Матю Райли
Турнирът (22)

Кардиналът и съдържателят на бордея

Вече беше следобед. Султанът и хората му ни обърнаха гръб и тръгнаха към харема.

Бях потресена от съдбата на Саша и другите кухненски работници.

— Господин Аскам, защо султанът нареди да убият горките хора?

— Намираме се в странна и безбожна страна, Бес — отвърна господин Аскам. — Трябва да се смятаме за щастливци, че не ни сполетя същата съдба. Подозирам, че оцеляхме единствено благодарение на твоята кралска кръв и моите дедуктивни способности.

Стояхме насред Втория двор. Делегациите и играчите се разхождаха под дърветата. Срещата на Заман беше приключила — бе победил Максимилиан от Виена с четири на нула, пълен разгром — и сега важните гости бяха излезли да глътнат малко чист въздух преди втората среща за деня между Владимир от Московия и Мустафа от Кайро.

— Но защо трябваше да ги убива? — попитах аз. — Не са направили нищо, само са видели мъртъвците.

— Най-опасното нещо във всеки дворец са слуховете — каза учителят ми. — Тези шестимата биха могли да разкажат на други, които пък да се разприказват пред трети. Вестта за смъртта на кардинал Фарнезе вече се разпространява. Не могат да се допуснат слухове за още смъртни случаи. Това ще се отрази зле на султана — ще изглежда, че не контролира собствения си дворец. Баща ти е отнемал живота на херцози поради същите причини, а и ти, ако някога станеш кралица, също ще екзекутираш хора заради опасните неща, които казват.

— Никога няма да го направя!

Учителят ми въздъхна тъжно.

— Напротив. Ще го правиш. — Поизправи се, сякаш да се овладее. — А сега трябва да продължим с разследването. На първо място искам да намерим оцелелия син на Брунело, Пиетро. Той разнася храната вместо баща си и може би ще е в състояние да ни помогне. Освен това се интересувам от посещенията на австриеца Максимилиан в кухните. На първо място обаче искам да знам защо такъв почтителен човек като Брунело се е развикал на кардинал на Църквата, на която беше така предан. Трябва да говорим отново с кардинал Кардоза. А, ето го и него…

Кардиналът стоеше в другия край на двора и разговаряше с някакъв брадат персиец, дребен, с лъскава пурпурночервена дреха с блестящи златни ширити на раменете. Одеждата бе официална, но в същото време и малко прекалено ярка и крещяща. Дребният персиец жестикулираше оживено и гневно тикаше пръст в лицето на кардинала.

— Май не само Брунело е бил ядосан на кардинала — отбеляза господин Аскам. — Латиф, кой е човекът, който спори с кардинал Кардоза?

— Африди, местен сводник и собственик на няколко бардака. Най-големият се намира от другата страна на Ая София.

Господин Аскам загледа с огромен интерес разправията между дребния персиец и едрия кардинал. Накрая ярко облеченият сводник махна пренебрежително с ръка и гневно се отдалечи от кардинал Кардоза.

— Съдържателят на бордея изглежда доста ядосан — каза господин Аскам. — Исторически погледнато, обикновено светият човек се гневи на онзи, който продава греховете на плътта. — И загледа как Африди излиза от двора.

— Още ли искате да говорите с кардинала? — попита Латиф.

Господин Аскам — продължаваше да гледа след отдалечаващия се сводник — каза:

— Не. Първо искам да говоря със сводника. Искам да разбера какво го е ядосало толкова.

 

 

И тъй, водени от Латиф, ние излязохме от двореца и тръгнахме през оживения търговски квартал около сътворената от човешка ръка планина на име „Света София“.

Навсякъде имаше хора — просяци, продавачи на птици, търговци на подправки, мъже, пушещи лули или отпиващи силния чай, който пият турците. Някакъв човек беше нарисувал с тебешир на една стена гигантско копие на таблицата на турнира и приемаше залози за развитието на съревнованието. Името на Заман вече се мъдреше в колоната на втория рунд. Двайсет желаещи да залагат се бяха наредили на опашка. Имаше всъщност и десетки други организатори на залози.

Тръгнахме по една широка улица от другата страна на площада и стигнахме до една много особена сграда — долната половина като че ли беше направена от римски мрамор, а върху нея имаше по-късни зидове.

— Това е заведението на Африди — каза Латиф.

— Доходоносно ли е? — поинтересува се учителят ми.

— Много. Африди е собственик на няколко публични дома в града, но този е най-големият. И се радва на голям успех.

В този момент от бардака излязоха двама мъже. Познах единия. Беше едрият смугъл влах, Драган.

На лицето му беше цъфнала широка усмивка и той се олюляваше, явно подпийнал.

