Матю Райли
Турнирът (5)

Земите на Хабсбургите

Най-сетне пресякохме Бургундия, минахме през долината на Рейн и навлязохме в земите на Хабсбургите.

Описахме широка дъга около планините, пазещи Швейцарската конфедерация, прекосихме гъсти гори и живописни долини и накрая видяхме замъците на германските благородници.

Предполагам, че през целия път съм била с изумена физиономия — всеки ден носеше нови гледки, нови народи, нови култури.

В земите на Хабсбургите местата, на които отсядахме, станаха по-добри. Благодарение на заплетената мрежа от бракове, която не би могъл да разплете дори кралският астроном, фамилията на баща ми имаше множество далечни роднини в тези части на света и се ползвахме от гостоприемството им. (Нямаше как да не забележа, че във Франция, където баща ми се водеше крал, пътувахме тайно и винаги нащрек, докато в германските райони, където той нямаше подобна титла, се движехме открито и свободно.)

Отсядахме в големи извънградски къщи, а понякога и в кацнали на хълмове замъци. Отново се хранехме според положението си — печено сърнешко, пай с еленско месо и най-вкусните сладкиши с мед и джинджифил, които съм опитвала в живота си. Въпреки явното неодобрение на придружителите ни веднъж господин Аскам и господин Джайлс опитаха силното рейнско вино (зная, че Елси също успя да обърне една чаша в кухнята). На следващата сутрин и тримата се оплакваха от ужасно главоболие. Благочестивите Понсонби пиеха само крушов сайдер и не страдаха от подобни неразположения.

Колкото по на изток отивахме обаче, толкова по-често отсядахме в таверните и Bierhallen в миньорските градчета на Бавария. Там господин Джайлс често играеше шах срещу местни майстори, а ние гледахме и се хранехме.

Следях с интерес тези игри, напълно погълната от партиите, докато госпожа Понсонби плетеше спокойно наблизо. Външно не проявяваше никакъв интерес, но в действителност не изпускаше нито един ход.

Елси, от друга страна (и трябва да кажа, че тя много лесно се отегчаваше), понякога гледаше, но по-често изчезваше в стаите ни или незнайно къде. И точно както Елси не я беше грижа за госпожа Понсонби, госпожа Понсонби не обръщаше внимание на Елси. „Работата ми е да следя теб и единствено теб, Елизабет — каза ми тя веднъж. — Оставам на нашия Господ да спаси душата на малката повлекана.“

Така или иначе, за мен бе изключително удоволствие да гледам игрите на господин Джайлс. Той бе невероятно изобретателен и хитроумен играч.

Някои вечери господин Джайлс ми даваше уроци по шах. Подобно на мнозина неопитни играчи, винаги използвах царицата, за да всея хаос сред фигурите му, но после той неизменно вземаше развилнялата се дама с кон, който така и не бях забелязала. Много пъти я вземаше, след като поставяше в шах царя ми със същия кон — ход, който наричаше вила.

— Конят е най-големият враг на царицата — каза ми той в една таверна. — Защото царицата може да се движи като всички останали фигури, но не и като коня. Затова всеки път, когато правиш ход с нея, се оглеждай за вилата на коня. Никога не я поставяй на квадрат, който може да позволи на противниковия кон да застраши едновременно царя и царицата ти. Това е най-голямата грешка на начинаещия играч.

След като изгледах безброй негови партии, започнах да забелязвам, че господин Джайлс започва играта с двата си коня и рядко се отклонява от този похват. Когато попитах учителя си защо го прави, той ми обясни, че господин Джайлс „контролира централната част на дъската“ и „осигурява плацдарм за следващи атаки“. А на мен просто ми харесваше да вземам фигури.

— В шаха, Бес, никога не трябва да играеш с фигурите, а с противника — каза ми една вечер господин Джайлс, докато седяхме пред шахматната дъска. — Наблюдавай очите му, следи кога мига прекалено много, кога затаява дъх. Това са моментите, когато той замисля нещо. И в същото време контролирай собственото си изражение, защото в живота, както и в шаха, лицето може да издаде намеренията ти. — Докато го казваше, ме погледна многозначително. — Това е особено важно за кралиците и принцесите.

Усмихна се. Отвърнах на усмивката му. Харесвах господин Джайлс.

Господин Джайлс залагаше също така дяволски коварни капани на противниците си и след дълго гледане започнах да разбирам как го прави. При подобни случаи чаках напрегнато да хлопне капана си (и, верен на собствените си съвети, той никога не позволяваше на лицето си да издаде намеренията му).

Основният му капан беше когато противникът му правеше рокада. Тогава господин Джайлс небрежно поставяше царицата си пред някой офицер и чакаше ответния ход.

