако не измислехме как да избегнем оникса, не бяхме приключили за тази нощ.

Кръжахме край смъртта. Бяхме приключили завинаги.

* * *

Пътуването на връщане беше, казано с думите на Ди, гадно като магарешки задник. Наближаваше полунощ, когато отбихме по алеята. Без да казва нищо. Блейк се измъкна от джипа и се отправи към камиона си. Двигателят забуча, гумите се завъртяха и той излезе от алеята.

Закрачих към собствената си къща, но Деймън ми препречи пътя и ме насочи към неговата.

— Още не си тръгваш — каза той.

Вдигнах вежди при вида на проблясъка в очите му, но не бях в настроение да споря. Беше късно, утре трябваше да сме на училище, а вечерта се беше оказала грандиозен провал.

Влязох в къщата им, все още загърната с одеялото на Матю. Кожата ми беше толкова студена под мокрите ми дрехи, че беше станала безчувствена. Бях смазана, едва стоях на разтрепераните си крака, а всички говореха — Ди, Андрю, Ашли и Доусън. Матю се опитваше да ги успокои, но усилията му бяха безплодни.

Всички бяха оживени от гняв и остатъчен адреналин, а според мен Доусън непрекъснато говореше, защото ако замълчеше, трябваше да се изправи срещу жестоката истина.

Бет още беше в ръцете на Дедал.

— Хайде да ти намерим сухи дрехи — каза тихо Деймън и взе ръката ми.

В най-долната част на стълбището Деймън се опита да ме повдигне на ръце, но аз му дадох жест, да не го прави.

— Добре съм.

Издаде гърлен звук, който ми напомни на раздразнен лъв, но последва бавния ми ход по стълбите. След като влязохме в спалнята му, затвори вратата. От порите му струеше решителност.

Въздъхнах. Вечерта се беше превърнала в трагедия.

— Донякъде си го заслужихме — проговорих аз.

Той се прокрадна към мен, улови ръбовете на одеялото и го дръпна. После взе пуловера, който бях заела от него.

— Как така?

Изглеждаше ми очевидно.

— Ние сме група тийнейджъри, които си помислиха, че могат да влязат в сграда, охранявана от отдела за национална сигурност и от министерството на отбраната. В смисъл — сериозно. Бяхме обречени на провал… Чакай! — Пуловерът беше вдигнат до средата на стомаха ми. — Какво правиш?

— Събличам те.

Ченето ми увисна и в същия миг сърцето ми подскочи. Опиянителна топлина нахлу във вените ми.

— Хм, брей. Чудесен начин да ме прекъснеш.

Изкривена усмивка озари устните му.

— Блузата и панталоните ти са подгизнали и студени. И сигурно по тях още има частици оникс. Трябва да се съблечеш.

Плеснах дланите му.

— Мога да го направя и сама.

Деймън се наведе и прошепна в ухото ми:

— Това няма да е забавно. — Но все пак ме пусна и се насочи към гардероба си. — Наистина ли смяташ, че бяхме обречени на провал?

Щом ми обърна гръб, бързо свалих дрехите си. Всичко, с изключение на студеното парче обсидиан, което висеше на врата ми, беше съсипано и трябваше да бъде премахнато. Дрехите миришеха на мускусна речна вода. Потреперих и сгънах ръце върху гърдите си.

— Не се… не се обръщай.

Раменете му се раздвижиха от беззвучен смях докато ровеше за подходяща за мен дреха. Дано това правеше.

— Не знам — казах, отговаряйки най-сетне на въпроса му. — Беше си сериозно начинание дори за обучени шпиони. Отхапахме голям залък.

— Но се справяхме добре, преди да достигнем онези врати. — Извади една тениска. — Неприятно ми е да го кажа, но наистина не смятам, че Блейк е знаел за тях. Изражението на лицето му, когато ти и Доусън се свлякохте… беше твърде истинско.

— Тогава защо го фрасна по лицето?

— Така исках. — Обърна се с ръка върху очите и ми подаде тениската. — Заповядай.

Грабнах я и бързо я навлякох през главата. Меката материя на дрехата се разстла край мен и достигна до бедрата ми. Когато погледнах към него, видях, че пръстите му са леко разтворени пред очите.

— Надничаше!

— Може би. — Той взе ръката ми и ме дръпна към леглото. — Настанявай се. Ще ида да проверя Доусън и ще се върна.

Наистина трябваше да се прибера в съседната къща и в собственото си легло, но прецених, че тази нощ е по-специална.

Пък и мама нямаше да се върне преди началото на учебните часове, а аз не исках да бъда сама. Направих каквото той ми поръча — покатерих се в леглото и дръпнах юргана до брадичката си. Миришеше на свеж лен и на Деймън. Той не се забави дълго, но през това време клепачите ми натежаха. Ониксът беше изсмукал по-голяма част от енергията ми, както можеше да се очаква. Бяхме дяволски късметлии, че въобще успяхме да се измъкнем, преди да дойде охраната.

Деймън се върна, движеше се безшумно из стаята, а аз бях прекалено уморена, за да отворя очи и да видя какво прави. На пода изшумоляха дрехи и температурата ми се повиши с градус. Отвори се друго чекмедже, а след това той вече отмяташе завивките и се вмъкваше в леглото.

Както лежеше от своята страна, той обви ръка около кръста ми и ме притисна към голите си гърди. Фланеленият плат на долнището на пижамата му погъделичка краката ми и аз изпуснах въздишка.

— Как е Доусън? — попитах и се приближих толкова близо, че бях практически залепена за него.

— Справя се. — Деймън отметна косата от бузите ми с бавни движения. — Но не подскача от радост.

