Дженифър Л. Арментраут
Опал (12)

Дванайсета глава

Блейк излъчваше увереност, докато вървеше към масата ни, но не можеше да се сравнява със смъртоносно нахаканата походка на Деймън, нито с арогантната усмивка, която в момента искреше на устните му. Това наистина беше хищнически поглед. Внезапно се зачудих дали срещата на обществено място е била добра идея.

— Барт — каза провлечено Деймън, докато пръстите му барабаняха по облегалката на сепарето зад мен. — Мина доста време.

— Виждам, че още не си разбрал името ми. — Блейк се вмъкна на седалката срещу нас. Погледът му се насочи към купчината накъсани салфетки, после към мен. — Здрасти, Кейти.

Деймън се наведе напред. Усмивката още стоеше на лицето му, но думите му прозвучаха като ледени виелици.

— Не говори с нея. Въобще.

Нямаше как да спра мъжкаря, който се беше разпалил, но все пак го ощипах под масата. Деймън не ми обърна внимание.

— Е, ако говоря само на теб, разговорът доста ще загрубее.

— Какво ми пука? — каза Деймън и постави другата си ръка на масата.

Издишах бавно и се обадих:

— Добре. Да говорим по същество. Къде са Бет и Крис, Блейк?

Погледът на Блейк отново се насочи към мен.

— Аз…

Електрически ток изникна от дланта на Деймън, понесе се през масата и удари Блейк. Той се дръпна назад, изсъска и впи очи в Деймън.

Деймън се усмихна.

— Вижте сега, този път не можете да ме сплашите. — От гласа му се стичаше презрение. — Само си губите времето и ме ядосвате.

— Ще видим.

Джоселин се завърна с обемистата порция храна на Деймън и взе поръчката на Блейк. Подобно на мен, той поиска само сода. Когато отново останахме сами, съсредоточих вниманието си върху Блейк.

— Къде са?

— Ако ви кажа, трябва да съм сигурен, че както вие двамата, така и останалите, не възнамерявате да ме закопаете под цимент — каза той и аз завъртях очи заради досадните му мафиотски препратки. — Доверието е двупосочна улица.

— И ние ти нямаме доверие — изплю Деймън.

Блейк пое въздух продължително.

— Не ви виня. Не съм ви дал основание да ми се доверите, като изключим факта, че не казах на Дедал, че мутацията се е оказала трайна.

— Обзалагам се, че или чичо ти Вон ти е попречил да ме издадеш, или си помислил, че той си е вършил работата — възразих аз, като се опитвах да не си спомням изражението на Блейк, когато беше разбрал, че чичо му го е предал. Не заслужаваше състраданието ми. — Но той те прецака за пари.

Челюстта на Блейк се раздвижи:

— Така е. И постави в опасност Крис. Но това не значи, че впоследствие не се наложи да ги убеждавам. Те мислят, че съм доволен да бъда имплант. Че съм си пийнал сладък сироп и съм поискал още.

Деймън се изхили.

— Направил си го само за да спасиш себе си.

Блейк пренебрегна този коментар и каза:

— Истината е, че Дедал не смята, че си ценен субект.

— Откъде знаеш? — Пръстите на Деймън се стегнаха около вилицата.

Блейк го изгледа, сякаш беше задал тъп въпрос.

— Единственият непредвидим фактор в случая е Уил. Той очевидно е знаел и е използвал това знание.

— Уил не е най-големият и най-досадният ни проблем в момента. — Деймън отхапа от яденето си, като дъвчеше бавно. — Ти или си голям куражлия, или си пълен идиот. Ще приема, че е второто.

Блейк изсумтя.

— Да. Добре.

Опасно изражение засенчи лицето на Деймън и за момент никой не помръдна. Джоселин се върна с питието на Блейк. В мига, в който тя си отиде, Деймън се наведе напред, а очите му започнаха да блестят зад миглите.

— Ние ти дадохме шанс, а ти се върна тук, след като уби един от нашите. Мислиш си, че съм единственият човек, от когото трябва да се притесняваш? Определено бъркаш.

Нотка на страх най-после се прокрадна в потръпващите очи на Блейк, но гласът му беше равен:

— Същото се отнася и за теб, приятелче.

