Матю Райли
Турнирът (36)

Движение в нощта

След като се сбогувах със Зубайда, забързах обратно към покоите ни. Исках да споделя с господин Аскам новата си теория.

Но когато стигнах в коридора, водещ към стаите ни, забавих крачка и продължих по-предпазливо — макар Елси да беше свикнала да се промъква в леглото си, без да буди никого, аз не бях и не исках да будя когото и да било в съседните стаи и да издам среднощните си приключения.

Но когато наближих вратата на покоите ни, тя внезапно се отвори и аз се шмугнах зад някаква завеса.

По коридора се чуха забързани стъпки. Рискувах да надникна и видях учителя, с дългото си кожено палто и с шапката си, да крачи забързано. Мина покрай скривалището ми, без да ме забележи.

Къде отиваше — при това сам — посред нощ?

Отговорът, разбира се, бе очевиден. Единствено нещо свързано с разследването бе в състояние да го накара да излезе толкова късно.

Макар ужасно да ми се искаше да легна и да заспя, се разтревожих за него. Вече петима души, свързани с разследването, бяха намерили смъртта си — кардинал Фарнезе, готвачът и жена му, Максимилиан от Виена и девственицата „подарък“ Хелена. Не исках учителят ми, тръгнал сам навън, да бъде шестата жертва.

И затова го последвах.

Целта на учителя ми бе не друга, а менажерията на султана.

Стигането дотам включваше минаване през три охранявани порти, като на всяка от тях лъжех стражите, че съм с господаря си (никога друг път не го бях наричала така, защото не ми беше никакъв господар, а просто учител) и съм изостанала. Отегчени или безразлични, стражите ме пускаха.

Спуснах се по обширния затревен склон, водещ към менажерията. Ръмеше. Клони без листа се простираха над мен като хищни нокти в мрака. И изведнъж от дъждовната пелена изникна високата тухлена стена на менажерията. Видях как тъмната фигура на учителя ми минава през главната порта.

Можех да приема единствено, че има среща с някого — дискретна, под прикритието на нощта — във връзка с разследването. Втурнах се към портата и се промъкнах през нея.

Менажерията на султана беше различно място след мръкване. Чух шумоленето на дребни създания, движещи се по клоните в клетката на маймуните, дълбокото дишане на спящата мечка, сумтенето на вървящия напред-назад тигър. Слоновете пък тропаха с крака и ревяха тревожно, сякаш нещо ги тормозеше.

Лекият дъжд беше направил плочите на пътеката доста хлъзгави и вървях колебливо, като търсех господин Аскам.

Декоративните дървета и пръстенът от храсти около централната клетка на мечката се оказаха крайно неприятна пречка да виждам цялото място. Всичко тънеше в сенки и зад завесата на ръмящия дъжд…

Писъкът на ръждясали панти раздра въздуха, последван от трясъка на затваряща се тежка метална врата и щракането на ключалка. След това от другата страна на стената се чуха забързани стъпки.

Сърцето ми спря. Рязко се завъртях.

Някой беше затворил портата зад мен и я бе заключил, оставяйки ме — заедно с господин Аскам — в менажерията.

Затърсих с очи учителя си, някакъв друг изход, каквото и да било. И в това отчаяно състояние видях нещо още по-ужасяващо от заключената порта.

Вратата на клетката с вълците зееше отворена.