Можех да си представя. Бяхме стигнали толкова близо до Бет, само за да се върнем с празни ръце. Това само в случай че Бет наистина беше там, де. Блейк може би не е знаел за адската защитна мярка с оникса, но аз му нямах доверие. Никой от нас му нямаше доверие.

— Благодаря, че ни измъкна оттам.

Извих глава назад и потърсих лицето му в тъмнината. Очите му блестяха леко.

— Помогнаха ми. — Той притисна устни в челото ми и ръцете му се затегнаха около мен. — Добре ли се чувстваш?

— Чувствам се чудесно. Спри да се притесняваш за мен.

Очите ни се срещнаха.

— Никога не преминавай през врата първа, чуваш ли. И недей да спориш с мен, нито да ме наричаш шовинист. Не искам никога повече да те виждам така наранена.

Вместо да споря, се завъртях в обятията му и поставих устни върху неговите, целувайки го нежно. Миглите му се сведоха и скриха очите му. Той отвърна на целувката и всичко беше сладко и нежно и толкова съвършено, че замалко да зацивря като бебе.

Но после целувките се промениха. Станаха по-дълбоки, аз се завъртях по гръб, той ме последва, усещах сладостно тежестта му до краката си. Тези целувки въобще не бяха нежни. Те потъваха дълбоко в мен и отмиваха събитията от последните няколко часа, както реката беше отмила нечистия пламък на оникса. Когато ме целуваше така и всеки мускул в тялото му се стягаше като пружина, той сякаш ме пресътворяваше.

Ръцете му подръпнаха тениската надолу, оголиха рамо и устата му ги последва. Във въздуха се натрупа електричество и по тялото му премина трепет. В този момент, след всичко, което се беше случило, исках да усещам допира му по себе си, без бариери и ограничения. Надигнах се и изпънах нагоре ръце, а Деймън не се поколеба. Прие това, което предлагах. Вече нищо не спираше ръцете му, които обхождаха тялото ми, прогонваха последните парченца обсидиан, галеха дълбините на стомаха ми, бедрата ми, а аз бях убедена, че никога няма да настъпи по-съвършен миг.

А може би ни настървяваше самата идея, че тази вечер бяхме на косъм да изгубим всичко. Не знаех, не бях сигурна как сме стигнали дотук, но важното беше, че и двамата бяхме готови. Наистина готови. И когато дрехите му се проснаха на пода до моите, вече нямаше връщане.

— Не спирай — казах само в случай че имаше съмнения какво е желанието ми.

Проблесна усмивка, после той ме целуна отново и аз се потопих в суровостта на това, което се случваше между нас. По телата ни пробяга електричество и хвърли танцуваше сенки по стените, а Деймън се надигна и протегна ръка към шкафчето до леглото.

Изчервих се, защото осъзнах какво търси. Когато той седна в леглото и очите ни се срещнаха, аз се ухилих. Широка, красива усмивка се изписа на лицето му и омекоти чертите на суровата му привлекателност.

Деймън проговори на своя език. Не разбирах смисъла на думите му, но те звучаха толкова красиво, като изговорена музика, която караше извънземното в мен да танцува.

— Какво каза? — попитах.

Той надникна през дебелите си мигли със станиолова опаковка в ръце.

— Няма буквален превод — каза, — но най-близките човешки думи биха били „за мен си красива“.

Поех си рязко дъх и погледите ни се впиха един в друг. В очите ми се събраха сълзи. Протегнах се към него, пръстите ми потънаха в копринената му коса. Сърцето ми туптеше учестено, знаех, че и същото се случва и с неговото.

Това беше. И беше правилно. Съвършено — без вечерята, филмите и цветята. Защото как бихме могли да планираме нещо такова? Не бихме успели.

Деймън се надигна…

Юмрук заби по вратата и гласът на Андрю ни прекъсна.

— Деймън, буден ли си?

Изгледахме се невярващо един друг.

— Ако не му отговаря — прошепна Деймън, — дали ще си тръгне?

Ръцете ми се отпуснаха отстрани.

— Може би.

Тропането започна отново.

— Деймън, наистина трябва да слезеш. Доусън се кани да тръгне обратно към Маунт Уедър. Аз и Ди по никакъв начин не можем да го разубедим. Готов е да се затича към собствената си смърт като зайче от реклама на батерии.

Деймън затвори очи.

— Мамка му…

— Няма проблем. — Понадигнах се. — Той има нужда от теб.

Той изпусна дрезгава въздишка.

— Остани тук и си почини. Ще поговоря с него… или ще го пребия. — Целуна ме за миг и после нежно ме положи отново на леглото. — Ще се върна.

Аз се настаних и се усмихнах.

— Опитай да не го убиваш.

— Не давам обещания. — Той се изправи, взе долнището на пижамата си и се отправи към вратата. Спря се за миг и погледна през рамо. Напрежението в очите му можеше да разтопи костите ми. — По дяволите.

Няколко секунди след като той излезе в коридора и затвори вратата след себе си, се чу звучно удряне и Андрю изкрещя:

— Ох. Това пък защо беше?

— Хич не умееш да подбираш момента — изстреля Деймън.

Усмихнах се сънливо, завъртях се настрани и си заповядах да остана будна. Но дишането ми се успокои и сънят ме покори. След известно време чух как вратата се отваря и после, Деймън лежеше покрай мен, притискайки ме към себе си. Не след дълго равномерното издигане и отпускане на гърдите му отново ме върна в ритъма на съня. От време на време се будех, защото ръцете му ме бяха стиснали толкова силно, че спираха кръвообращението ми. Стискаше ме, сякаш дори насън беше преследван от страха, че ще ме загуби.