Деймън се облегна назад с премрежени очи.

— Важното е, че сме наясно с положението.

— Да се върнем на Дедал — казах аз. — Откъде знаеш, че следят Доусън?

— Наблюдавам вашата група от известно време и видях, че се мотаят наоколо. — Той се облегна на сепарето и скръсти ръце. — Не знам колко работа е свършил Уил, за да го освободи, но се съмнявам да ги е омаял истински. Доусън е свободен, защото те са пожелали той да бъде свободен.

Надникнах към Деймън. Подозренията на Блейк се припокриваха с нашите собствени, но сега май не беше подходящият момент за този проблем.

Блейк сведе поглед към чашата си.

— Ето какво предлагам. Знам къде държат Бет и Крис. Никога не съм бил там, но познавам някого, който е бил и може да ни даде кодовете за влизане в сградата.

— Почакай — казах аз и поклатих глава, — значи ти не можеш да ни вмъкнеш? Някой друг може?

— Изненада — ухили се Деймън. — Бил е фактически безполезен.

Устните на Блейк изтъняха.

— Знам на кой етаж и в коя клетка ги държат, така че без мен просто ще се лутате из лагера и ще се молите да ви заловят.

— А юмрукът ми се моли да се забие в лицето ти — изстреля Деймън.

Завъртях очи.

— Сега искаш не само да се доверим на теб, но и да се доверим на някой друг?

— Този някой друг е точно като нас, Кейти. — Блейк се опря с лакти на масата, с което разтресе чашата си. — Той е хибрид, но се е измъкнал от натиска на Дедал. И както може да се очаква, ги мрази и бил дал всичко, за да ги прецака. Няма да ни заблуди.

Да, това въобще не ми харесваше.

— И как може някой да се „измъкне от натиска“ на Дедал?

В усмивката на Блейк нямаше топлина.

— Те… изчезват.

Колко успокоително. Събрах косата си и от двете страни, като се чувствах в капан.

— Добре, да кажем, че се съгласим. Как ще се свържеш с него?

— Няма да ми повярвате, ако не го видите с очите си на място. — В това поне беше прав. — Знам къде да намеря Люк.

Устата на Деймън се изви:

— Името му е Люк?

Блейк кимна.

— Няма да го открием по телефон или имейл. Малко е параноичен и се притеснява, че правителството следи телефонните линии и компютрите. Трябва да отидем лично при него.

— И къде е това? — попита Деймън.

— Всяка сряда идва в един клуб на няколко километра от Мартинсбърг — обясни Блейк. — Ще е там тази сряда.

Деймън се изсмя и аз се зачудих кое намира за смешно, по дяволите.

— Единствените клубове в онази част на Западна Вирджиния са за стриптийз.

— Нормално е да си го мислиш. — Самодоволство изпълзя на лицето на Блейк. — Но това е различен клуб. — Той погледна към мен. — Жените не носят дънки и пуловери.

Изгледах го остро, докато си взимах картофче от порцията на Деймън.

— А какво носят? Нищо?

— Възможно най-близкото до нищо. — Усмивката му сега беше искрена и накара зеления цвят в очите му да заблести. Напомни ми за някогашния Блейк. — Лошо за теб. Чудесно за мен.

— Наистина искаш да умреш, нали? — каза Деймън.

— Понякога така си мисля. — Настъпи пауза и той сви рамене. — Както и да е. Ще отидем при него, той ще вземе кодовете и започваме. Ще влезем, вие ще вземете каквото искате, аз ще взема каквото искам. И никога повече няма да ме видите.

— Общо взето, това е първото казано от теб нещо, което харесвам. — Острият поглед на Деймън се спря на Блейк. — Проблемът е, че ми е трудно да ти повярвам. Казваш, че този хибрид е в Мартинсбърг, нали? Няма кварц около онзи район. Как така не се е превърнал в обяд на някой арумианец?

Мистериозен блясък изпълни очите на Блейк.

— Люк може да се грижи за себе си.

Нещо не беше наред.

— А къде е луксианецът, с когото е свързан?

— С него — отвърна Блейк.

