Матю Райли
Турнирът (12)

Банкетът

Излязохме от залата за аудиенции — аз лично доста изнервена — и се озовахме в Третия двор на двореца. В него имаше няколко просторни правоъгълни поляни и по границите му се намираха Портата на щастието, която водеше обратно към Втория двор, Южният павилион, където се намираха покоите ни, аркада с решетка от летви, водеща към Четвъртия и последен двор, и харемът, до който имаше достъп единствено султанът.

За вечерния банкет по случай началото на турнира Третият двор беше превърнат в истинска вълшебна страна от светлина.

Стотици фенери, окачени на кръстосващи се въжета, къпеха двора в ярка жълта светлина, която превръщаше нощта в ден. Двайсет банкетни маси бяха подредени в идеални редици. Всички прибори бяха от сребро. На всяко място имаше специална табелка, върху която беше изписано името на госта — на родния му език.

Вечерята не можеше да се сравни с нищо, което бях изживявала дотогава. Беше изобилна, екстравагантна и имаше всичко — сирена от Лисабон, маслини от Флоренция, вина от Франция и Испания, грозде от Аркадия, но също и мюсюлмански деликатеси — превъзходни подправки от Мароко, от Долината на Инд и Египет, а също така фурми и плодове, чиито имена не знаех, но за които ми казаха, че идвали от земите на бедуините, населяващи суровите пустини южно от Константинопол.

Сто гости бяха обслужвани от също толкова прислужници, които сновяха забързано между масите и огромните кухни, входът към които се намираше и югозападния ъгъл на двора. Свиреха музиканти, фокусници правеха номера, имаше дори сцена, на която огромни мускулести борци с блестящи от зехтин тела се бореха за забавление на публиката. Много от присъстващите на вечерята жени, сред които и Елси, гледаха гигантите със значителен интерес. Най-едрият борец, Дарий, беше с гигантски мускули, много красиво лице с цвят на маслина и дълга права коса, която се спускаше до раменете му. Повечето жени, сред които и Елси, го гледаха с копнеж и несъзнателно прехапваха устни.

Като стана въпрос за Елси, с напредването на банкета тя отново изчезна в тълпата, оставяйки ме на практика сама, тъй като господин Аскам и господин Джайлс разговаряха със съседите ни по маса.

Затова започнах да наблюдавам събралите се гости — шахматисти от цял свят, съпроводени от посланици, големци, а в някои случаи и от кралските им патрони. Нямаше много деца — само няколко, които вероятно бяха кралски особи като Иван от Московия и моя милост.

Наблюдавах и Микеланджело. Не минаваше и момент, без някой да отиде при прочутия художник, за да му изрази уважението си.

Страшно се изненадах, когато точно преди да сервират основното ястие Микеланджело внезапно стана, отпрати с махване на ръка поредния почитател, огледа осветения двор, забеляза масата ни и тръгна направо към нас.

Пристигна в нашето затънтено кътче, усмихна ми се любезно и за моя още по-голяма изненада седна до учителя ми и каза съвсем небрежно:

— Роджър, радвам се да те видя.

— И аз теб, Микеле — непринудено отвърна моят учител. — Напоследък имаш много почитатели, доколкото виждам.

— Знам, знам — изпъшка великият творец. — Да ти кажа, славата е нещо силно надценено. Толкова време губя в приемане на похвали от тези хора, че едва успявам да създавам творбите, които обожават. Ох, какво ли не бих дал за великолепната анонимност от младините ми.

— Това е пътят на гения — отвърна господин Аскам. — А ти винаги си бил гений. Вярно ли е, че са ти поръчали да изработиш комплект шах за турнира?

— Два всъщност. И султанът плаща щедро. Много по-щедро от папата. При това веднага.

— Доволен ли си от работата си?

— Роджър, знаеш много добре, че никога не съм напълно доволен от произведенията си — каза Микеланджело. — Още поглеждам към моя Давид и въздъхвам при вида на ръцете му. Иска ми се да имах повече време и за Doni Tondo. Комплектите обаче ги бива.

Учителят ми се разсмя.

— Щом според теб ги бива, значи за нас са невероятни, Микеле. С нетърпение очаквам да ги видя.

Великият творец се наведе към учителя ми.

— Чух за онази работа със сина на херцог Къмбърланд в Кеймбридж. Ужасно неприятно, доколкото разбрах, но според всички си се представил отлично.

Господин Аскам ме погледна, сякаш се чудеше дали трябва да чуя историята.

— Каквото и да е положението на баща му, момчето беше покварено, а дори обикновените проститутки заслужават справедливост.