И точно когато противникът си помисляше, че играта преминава в нова фаза, господин Джайлс атакуваше с бързината на кобра. Царицата му се втурваше диагонално по дъската и се озоваваше плътно до противниковия цар, защитена от верния офицер далеч отзад. „Шах и мат“ — тихо заявяваше господин Джайлс.

В една таверна той направи точно този ход, с който вбеси противника си — местен копач на сол, който се смяташе за голям познавач на играта и никой в града не можеше да го победи. След като беше матиран, миньорът избута стола си назад, скочи и грубо бутна господин Джайлс назад.

Стоящият наблизо господин Аскам реагира с изненадваща бързина и подхвана господин Джайлс, преди да е паднал на земята.

Миньорът се извиси над двамата — як тип с лице, покрито с мръсотия от работата под земята.

— Измама! — изръмжа той.

— Извинявам се, че ви победих, сър, но не съм мамил — кротко рече господин Джайлс.

— Ще играем отново! — викна великанът.

Господин Аскам пристъпи напред.

— Мисля, че приключихме за тази вечер. Какво ще кажете да ви черпим едно питие в знак на благодарност за добрата игра?

— А какво ще кажете да те прекърша на две, да изчукам момиченцето ти и сам да се черпя едно! — отвърна миньорът.

Неколцина от приятелите му се изкискаха застрашително.

— Това няма да се случи — каза господин Аскам съвсем спокойно.

Едрият миньор застина. Цялата таверна се смълча. Загледах тълпата, която вече проявяваше жив интерес към сблъсъка.

Миньорът изгледа учителя ми.

— Знам, че пътуваш с охрана, чужденецо, но стражите ти сега са отвън. Ще те направя на пихтия още преди да успеят да влязат.

И замахна към лицето на учителя ми така внезапно, че се смаях.

Господин Аскам обаче реагира с изумителна бързина.

Наведе се под летящия юмрук на великана, после рязко се изправи и нанесе къс, но мощен удар в гърлото на едрия мъж, точно в адамовата ябълка.

Огромният миньор се закова на място. Очите му се изцъклиха и се наляха с кръв, той се опита да си поеме дъх, сякаш се давеше. Ръцете му се вкопчиха в гърлото му и той рухна на колене.

Учителят ми застана над него, абсолютно спокоен, с немигащи очи. Миньорът беше оставен изцяло на милостта му.

— Приятелят ми игра честно, сър, и не е искал да ви обижда. Нито пък аз. Нямам желание да ви причинявам още болка. — Господин Аскам огледа таверната за някой, който би поискал да отмъсти за важния си приятел. — Но ще защитя групата си, ако ме принудите.

И побутна семейство Понсонби и мен към вратата. Господин Джайлс ни последва, като вървеше заднешком. Елси се появи отнякъде — от някаква странична врата, предполагам; явно беше чула суматохата — и се присъедини към нас на изхода.

Господин Аскам хвърли две сребърни монети на пода пред стоящия на колене мъж.

— Желаем ви приятна вечер, а сега е време да се сбогуваме.

Напуснахме незабавно миньорското градче и се установихме на лагер в една гора далеч на изток и много по-късно вечерта. А докато се отдалечавахме от селището, погледнах ръцете на учителя ми, които държаха юздите.

Трепереха.

 

 

— Господин Аскам, не знаех, че можете да се биете толкова добре — казах на учителя си на следващия ден, докато се возехме в колата. — Винаги ли сте били такъв боец?

Той поклати глава.

— Не съм никакъв боец, Бес. Ако сбиването се беше проточило, онзи миньор сигурно щеше да ме просне в безсъзнание на пода. Все пак успях да направя достатъчно, за да измъкна всички ни в безопасност, каквато и беше целта ми. — Господин Аскам се усмихна тъжно. — Бес, въпреки големия напредък на човечеството в областта на медицината, науката, архитектурата и изкуствата, ние продължаваме да живеем в брутален свят, в който върховният арбитър си остава силата.

— А Англия? Нима тя не е страна на законите? — възразих аз, точно както ме беше учил той. — Върховенството на закона е онова, което ни прави цивилизована страна.

Господин Аскам сподави смеха си.

— Не сме чак толкова цивилизовани.

— Но в Хартфордшър мога да се разхождам по всяка улица, без да ме е страх, че някой ще ми посегне.

— Така е. Но знаеш ли каква е причината?

— Защото законът е на власт. — Позамислих се. — Защото обикновеният англичанин знае, че е най-добре за всички да спазват закона.