Е, това отговаряше на въпроса, но все пак нищо от казаното не ми звучеше добре. Да му се не види, цялата ситуация изглеждаше рискована, но какво можехме да направим? Вече бяхме затънали. Можеше поне да се опитаме да се измъкнем. Потъваш или плуваш, както казваше татко.

— Виж — каза Блейк и закова поглед в Деймън, — това, което стана с Адам… Не го исках. И съжалявам, но точно ти трябва да ме разбереш. Ти би направил всичко за Кейти.

— Бих. — Леко потреперване премина през Деймън. Събираше се електричество, косъмчетата по тялото ми настръхнаха. — И ако дори за момент си помисля, че смяташ да ни прецакаш, няма да се колебая. Няма да получиш трети шанс. Момче, не си виждал на какво съм способен в действителност.

— Разбрано — промърмори Блейк с наведени очи. — Ще действаме ли?

Въпрос за милион долара — дали наистина щяхме да го направим. Пулсът на Деймън се успокои и аз го почувствах в собствената си гръд. Беше взел решение. Не само би направил всичко за мен, но би сторил каквото и да било, за да помогне на брат си.

Потъваш или плуваш.

Вдигнах мигли и посрещнах погледа на Блейк.

— Ще действаме.

* * *

Прекарах по-голямата част от неделния ден в къщата на Деймън, където гледах множество епизоди на „Детективи на духове“, докато чаках… хм, докато дебнех Ди. Все някога трябваше да се върне вкъщи. Така беше казал Деймън.

Почти беше мръкнало, когато тя се върна. Подскочих от дивана и стреснах Доусън, който беше задрямал след четири часа репортажи за неща, издаващи звуци нощем.

— Всичко ли е наред? — вече беше напълно буден.

Деймън се измести и зае моето място.

— Всичко е чудесно.

Брат му се взря в него за секунда, после насочи вниманието си към телевизора. Деймън кимна, защото се досети какво възнамерявам да направя, без да съм му казвала предварително.

Ди закрачи по стълбите, без да обели и дума.

— Имаш ли няколко минути? — попитах.

— Всъщност, не — подвикна през рамо тя, докато продължаваше да се изкачва.

Изправих рамене и я последвах.

— Е, ако имаш само една минута, ще използвам тази една минута.

Тя спря на върха на стълбището и се обърна. За момент си помислих, че ще ме бутне надолу по стълбите, което щеше напълно да осуети плановете ми за одобряване.

— Добре — каза тя и после въздъхна, все едно я бяха накарали да рецитира формули по геометрия. — По-добре да свършваме с това.

Не така исках да започна разговора, но пак беше по-добре от нищо. Последвах я в спалнята й. Както и преди, бях изумена от количеството розово. Розови стени. Розова кувертюра за легло. Розов лаптоп. Розов килим. Розови абажури.

Ди отиде при стола до прозореца, седна и скръсти нежните си глезени.

— Какво искаш, Кейти?

Събрах кураж и приседнах на ръба на леглото й. През целия ден бях упражнявала дългата си реч, но внезапно ми се прииска да се просна в краката й. Исках да си върна най-добрата си приятелка. Нетърпение проряза нежното й лице и стомахът ми сякаш пропадна.

— Не знам откъде да започна — признах тихо.

Тя си пое шумно дъх.

— Започни например с това защо ме лъжеше месеци наред.

Потръпнах, но заслужавах този въпрос.

— През онази нощ на поляната, когато се бихме с Барук… Не знам какво стана, но Деймън не го уби.

— Ти ли го уби?

Тя се загледа през прозореца, докато си играеше лениво с кичур тъмна коса.

— Да… Свързах се с него. С теб. Ние… решихме, че е заради това, че Деймън ме беше излекувал преди. Сякаш това лекуване ни беше свързало. — Притаеният страх от онази нощ нахлу отново в мен и смрази вътрешностите ми. — Но бях наранена. Доста зле, предполагам, и Деймън ме излекува, след като ти си тръгна.

Рамене й се изопнаха.

