Матю Райли
Турнирът (32)

Битката на човека на султана

С напредването на срещата между Заман и Владимир бързо стана ясно, че тя не се развива според плана.

Владимир не просто биеше шампиона на султана, а направо го размазваше. Московчанинът току-що беше спечелил втората игра и сега — точно когато султанът се върна от срещата си и зае мястото си на трона — пое инициативата в третата, при това от самото начало.

Султанът се намръщи загрижено. Срещата можеше да приключи много преди пладне и шампионът му да бъде унизен.

Тълпата като че ли също го усещаше. Всеки път, когато Владимир вземаше някоя фигура на Заман, хората нервно поглеждаха към платформата на султана и си шепнеха възбудено.

Оцелял след дръзкия си разговор с царицата, учителят ми следеше играта с подновен интерес. Забелязах, че очите му се присвиват любопитно, докато наблюдаваше всеки ход.

И тъй, следях развитието на третата игра по необичаен начин — местех поглед от подиума на играчите към лицето на учителя си и обратно, все едно гледах някой от мачовете по тенис на баща си. Да, господин Аскам определено следеше играта, но долавях, че вижда и нещо друго, което останалите пет хиляди души в залата не виждаха.

Най-неочаквано учителят ми се размърда и каза:

— Стой тук, след малко се връщам.

И тръгна нанякъде.

Свих рамене и продължих да гледам играта, без да откъсвам поглед от окаяния, безпомощен Заман.

Наведен над дъската, той явно беше объркан и смутен от стратегията на противника си. По челото му блестяха капчици пот и час по час той поглеждаше нагоре към купола, сякаш се обръщаше към самия Аллах за помощ. Но по всичко изглеждаше, че днес Аллах е зает с нещо друго.

Господин Аскам се върна, седна до мен и попита:

— Как върви?

— Заман изгуби двата си коня и един офицер — казах аз. — Но в тази игра отбива атаките на московчанина малко по-добре.

— Хм-м-м — отвърна учителят ми.

Третата игра се проточи много повече от първите две — от самото начало Заман се бореше доблестно и с няколко дръзки хода почти компенсира загубите си. Крайният резултат обаче беше същият — Владимир спечели.

Московчанинът вече водеше с три на нула. Спечелеше ли още една игра, срещата бе негова и победата му щеше да бъде първото голямо разочарование на турнира и значителен удар върху гордостта на султана.

— Имам странното чувство, че ще станем свидетели на забележително завръщане на Заман — прошепна ми господин Аскам, докато фигурите се подреждаха за четвъртата партия и двамата играчи разговаряха с поддръжниците си (на участниците им беше забранено да говорят с антуража си по време на игрите, но не и между тях).

— Не мисля — отвърнах. — Московчанинът е прекалено добър.

— Само гледай.

 

 

Четвъртата партия започна и Владимир откри дръзко, като местеше фигурите твърдо и решително. Веднъж хвърли поглед към патрона си, младия Иван, и му намигна самоуверено.

А после Заман взе водещия кон на Владимир.

В нито една от предишните игри местният шампион не беше вземал пръв главна фигура на противника си.

Владимир се намръщи, съсредоточи се, направи още няколко хода, но Заман внезапно му обяви шах, заплашвайки царя и царицата с един от конете си — точно онзи ход, за който ме бе предупредил господин Джайлс по пътя ни към Константинопол.

Владимир премести царя си, Заман постави коня на мястото на царицата и пет хиляди зрители избухнаха в овации и аплодисменти. Цялата зала кипна от радостна възбуда.

Местният шампион се завръщаше.

Точно както беше предсказал учителят ми.

Когато половин час по-късно Заман спечели третата партия — за явно удоволствие на султана, за ужас на Владимир и за огромна радост на тълпата — аз погледнах въпросително господин Аскам.

Той само каза:

— Продължавай да гледаш.

 

 

Продължих и за мое изумление Заман спечели следващата игра, после следващата и изведнъж срещата се оказа равна — три на три. Предстоеше седмата и решителна партия.