— Така е по-добре! — изрева Драган на гръцки. — Чувствах се зле, откакто пристигнах в този лайнян град. Едно хубаво чукане след обилен обяд най-добре пречиства ума!

Забеляза ни и кимна небрежно на учителя ми.

— А, вие сте един от англичаните, нали? Бях останал с впечатлението, че англичаните са твърде благопристойни, за да мърсуват, но вие ме изненадахте! Браво на вас! Или показвате на момичето как една жена може да си осигури сносен живот, като си разтваря краката?

Учителят ми не отговори.

Драган си тръгна, залиташе.

— Пратете ми я довечера и ще я науча! — извика през рамо.

Учителят ми ги гледаше с много кисела физиономия как се отдалечават. Когато изчезнаха зад ъгъла, ми каза тихо:

— От този момент не се отделяй от мен както в двореца, така и извън него.

— Да, сър.

— И събери сили, Бес. Онова, което ще видиш, може да не се окаже приятно.

Влязохме в бордея.

 

 

Щом се озовахме вътре, необичайната конструкция на публичния дом разкри произхода си — че навремето е била римска баня. Африди просто бе запазил древните основи и беше добавил горния етаж.

Основното помещение представляваше широка зала с висок таван, в средата на която имаше огромен димящ басейн. Из него бяха пръснати мраморни островчета, а покрай стените имаше десет открити ниши, пълни с възглавнички.

Голи жени разнасяха подноси с храна и напитки на клиентите в нишите. Масажистки, чието облекло се състоеше само от верижки около шията, масажираха гости върху мраморни маси, като понякога прекъсваха масажа и ги яхваха, за да им доставят удоволствие по други начини.

В почти всяка ниша хората се отдаваха на похотта си. Повечето ниши зееха отворени пред очите на всички, но няколко бяха със спуснати завеси. Отвсякъде се чуваха стонове и пъшкане, но за разлика от чувствената нощ в харема, описана от Елси, в звуците тук нямаше нищо чувствено. Това бяха звуци на мъже, които не искаха парите им да бъдат хвърлени на вятъра.

Бях чувала за проститутки и бордеи (достатъчно е човек да прочете Библията), но не бях подготвена за подобна студена и делова обстановка, превръщаща интимния акт на любовта в най-обикновена търговска сделка.

И тогава видях децата.

Бяха на моята възраст, на тринайсет или някъде там, момчета и момичета, които обикаляха банята, гримирани като възрастни, разголени в една или друга степен, разнасящи питиета, грозде или лули.

Призля ми.

Стоящият до мен господин Аскам гледаше ставащото около нас с неприкрито отвращение. Постави ръка на рамото ми, за да ми вдъхне увереност.

В този момент забелязахме Африди, все още облечен в крещящото пурпурнозлатно облекло. Разговаряше с двама румънски цигани, мъж и дърта вещица, които водеха две мръсни селски деца за ръце. Пред очите ни Африди даде на циганите няколко монети и те му дадоха децата, след което си тръгнаха.

С ужас си дадох сметка какво се случва с отвлечените от цигани деца. Свършваха в заведения като това.

Латиф отиде при Африди, каза му нещо и го доведе при нас. Каза му, че ще говорим на гръцки и че учителят ми ще задава въпросите си по заповед на самия султан.

— Видях ви неотдавна да спорите с кардинал Кардоза — направо започна господин Аскам. — Каква е причината за разногласията ви?

— Тоя мръсник ми краде хляба! — изсъска персиецът. — Проклет содомит! Преди да дойде в Константинопол, гостуващите духовници от Рим бяха най-добрите ми клиенти!

— Как така ви краде хляба? Та той е римски кардинал.

— Огледай се, глупако! Почти всички клиенти са от турнира. И то не само играчите — ба, те са само шестнайсет — но и господарите им, придружителите, слугите. Събитие като това е добре дошло за мен! И в същото време цялата делегация от Рим, дванайсет Божии мъже, дванайсет прочути с похотта си мъже, остават всяка нощ у кардинала, обслужвани единствено от неговите момчета.

— Кардиналът държи… момчета?

— Намира ги по улиците. Лично. Плаща им със сребро или храна. И знае, че мога да осигуря толкова момчета, колкото са му нужни. Всички други посланици използват моите жени за сбирките си в двореца. Но не и кардиналът, о, не. А моите момчета са опитни, нали разбирате. Те знаят как да…

Учителят ми се намръщи и вдигна ръка да спре по-нататъшните обяснения.

— Мисля, че разбирам — каза господин Аскам и изгледа съдържателя на бордея с огромно отвращение. — И какво точно прави кардиналът в покоите си?

— Частни сбирки. Ох, тези свещеници и техните ядения! Затова съм толкова ядосан. Ако не беше Кардоза, свещениците щяха да са тук всеки ден и нощ, щяха да ебат като разгонени зайци и да ми плащат за това!