— Първата лъжа, а? Той ми каза, че си добре, и аз бях достатъчно глупава, за да му повярвам. Изглеждаше… доста зле. И по-късно, когато Деймън си тръгна, не се държеше нормално. Трябваше да се досетя, че нещо е станало. — Тя леко поклати глава. — Все едно, трябваше просто да ми кажеш истината. Нямаше да се побъркам или нещо такова.

— Знам — побързах да се съглася аз. — Но не бяхме сигурни какво точно се е случило. Решихме, че ще е най-добре да не казваме нищо, преди да си изясним ситуацията. И докато разберем, че сме някак свързани, всичко… всичко друго вече се беше усложнило.

— Блейк? — тя изплю името и пусна кичура коса.

— Той… и други неща. — Исках да седна до нея, но реших да не си насилвам късмета. — Разни неща започнаха да се случват с мен. Пожелавах чаша чай и чашата политаше от шкафа. Не можех да го контролирам и се притеснявах да не ви издам неволно.

Тя се вгледа в мен с приведени мигли.

— И все пак каза на Деймън.

Кимнах.

— Само защото мислех, че той ще знае какво се случва, тъй като той ме беше излекувал. А не защото му имах повече доверие, отколкото на теб.

Миглите на Ди се вдигнаха.

— Но ти спря да излизаш с мен.

Бузите ми поруменяха от срам.

— Помислих, че така е редно. Ако се случеше да преместя нещо, без да го желая, не исках да си наблизо и да се окажеш замесена в цялата каша.

Краткият й смях прозвуча като лай.

— Толкова приличаш на Деймън. Все си мислиш, че разбираш всичко по-добре от другите. — Исках да отговоря, но тя продължи: — Забавното е, че можех да ти помогна. Но все едно. След дъжд качулка.

— Съжалявам. — Исках тази дума да зачеркне всичките ми грешки. — Наистина…

— Ами Блейк? — твърдият й поглед се впи в очите ми.

Сведох глава към ръцете си.

— В началото не знаех какво представлява той. Честно казано, харесвах го, защото беше нормален. Не беше като Деймън и си помислих… помислих си, че не трябва да се чудя защо Блейк ме харесва. — Засмях се сурово като Ди. — Бях глупачка. Още от самото начало Деймън усети нещо съмнително в Блейк. Помислих, че ревнува или просто се държи грубо. Но веднъж, когато бях на вечеря с Блейк, при нас се появи един арумианец и разбрах истината.

Ди изчезна, после се появи до гардероба, сложила ръце на бедрата си.

— Нека проверя дали съм разбрала. Появил се е арумианец и на теб въобще не ти е хрумнало да кажеш на мен или на някого от другите?

Извих се към нея.

— Хрумна ми, но Блейк го беше убил и Деймън също знаеше. И се оглеждахме за тях…

— Звучи ми като тъпо оправдание. — Беше ли оправдание? Беше, тъй като трябваше да им кажа. Преглътнах появилия се в гърлото ми възел. Очите й просветнаха ярко. — Нямаш си представа колко ми беше трудно в началото да крия всичко от теб! Колко се боях, че ще пострадаш само защото си около нас. И… — Ди спря и затвори очи. — Не мога да повярвам, че Деймън е скрил всичко това от мен.

— Не трябва да се сърдиш на Деймън. Той направи всичко възможно, за да предотврати това. Той не вярваше, че Блейк просто иска да ме научи да контролирам способностите си. Грешката беше моя. — Усещах как вината ме гризе, къс по къс. — Помислих си, че Блейк може да ми помогне. Че ако знам как да контролирам способностите си, бих могла да се бия, бих могла да ви помогна. Не би имало нужда да ме закриляте или да се притеснявате за мен. Не бих била ваш проблем.

Очите й се отвориха широко.

— Никога не си била проблем за мен, Кейти! Ти беше най-добрата ми приятелка, първата ми, единствената ми истинска приятелка. Да, не съм напълно наясно с това какво точно представлява приятелството, но знам, че приятелките трябва да се доверяват една на друга. И ти трябваше да знаеш, че не те смятам за слаба, нито за проблем.

— Аз… — замлъкнах, защото не знаех какво да кажа.