— Внимавай, ще си създадеш репутация — засмя се Микеланджело. — Спомням си как реши случая с откраднатите потири от църквата „Санта Мария ди Лорето“. Доказа, че местният свещеник не е никаква жертва на престъпление, а ги е продал, за да изплати дълговете си от комар. Скандалът продължи да бушува много след като си замина.

Господин Аскам сви рамене.

— След като бяха прегледани всички факти, заключението беше неизбежно. Нещо беше изчезнало, при това неслучайно. Логика.

— Логика, която никой друг не успя да види.

— Всички престъпления се извършват поради някаква причина — твърдо рече учителят ми. — Аз просто разкрих причината зад конкретното престъпление…

— Признай си, Роджър, просто не можа да устоиш на нерешения случай — каза Микеланджело с мека усмивка. — На теб ти хареса да го разплетеш и подходи към него като към упражнение за ума, като почит към самия Авероес^[1].

— Мисля, че Авероес би се гордял с мен. Аристотел също.

Микеланджело се разсмя.

— Роджър Аскам! Не си се променил ни най-малко! Макар да се боя, че един ден това твое любопитство ще ти изяде главата. Много се радвам, че те виждам отново. — Великият художник погледна към мен. — А коя е тази прекрасна млада дама?

— Това е Елизабет. Моята най-добра ученичка.

— Най-добрата ученичка на Роджър? — Старите очи на Микеланджело засияха. — Това е много голям комплимент от страна на Роджър Аскам. „Добър“ ученик по неговата преценка като едното нищо може да промени хода на историята. Ще гледам да те държа под око.

Сведох глава и се изчервих.

Микеланджело погледна косо учителя ми.

— Ученичка от кралско потекло, нали, Роджър?

Учителят ми кимна едва забележимо.

— О, Роджър! Ти си наистина уникален преподавател! Само ти можеш да домъкнеш престолонаследничка през половината свят в името на образованието! Направо великолепно!

След това учителят ми представи господин Джайлс и попита Микеланджело:

— Къде си отседнал?

— Получих специално разрешение да остана в личното крило на султана, в харема. Това ми осигурява блажен покой. Откакто пристигнах в двореца преди седмица — пътувах с делегацията от Папската държава — римският посланик непрекъснато ми досажда. Този човек сигурно е най-големият и непоносим самолюбец в цяла Италия… о, не, ето го и него.

— Il Magnifico! Ето ви и вас!

Учителят ми и Микеланджело се обърнаха.

Пред нас застана римски кардинал в цялото си великолепие — червена роба, жезъл, златни верижки, пищно украсена митра. Имаше дълга безупречно сресана сребриста коса. Беше същият, който стоеше в залата за аудиенции като един от привилегированите посланици. Зад него като сянка стоеше висок слуга — може би някакъв личен телохранител — с абсолютно безизразно лице.

Кардиналът протегна пръстена си към лицето на Микеланджело. Ясно видях как великият художник се поколеба за миг, преди прилежно да се наведе и да го целуне.

— Кардинал Кардоза — каза Микеланджело. — Толкова ми е… приятно… да ви видя отново. — Посочи ни. — Кардинале, това е господин Роджър Аскам от Англия и неговата група. Господин Гилбърт Джайлс, участникът в турнира, и ученичката му Елизабет. Кардинал Кардоза е посланик на Светия престол в двора на султана.

Кардиналът бе мъж на около шейсет, със светлосини очи и сребристи вежди, отговарящи на дългата му коса. Освен това бе едър, но не и дебел, с широки гърди — човек, който може би е бил атлет на младини.

Стискаше овчарската си гега в едната си ръка, а в другата държеше някакво необичайно нещо — приличаше на конска опашка с разноцветни косми и с негова помощ той пропъждаше всяко насекомо, което се осмелеше да доближи лицето му.

Въпреки любезното представяне от страна на Микеланджело кардинал Кардоза не ни обърна абсолютно никакво внимание. Останах с впечатление, че е от онези, които винаги се въртят около най-важната персона и се вкопчват в нея като пиявица. Бях виждала много хора като него около баща ми.

— Тъкмо разговарях с кардинал Фарнезе — каза кардиналът на Микеланджело. — Той ми каза, че Негово Светейшество е изключително доволен, че сте приели поканата му да поемете работата на архитект на голямата му базилика.

— Ваша Милост е изключително любезен — отвърна Микеланджело. — Аз съм стар човек. Мисля, че времето ми за издигане на величествени сгради е отминало.

— Ни най-малко! — възкликна Кардоза. — Папата започна да се уморява от прищевките на Сангало, пък и вие и без това имате повече опит и умения. Знаете ли, сближих се с Негово Светейшество през времето, което прекарахме заедно в Остия. Познавам го много добре. Всъщност, ако останем на четири очи, бих могъл да ви запозная с някои негови предпочитания, така че проектите ви да му доставят удоволствие.