— Господи… — промълви учителят ми.

— Мисля, че Бог отдавна не ни гледа — рече Африди. — Подобни неща може да не стават в Англия, но се правят в половината църковни посолства в Източна Европа. Местният кардинал осигурява, както сам се изразява, „настаняване и услуги“ за всеки гостуващ свещеник. Ако сте мъж, който си пада по мъже, Църквата е вашата организация.

— Разбирам.

— Просто е нечестно, казвам ви! Мен не ме допускат да продавам услуги в рая на техните клиенти! Църквата не бива да се меси в търговията на другите хора. Нейният занаят е да продава спасение. А не да се меси в моята работа.

Докато Африди продължаваше да се оплаква, аз се отдалечих от учителя, привлечена към една голяма боядисана в златно врата. Буквално искреше от златните прашинки. И беше отворена. Побутнах я от любопитство.

Видях богато украсена спалня с огромно легло с балдахин, покрито с фини чаршафи от червен сатен. Леглото бе празно, но над възглавниците висяха две меки въжета. Отгоре имаше надпис на арабски:

Вгледах се внимателно в символите. Вече бях започнала донякъде да разбирам тази писменост и успях да разпозная част от знаците:

Означаваха „принц на короната“.

Нечия груба ръка падна на рамото ми. Над мен се издигаше небръснат мъж, египтянин на вид.

— Ще взема тази! — извика той на гръцки на Африди.

— Определено няма да се получи. — Учителят ми забърза към мен. — Това момиче не работи тук. Махайте се!

Египтянинът се дръпна намусено. Господин Аскам го гледаше как се отдалечава. После надникна в стаята зад златната врата, за да види какво е привлякло вниманието ми, и каза:

— Да вървим, Бес. Приключихме тук.

— Хей, англичанино! — извика след нас Африди. — Така и така си тук, искаш ли жена? Тъй като идваш от името на султана, ще ти дам една без пари!

Без да отговори, господин Аскам ме изведе забързано от бордея.

 

 

Излязохме от публичния дом на Африди и се озовахме отново на слънце.

Бях много доволна, че съм се махнала от онова място. Изживяването бе доста изнервящо — тъмният бардак беше място, в което младо момиче като мен можеше да влезе случайно и никога да не излезе. Хубаво бе отново да съм на дневна светлина, на свобода по улиците на Константинопол.

Учителят ми крачеше решително обратно към „Света София“ и двореца.

— Научихте ли нещо? — попитах го. Макар да бях донякъде смутена от описанията на Африди на разюздаността на гостуващите свещеници, не бях научила нищо съществено за разследването от забележките му.

— Доста неща — отвърна той. — Нашият свят се развива бързо, но въпреки това някои хора винаги ще си останат роби на най-първичните си желания. Понякога си мисля, че сме просто животни, облечени в дрехи. Съжалявам, че трябваше да видиш това. Добре ли си?

Намръщих се.

— Гледката с децата не ми хареса. Не знаех, че се случват подобни неща.

Господин Аскам кимна.

— Макар да съжалявам, че видя тези неща, трябва да кажа, че чувствам вина, че стана така. Бес, мнозина биха казали, че никога не бива да виждаш подобни ужаси, че те са удар за деликатните ти чувства. Аз обаче не мисля така.

— Дори гледката да е болезнена? — попитах аз.

— Точно защото е болезнена. Евентуалният бъдещ владетел като теб трябва да види тъмната страна на света, отвратителните места като това, на което бяхме. Защото в противен случай искрено ще вярваш, че всички хора се радват на същия привилегирован живот като теб, докато реалността е съвсем друга. Живеем в свят, в който жените продават телата си на мъже, а децата биват отвличани и продавани в робство в бордеите на големите градове. Трябва да знаеш, че подобни неща се случват.

— Не можехте ли просто да ми кажете? Така щях да ги знам, без да ми се налага да ги виждам с очите си.

— Не. Няма по-добър урок от това да видиш нещо със собствените си очи.

Стигнахме до „Света София“. Около нея все така имаше огромна тълпа.

— Какъв е планът сега? — попитах аз.

— От онова, което чух и видях дотук, ставам все по-заинтригуван от кардинал Кардоза и посолството му — каза господин Аскам. — То е мястото, на което кардинал Фарнезе е бил отровен с храна, дошла от кухнята на Брунело. А мъртвият вече Брунело е повишил тон на Кардоза, който пък има разправии със собственик на бардак. А сега научаваме от Африди, че вечер там се провеждат безбожни сбирки. Ето защо планът ми е да следвам собствения си съвет и да видя мястото с очите си. Смятам да следя посолството под прикритието на мрака, може би още довечера, и да видя какво става там.