— Никога не си имала доверие в нашето приятелство. — В очите й се събра влага и аз се почувствах като най-голямата гаднярка на света. — Точно това ме съсипва. От самото начало не си имала доверие в мен.

— Имах! — Исках да се изправя, но замръзнах. — Взех глупави решения, Ди. Направих грешки. И когато осъзнах колко ужасни бяха грешките ми, вече беше…

— Твърде късно — прошепна тя. — Беше твърде късно, нали?

— Да. — Поех си дъх, но той се заклещи в гърлото ми. — Блейк показа истинското си лице и всичко, което се случи, стана заради мен. Наясно съм с това.

Ди пристъпи леко и бавно към мен.

— Откога знаеш за Бет и Доусън?

Вдигнах очи и срещнах нейните. Огромна част от мен искаше да излъжа — да кажа, че не съм знаела преди потвърждението на Уил, но не можех.

— Преди коледната ваканция видях Бет. И после Матю потвърди, че щом Бет е жива, би трябвало и Доусън да е жив.

Тя сдържа сълзите си, пръстите й се свиха.

— Как… как смееш?

Разбирах, че иска да ме удари, и дори чувствах бузите си така, сякаш го беше направила. Донякъде ми се искаше да го направи.

— Не знаехме дали ще успеем да го намерим, или да си го върнем. Не искахме да ти вдъхваме напразни надежди и после да те разочароваме отново.

Ди се взря в мен, сякаш въобще не ме познаваше.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Нека позная — беше идея на Деймън? Защото звучи като такава. Би искал да ме предпази, като едновременно с това ме държи настрани… и ме наранява.

— Деймън…

— Недей — каза тя и се обърна. Гласът й трепереше. — Не го защитавай. Познавам брат си. Знам, че има добри намерения, които са просто зле. Но ти… ти знаеш колко ме болеше от загубата на Доусън. Не само Деймън излезе от равновесие. Аз не преместих къщата от основите й, но част от мен умря, когато ми казаха, че брат ми е мъртъв. Заслужавах да знам в мига, в който въобще ти е минало през главата, че може да е жив.

— Права си.

Тялото й трепна за момент.

— Добре, добре… Да загърбим всичко това. Ако ми беше казала какво се случва с Блейк, аз и Адам щяхме да знаем в какво се намесваме. Пак щяхме да го направим — повярвай ми, щяхме да влезем в къщата, за да ти помогнем. Но нямаше да влизаме на сляпо.

Гърлото ми се поду. Имаше петно върху душата ми, мрачно и студено. Не бях убила Адам, но бях замесена в смъртта му. Едва ли не бях съучастник. Хората правят грешки непрекъснато, но те обикновено не завършват с нечия смърт.

Моята грешка завърши така.

Раменете ми се извиха под тази тежест. Ако кажех, че съжалявам, това нямаше да оправи нещата — нито за нея, нито за мен. Единственото, което можех да направя сега, беше да продължа напред и да се опитам да изкупя вината си.

Гневът напусна Ди, докато тя ме наблюдаваше. Върна се при стола до прозореца, седна и притисна крака в гърдите си. Отпусна бузи върху коленете си.

— А сега правите друга грешка.

— Нямаме избор — казах. — Наистина нямаме.

— Напротив, имате. Можем да се погрижим за Блейк и за този, на когото е казал.

— Ами Доусън? — попитах тихо.

Тя помълча известно време.

— Знам, че заради Доусън е редно да пренебрегна това, което изпитвам към Блейк, но не мога. Грешно е, знам. Но не мога.

Кимнах.

— Не го и очаквам от теб, но не искам нещата между нас да са такива. Трябва да има начин… — Гордостта ми скочи през прозореца. — Липсваш ми, Ди. Ненавиждам това, че не си говорим и че си ми сърдита. Искам да преодолеем това.

— Съжалявам — прошепна тя.

Сълзи изгаряха гърлото ми отвътре.

— Как мога да поправя станалото?

— Не можеш. И аз не мога. — Ди тъжно поклати глава. — Не мога да поправя смъртта на Адам. Не мога да поправя факта, че ти и Деймън смятате сътрудничеството с Блейк за уместно. Не мога да поправя приятелството ни. Някои неща просто са счупени.