Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Турнирът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tournament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Автор: Матю Райли

Заглавие: Турнирът

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-465-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1967

История

  1. — Добавяне

Дворецът на султана

Подминахме „Света София“ и стигнахме до двореца на султана.

Кацнал на високия полуостров, гледащ към Мраморно море на юг и Босфора на изток, дворецът заемаше най-стратегическата и доминираща позиция в града и имаше свои собствени защитни стени, от които се издигаше поразителна кула.

— Кулата се нарича Адалет Кулеси, което означава Кула на справедливостта — обясни господин Аскам. — Мюсюлманите се гордеят, че са справедливи и честни хора.

— Такива ли са?

Господин Аскам наклони глава.

— Някои казват, че са прекалено отдадени на стремежа си към справедливост. На крадците им режат ръцете. Прелюбодейците се пребиват с камъни. Според теб това справедливо ли е?

Замислих се.

— Престъпленията трябва да се наказват, за да се поддържа ред.

— Така е. Но не трябва ли наказанието да е съпоставимо с престъплението? — отвърна учителят ми. — Ако екзекутираме всеки прелюбодеец в Англия, населението би намаляло наполовина.

— В Англия бесим крадците — казах аз. — А тук те само губят ръката си. Суровите и бързи наказания осигуряват спокойни улици.

— Определено — съгласи се господин Аскам, докато минавахме покрай млад мъж с чуканче вместо дясна ръка. — Въпросът, който трябва да си зададе всяко общество, е какъв натиск са готови да приемат хората в замяна на сигурността на самите тях и на имуществото им?

Намръщих се.

— Не мисля, че мога да отговоря на това.

Господин Аскам се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Защото отговорът на този въпрос се свежда до балансирани действия от страна на всеки крал и кралица. Тираничните владетели губят престола и главата си. Слабите биват манипулирани от коварни лордове и двулични съветници. Успешните владетели намират баланс, който отговаря на епохата им.

Кимнах към двореца пред нас.

— А според вас султан Сюлейман успешен владетел ли е?

— Мюсюлманите следват заръките на великия си пророк Мохамед, който е насадил у тях уважение към закона. Това е характерна черта на всяко велико общество в историята — осъзнаването, че за всички хора, били те богати или бедни, е по-добре да се подчиняват на приетите закони, отколкото на меча. Защото само когато има закони едно общество може наистина да процъфтява; защитата на закона дава сигурност на населението, а след като хората имат сигурност, те с радост допринасят за обществото си. Селяните обработват земята, воините се обучават за войни, художниците рисуват, драматурзите пишат пиесите си. Хората трупат опит в търговия и други професии и така обществото се развива с още по-голяма скорост. И всичко това, защото хората са приели основните закони.

— А какво става с общества, които не приемат такива закони?

— Тъпчат на едно място — тъжно рече господин Аскам. — Виж Африка. Там местните племена продължават да се сражават помежду си с копия и тояги, нападат съседите си за храна и жени. Всеки път, когато някое ново племе спечели битката, обществото трябва да започва отначало, така че там няма прогрес.

— Моите уважения, но не казахте ли неотдавна, че в крайна сметка силният побеждава? — доста нахално попитах аз.

Учителят ми ме погледна и се усмихна.

— Радвам се, че си внимавала. И наистина си права: намери парадокс в аргументите ми. Единственият отговор, който мога да ти дам, е следният — едно опиращо се на закони общество е най-доброто, което можем да изградим, но за жалост не всяко общество избира да тръгне по този път.

 

 

Стигнахме до двореца на султана и той наистина се оказа едно от чудесата на света.

Минахме през огромна и добре охранявана външна порта и спряхме в просторен зелен двор, в който множество дървета хвърляха прохладни сенки. През двора минаваше широка виеща се алея, която ни отведе до втора порта в по-малка, но въпреки това внушителна стена.

Тази вътрешна порта се нарича Портата на приветствията и от двете й страни се издигаха две триъгълни кули, които ми приличаха повече на европейски, отколкото на османски. Стражите ни обясниха, че портата била проектирана и построена наскоро от унгарски архитекти, доведени от султана в Константинопол. За мен тя наистина изглеждаше доста унгарска — претрупана и крещяща.

След като минахме през тази порта, бяхме посрещнати от официална група служители с червени копринени роби и високи бели тюрбани. Зад тях стояха неколцина черни евнуси от Африка.

Начело на официалната група бе така нареченият садразам, велик везир или пръв министър на султана. Макар че всички носеха тюрбани, само този на садразама беше украсен с великолепно снежнобяло перо на чапла, стърчащо от навития лен. Везирът, който бе изумително висок и слаб, се поклони ниско, докато един глашатай представяше нашия играч господин Джайлс.

Глашатаят заговори първо на турски и после на гръцки — обясниха ни, че гръцкият ще бъде използван като общ език на турнира.

— Господин Гилбърт Джайлс! Представител на крал Хенри Осми, крал на Англия, Ирландия и Франция!

Садразамът стисна ръката на господин Джайлс и каза на английски:

— Господа. Добре дошли в Константинопол.

Напълно забравих обноските си и зяпнах от изненада, когато го чух да говори на майчиния ми език.

Садразамът забеляза това и ме погледна.

— Здравей, малко момиче. — Пристъпи към мен. — Аз съм Мустафа. Ти как се казваш?

— Елизабет, сър — отвърнах аз и се поклоних.

— Обичате ли шаха, госпожице Елизабет?

— Да, сър.

— Играете ли?

— Да, сър.

— А, англичаните. — Той се обърна към своята група и премина на архаична форма на латинския, която разбирах с лекота. — Изключително шантав народ. Представете си само, момичета играят шах. Дори съм чувал, че момичетата там ходят на училище. И веднъж дори са имали управляваща кралица.

Подчинените му се свиха като един от ужас.

— Вие нямате ли си кралици в мюсюлманския свят? — поинтересувах се любезно, също на латински.

Садразамът рязко се обърна, когато чу гласа ми, и се опули, осъзнал, че съм го разбрала отлично.

— Разбира се, че си имаме — отвърна той на гръцки, след като се окопити и ме изгледа със студените си очи. — Само че те не управляват. Те са просто съсъди за семето на султана, утроби с крака, полезни единствено за раждане на наследници и за създаване на неприятности през останалото време.

Извърна се от мен, давайки знак, че разговорът ни е приключил, и се усмихна сковано на господин Джайлс и господин Аскам.

— Господа, несъмнено сте уморени от пътуването. Евнусите ще ви заведат до покоите ви в южния павилион. Утре вечер Негово Величество султанът ще даде банкет в чест на играчите. Празненството ще започне по залез-слънце. Желая ви всичко добро.