— Много сте любезен.

— О, няма нищо.

— Със сигурност ще се видим по-късно — каза Микеланджело.

Кардинал Кардоза се усмихна.

— Приятна вечеря. Участвал съм в прекалено много банкети като този, така че предпочитам да хапна насаме в покоите си. Magnifico. — И се отдалечи, следван от безмълвния си спътник.

Микеланджело се загледа след него, после се обърна към учителя ми.

— Внимавай с този човек, Роджър. Много е коварен. Хлъзгав. Говори се, че кралица Роксолана не може да го търпи и напуска залата, когато идва на аудиенция при султана. И от сигурен източник знам, че жителите на Остия с радост са му видели гърба. Имаше слухове за… непристойни действия… с момчета от района.

Учителят ми гледаше след кардинал Кардоза, който отиде при кардинал Фарнезе и двамата си тръгнаха заедно.

— Ами другият кардинал? Фарнезе, братът на папата? — попита той. — Изключително се изненадах да го видя тук, като се имат предвид изявленията му за ислямската вяра.

Художникът въздъхна.

— Господи, дай ми търпение. Трябваше да пътувам в една кола с него чак от Рим. Кардинал Фарнезе е прасе, което не вади зурлата си от коритото. Освен това е глупак, който обижда повече от невежество, отколкото нарочно. Ерцхерцог Фердинанд Австрийски го намрази още щом откри, че Фарнезе му продал индулгенция на десетократно по-висока цена от онази, която платил полският крал Сигизмунд. Йезуитите се срамуват от него. Имамът казва да не му обръщат внимание, но въпреки това на четири пъти, докато пътувахме през града, тълпи млади мюсюлмани показваха подметките на сандалите си, докато Фарнезе минаваше покрай тях.

— Извинете, сър, но не разбрах — любезно го прекъснах аз. — Какво означава това действие?

Отговори учителят ми:

— За арабите и мюсюлманите по принцип е изключително обидно да покажеш на някого подметката на обувката си. Младите мюсюлмани са протестирали срещу възгледите на кардинал Фарнезе. — Господин Аскам се обърна към Микеланджело. — Което повдига въпроса защо папа Павел е изпратил не друг, а именно Фарнезе?

— Лично аз смятам, че понтификът е искал да бъде провокативен, да жегне султана по време на голямо международно събитие като това. Султанът няма да посмее да посегне на гостуващ римски кардинал, дори да е противен като Фарнезе. Това би го опозорило пред света, който султанът иска да впечатли.

— Не знаех, че папата се занимава с такива дребнави интриги.

Микеланджело поклати глава.

— Най-голямата радост в живота ми е била да създавам творби за славата на нашия Господ и Неговата църква. Само че понякога ми се иска Господ да избира по-добри хора.

 

 

Микеланджело ни покани да отидем с него до кухните на двореца, където искал да се срещне с помощника на главния готвач, някой си Брунело Борджия.

— Брунело е най-добрият готвач във Флоренция — обясни Микеланджело, докато вървяхме към района на кухните в ъгъла на двора. Над тях се издигаха гигантски комини, по един на всяка гигантска печка. — Султанът го извика в Константинопол специално за този случай. Тук е от три месеца, учи местните готвачи как да приготвят ястия за европейските гости. Много съм любопитен да видя кухните. Чувал съм, че били по-големи от всичко съществуващо в Италия.

Великият художник закрачи енергично пред нас.

— Откъде се познавате с Микеланджело? — попитах шепнешком учителя си, докато бързахме след него.

Господин Аскам ме изгледа косо.

— Това изненадва ли те?

— Донякъде.

— Трябва да призная, че ми доставя голямо удоволствие да те изненадвам. Преди няколко години Микеланджело прочел един мой трактат за образованието, който написах като студент, и ме покани в Рим. Разбира се, моментално се отзовах на поканата. В крайна сметка обучавах негов млад роднина половин година и междувременно се сприятелихме. Гледах го как рисува част от „Страшният съд“ и това е едно от най-вдъхновяващите неща в живота ми.

Изобщо не се бях замисляла, че учителят ми е имал друг живот, преди да започне да обучава мен, да не говорим за живот, изпълнен с пътешествия в далечни земи и срещи с велики художници.

Имаше и още нещо.

— А какво е станало със сина на херцог Къмбърланд в Кеймбридж? Баща ми също го споменава в бележката си до вас.

Лицето на господин Аскам помръкна.

— Изключително неприятна история, свързана със сина на влиятелен мъж и неговите… отвратителни… склонности. Не е за моминските ти уши.