Беше почти пладне и другият мач отдавна беше приключил (човекът на Църквата, брат Раул, бе победил сънародника си от Испания Монтоя с четири на една, доказвайки според някои, че Бог все още е по-силен от императора на Свещената римска империя), но малцина в залата проявяваха интерес към срещата. Погледите на хората бяха приковани към завладяващата битка между опитния московчанин и набиращия сила местен шампион.

Чух някои на платформата да коментират, че седмата и последна игра от срещата може да остане в историята като една от най-великите партии шах на всички времена.

Заман взе бързо царицата на Владимир, но московчанинът изравни няколко хода по-късно и сега двамата се сражаваха без царици, като бавно премахваха фигури от дъската, докато не стигнаха до гибелен ендшпил с пешки и царе.

Публиката, както на платформата, така и в залата, беше на тръни. Всеки ход се посрещаше с рязко поемане на дъх, аплодисменти или ужасено ахване.

И тогава Заман — след изключително дързък ход, с който жертва една обещаваща пешка — превърна една изолирана пешка в царица и с няколко бързи и брутални хода разчисти дъската. Владимир, зашеметен от факта, че е така внезапно и хитро надигран, събори царя си и „Света София“ избухна в оглушителни аплодисменти. Всички станаха на крака, отдавайки почит на епичната битка, на която бяха станали свидетели.

Аз също станах и заръкоплясках, но забелязах, че учителят ми остана на мястото си. Само той в цялата зала не стана, нито пък ръкопляскаше.

Докато бурните овации стихваха и султанът отиваше да стисне ръката на изтощения Заман, учителят ми каза:

— Хайде, Бес. Да идем да хапнем с Джайлс преди неговия важен мач днес следобед. Видях достатъчно.

Смутена, излязох след него от „Света София“.

Мислех си, че ще идем в покоите ни, но господин Аскам реши да обядваме като на пикник, на едно одеяло на слънце в централната поляна на Първия двор.

Господин Джайлс се хранеше мълчаливо, потънал в мисли, като се мъчеше да успокои ума си преди предстоящата среща. Елси непрекъснато се озърташе към минаващите, несъмнено с надеждата да зърне престолонаследника.

Попитах учителя защо ядем по този начин — навън и без компания.

— Стените на покоите ни имат уши — каза той. — А някои и очи. Султанът знаеше за тайната бележка, която намерих в тока на Максимилиан, а съм сигурен, че Латиф не я беше видял. Споменах за съществуването й единствено на теб в покоите и съм сигурен, че ти не си казвала на никого.

— Разбира се, че не съм! — казах аз, като внезапно започнах да се питам какво друго може да сме казали, мислейки си, че сме насаме. Веднага се сетих за разказите на Елси за нощните й приключения.

— Седим тук — каза господин Аскам, — защото не искам султанът да чуе отговора на въпроса, който искаш да ми зададеш за срещата, която гледахме току-що.

Зададох въпроса, за който намекваше.

— Откъде знаехте, че Заман ще победи? Изоставаше много и беше изгубил категорично първите три игри.

Господин Аскам кимна.

— Заман имаше помощ. Отгоре.

Погледнах го невярващо.

— Божествена помощ? От мюсюлманския бог ли?

— Не, нищо свръхестествено. Човешка помощ. Сигурно си забелязала как между ходовете често се облягаше назад и поглеждаше нагоре. Заман не търсеше божествена помощ, а сигнали от екип местни опитни шахматисти, които седяха в личния молитвен балкон на султана. Бяха петима, скрити зад дървената решетка, далеч от очите на тълпата долу и в галериите. През цялото време гледаха и анализираха партиите.

— Значи Заман е мамил?!

— Да. Когато по средата на срещата напуснах платформата, се разходих до едно място при входа на султана, откъдето се открива изглед към балкона. И ги видях — петима, наведени над шахматна дъска, да повтарят ходовете на Заман и Владимир и да обсъждат яростно следващите ходове. А Заман се нуждаеше от цялата помощ, която можеше да му се предложи. Владимир е много силен играч и не мисля, че шампионът на султана или помощниците му са имали представа, че московчанинът ще спечели така бързо първата игра. Спомняш си, че Заман издържа малко повече през втората партия и още повече през третата — на помощниците им трябваше време да разработят защитата и стратегиите за отбиване на атаките на Владимир.