— Бес, ако някой се осмели да посегне и на косъм от главата ти, баща ти ще отсече неговата глава и ще я набие на копие над Алдгейт. Твоята безопасност е гарантирана от насилието, което е на разположение на баща ти. Ако решиш да се разходиш по някоя улица на север, в град, където не те познават като дъщеря на краля, изобщо няма да си в безопасност.

— Какво искате да кажете? — попитах аз. — Че правото е на страната на силния ли?

— Точно това искам да кажа. И именно затова на младини се постарах да науча някои изваждащи от строя удари като онзи, който видя снощи. Именно затова съм привърженик на майсторската стрелба с лък. Като се замисля, май няма да е зле да включа в програмата ти и малко уроци по самозащита.

— Смятате да ме учите да се бия?

— Господин Аскам! — възмутено се обади госпожа Понсонби от мястото до мен. Беше подслушвала през цялото време, при това не особено тайно. — Трябва да протестирам! Една дама, още повече принцеса, не се нуждае от подобни умения. Моля се да размислите и да се откажете от тази прибързана идея.

— Благодаря за загрижеността и за молитвите ви, госпожо Понсонби, но смятам, че това ще е добър урок за…

— Може би ще трябва да уведомя краля за това, когато се върнем — прекъсна го госпожа Понсонби.

— Ще ви бъда благодарен — искрено отвърна господин Аскам. — Винаги съм готов да чуя възгледите му за преподавателските ми методи. Дотогава решенията вземам аз, а не вие, така че се боя, че трябва да отхвърля предложението ви.

Винаги се държеше любезно с нея, въпреки вбесяващата й надутост. Едва успях да сдържа усмивката си.

Той се обърна към мен.

— Бес, може би не съм обяснил адекватно крайната цел на образованието ти. Смятам да те направя страховита. След като приключа с теб, се надявам, че ако се случи да се озовеш извън Англия само по фуста, ще можеш да живееш спокойно навсякъде в християнския свят.

Идеята за подобно образование определено ми хареса.

 

 

По обед на следващия ден господин Аскам започна новата ми програма по самозащита с въпрос.

— Добре, Бес, каква според теб е първата стратегия, която трябва да използваш в бой?

Вдигнах юмруци.

— Тази?

— Не. Грешка. Трябва да побегнеш. Ако няма кого да ударят, няма да те ударят.

Намръщих се.

— Това е страхливо! И не особено английско.

— Светът не е особено английски. Било в глупава кръчмарска свада или в морска битка, избегнатият сблъсък е най-доброто решение за всички.

— Но завчера вие не избегнахте сблъсъка.

— Завчера имах отговорност, от която не можех да избягам, и по-точно твоята безопасност. Трябваше да сложа край на онази конфронтация колкото се може по-бързо и после да изведа всички ни на безопасно място.

— А ако не мога да избягам?

— Тогава направи това. — Той вдигна дясната си ръка с вертикална длан и пръсти, насочени напред — и внезапно замахна към очите ми. Трепнах, когато пръстите му леко докоснаха лицето ми и два се опряха в клепачите ми.

Седящата наблизо госпожа Понсонби изсумтя с отвращение. Погледна съпруга си и той побърза да повтори звука.

Господин Аскам не им обърна внимание.

— Предвид възрастта ти, Бес, повечето нападатели ще са по-едри и по-силни от теб, така че ще трябва да използваш коварство вместо мускули. Изпъни пръстите си ето така и му бръкни в очите. Ослепи го. Очите на всеки човек са уязвими, дори на най-големите здравеняци. А дори здравеняците не могат да се бият слепешком. Погрижи се обаче пръстите ти да са свити, иначе ще ги нараниш при удара. А сега опитай.

Опитах и останах изненадана колко беше лесно да улуча учителя си в очите поне с един пръст или палец.

— И тъй — рече той, — какво ще направиш, след като бръкнеш в окото на противника?

— Ще го фрасна в гърлото. Както направихте ние.

— Не. Грешка. Бягаш.

— Пак ли?

— Избегнатият сблъсък е най-доброто решение за всички — повтори той, сякаш казваше някакво заклинание. — Опитваш се само да го неутрализираш за достатъчно време, та да можеш да се измъкнеш.

— А ако не е чак толкова неутрализиран?

Тогава господин Аскам ме научи да нанасям удар в гърлото, както беше направил той.

— Някои удрят в челюстта, но това е глупаво, защото да удряш кост е като да удряш стена. Ако го удариш в гърлото обаче, нападателят ти няма да може да диша, а щом не може да диша, няма да може да се бие. И тъй, какво ще направиш, след като си го фраснала в гърлото и си го задушила?

Ухилих се.

— Ще избягам.

Той се усмихна.

— Много бързо се учиш, принцесо.