— Да не би да е нещо свързано със страст? — попитах с глас, който се надявах да прозвучи зрял и опитен. — Или дори с разврат?

Учителят ми ме изгледа продължително, после каза:

— Наистина е свързано с поривите на младежа. Наемал проститутки от близките градчета и… правел с тях разни неща… а после ги убивал. Но не е нужно да знаеш цялата долна история. Аз бях въвлечен в нея като безпристрастен съдия по въпроса, но поради моето… ами, прекалено любопитство, открих повече, отколкото би искал да научава човек. А сега ще те помоля да преминем на по-приятни теми и да се насладим на прекрасната вечер.

Докато казваше това, минахме през голям вход в самия ъгъл на двора и се озовахме в кухните.

Сякаш бях влязла в препълнена с хора лудница — бързащи робини, викащи готвачи, ревящи огньове, пушещи пещи, въртящи се шишове, кудкудякащи пилета, крякащи гъски, блъскащи сатъри и най-невероятната и приятна смес от аромати, която бях помирисвала през краткия си живот.

Над цялата тази врява се извисяваше гласът на главния готвач, дебел мюсюлманин с окървавена престилка и огромен тюрбан.

До него, пред дългата маса, командващ своя малка войска турски готвачи, стоеше набит брадат мъж, италианец на вид, с малко разпятие на гърдите — Брунело Борджия.

— Защо султанът е сметнал за нужно да кани европейски готвач в Константинопол? — Тукашната кухня определено ми беше харесала. — Когато човек пътешества, не е ли по-добре да опита непознатите местни ястия?

— Определено трябва, но търбусите на старците не понасят новите храни така, както стомасите на младите — с мека усмивка отвърна господин Аскам. — Често се случва посетителите на тези земи да се разболеят тежко, след като са опитали местните подправки и меса. Султанът е постъпил изключително мъдро, като е осигурил алтернатива за почитаемите си гости.

Насред хаоса Брунело видя Микеланджело, незабавно избърса ръце в престилката си и забърза към нас.

Към него се присъедини жена, която беше колкото висока, толкова и широка, а също и длъгнесто момче на около петнайсет.

— Сеньор Буонароти. — Брунело се поклони. — Добре дошли в кухнята. За мен е чест.

— Брунело — отвърна Микеланджело, — честта е моя. Вие самият сте художник. Единствената разлика помежду ни е в това, че вашето изкуство се консумира в буквален смисъл от публиката и, за съжаление, не остава за идните поколения. Неговата наслада е на момента.

— Много сте мил — рече Брунело. — Сеньор, да ви представя съпругата си Мариана и сина си Пиетро.

Микеланджело се поклони на семейството на Брунело.

Трябва да кажа, че начинът, по който общуваше великият художник със стоящите по-ниско от него, ми оказа огромно въздействие. Положението на Микеланджело беше такова, че спокойно можеше да се отнася с всички, от готвача до кардинала, с пренебрежение и дори с открита надменна снизходителност. Той обаче не го правеше. Тъкмо обратното — отнасяше се с кльощавия син на готвача със същата любезност, която проявяваше и към всички останали.

На противоположната страна беше моят баща — той се отнасяше към всеки по-нисш, от жена си до благородника, чиято жена е вкарал в спалнята си, с открито презрение. Предполагах, че баща ми си е мислил, че подобно поведение само утвърждава положението му, но след като видях поведението на Микеланджело, осъзнах, че истински силният не се нуждае да показва силата си непрекъснато.

Микеланджело стисна ръката на момчето. То сведе смирено глава и аз се зачудих дали е просто срамежливо, или е изпълнено със страхопочитание към великия мъж. Така и не успях да разбера.

След това Микеланджело представи учителя ми на Брунело. Последва приятен, но кратък разговор.

Докато разговаряха, забелязах, че жената на Брунело носи на гърдите си молитвена броеница. Към разпятието й имаше малка черна лента, завързана на фльонга.

— Много ли са християните в Константинопол? — попитах я учтиво на италиански.

Гласът й се оказа равен и безразличен.

— Поради дългата история на града, в него, освен мюсюлмани има много евреи и християни.

— А какво е мнението на мюсюлманския султан за съперничещите си религии в столицата? — Помислих си, че въпросът ми е много проницателен и зрял, но отговорът й пак беше напълно лишен от интерес.

— Като че ли изобщо не се интересува — отвърна тя.

Бях спасена от по-нататъшни усилия за поддържане на разговор от Брунело, който се извини и каза, че предстои поднасянето на основното ястие. Тогава щяха да представят и участниците в турнира, така че се сбогувахме и се върнахме на масата си в двора.