— Но това е скандално! — възкликнах аз. — Трябва да кажем на…

— В никакъв случай. Пък и на кого можеш да кажеш? На султана ли? Помощниците на Заман бяха на неговия личен балкон. Несъмнено действат с негово знание и съгласие. Знаем, че султанът подправи жребия в полза на Заман. Подозираме, че се е опитал да отрови господин Джайлс по пътя насам — и кой знае, може би и други участници. Влахът Драган каза, че се чувствал зле още от пристигането си във Византион. А сега знаем, че султанът е готов на всичко, за да осигури победата на своя човек пред очите на поданиците си.

— Ами нашите покои?

Учителят ми въздъхна.

— Предполагам, че някой подслушва разговорите ни зад тънките стени или може би през тавана. Занапред трябва да внимаваме какво говорим в стаите си.

Поклатих глава. Учителят ми понякога беше невероятно схватлив.

— В крайна сметка — рече господин Аскам, — маменето на Заман не ни засяга, докато Джайлс не стигне до финала, тъй като съгласно жребия той няма да се изправи срещу шампиона на султана, освен ако двамата не останат за последната среща. А до нея има още много. Днес следобед Джайлс трябва да победи един изключително силен противник, Драган от Влашко.

 

 

Както бяха направили преди срещата с Талиб, господин Джайлс и господин Аскам започнаха да разработват стратегията на битката предварително.

Обсъдиха предишната среща на Драган срещу венецианеца Марко. Влахът беше спечелил без нито една загуба, като през цялото време пиеше, оригваше се и ругаеше на висок глас.

— Този Драган е най-големият простак, когото съм виждала — обадих се аз. — Изненадана съм, че подобен дръвник може да има какъвто и да било талант в сложна и изящна игра като шаха.

— Недей така — отвърна учителят ми. — Драган може наистина да е рязък и груб, но това не означава, че му липсва интелект. Умът не е изключителна привилегия на богатите и културните, Бес. Не съди по външността на човека за проницателността му. Това, че някой е възпитан и се облича добре, не означава, че има мозък. Моите уважения, но това е грешка, която баща ти редовно допуска в двора и която не е зле да избягваш, ако се случи да седнеш на трона. Обграждай се с компетентни хора. Техният ум е много по-важен от дрехите им.

— Щом Драган е толкова интелигентен, защо трябва да е така груб? — попитах аз. — Ако човек е умен, не е нужно да се държи враждебно.

— Няма да се изненадам, ако открия, че Драган води тежък живот във Влашко и вероятно е израснал в нищета и грубост. Каквато и да е причината, той е агресивен. Нещо повече, той го знае и по време на игра използва естествената си враждебност и внушителната си външност за своя изгода. Грубите му обиди не са празни приказки — те са преднамерени опити да заплашат и разколебаят противника, да го накарат да се тревожи повече за Драган и да мисли по-малко за самата игра.

— Същото се отнася и за пиенето — каза господин Джайлс. — Виждал съм подобни неща. Това е техника за отвличане на вниманието, целяща да накара противника да подценява Драган и да си мисли, че ще прави необмислени ходове. По време на мача с венецианеца, макар че пиеше на поразия, Драган не направи нито един погрешен ход и погледът му винаги беше буден. Може да се налива, но въпреки това си остава безупречен като играч.

Изгледах ги изненадана. Там, където виждах най-обикновен мръсен простак, учителят ми и господин Джайлс виждаха нещо много повече.

— И как ще го биете? — попитах аз.

Отначало въпросът ми беше посрещнат с мълчание. После господин Аскам се обърна към господин Джайлс.

— Има една източна поговорка, която много ми харесва: „Ако агресията срещне празно пространство, тя побеждава сама себе си“. Остави агресията на Драган да срещне празно пространство. Независимо дали е крал, или кръчмарски побойник, грубиянът набира сила, когато види реакция. Наслаждава се да гледа как жертвата му се гърчи и това само подхранва самоувереността му. Ако само му се усмихваш в отговор, докато те обижда, има голяма вероятност това да го вбеси и той да обърне агресията си срещу самия себе си.

— О, това ми хареса, Роджър — ухили се господин Джайлс. — Страшно ми хареса.

— Така или иначе, приятелю, предстои ти изключително трудна среща.