Метаданни
Данни
- Серия
- Турнирът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tournament, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Матю Райли
Заглавие: Турнирът
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Австралийска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-465-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1967
История
- — Добавяне
Дискусия между титани
Пристигнахме в „Света София“ по-късно сутринта. Пред платформата на султана бяха издигнати два подиума, около които се беше струпала нетърпелива тълпа. Султанът седна на трона си, който бе еднакво отдалечен от двете дъски, за да може да гледа, която игра пожелае.
Първите две срещи бяха на оставащите двойки от горната половина на списъка — Али Хасан Рама от Медина срещу Пабло Монтоя от Кастилия и Едуардо от Сиракуза срещу брат Раул от Папската държава.
По време на срещата учителят ми отиде да седне до Игнаций Лойола. По-късно ми разказа разговора, който провели:
— Сеньор Игнаций, не сме се срещали, но аз съм Аскам от…
— Моля ви, зная кой сте, господин Аскам. За мен е чест. Общият ни приятел Микеланджело ми каза, че сте човек от моята порода, обичащ знанието и обучението.
— Така е — отвърнал учителят ми. — Сър, ако нямате нищо против, бих искал да ви задам няколко кратки въпроса.
— Разбира се.
— В нощта на банкета, точно преди да поднесат основното ястие, разговаряхте ли с кардинал Кардоза?
— Да.
— Той напускаше двора, нали?
— Да. Искаше да се прибере в посолството си.
— Разговорът дълъг ли беше?
— Да. При това и страстен. Беше за продажбата на индулгенции на богатите от страна на папата и кардиналите му. Намирам това за скандално. За разлика от кардинал Кардоза.
— Разбирам. Мога ли да ви попитам дали сте отседнали в посолството на кардинал Кардоза, докато трае турнирът?
— Не! — рязко отвърнал йезуитът. — Разбира се, че не. Продаването на индулгенции не е единствената църковна практика, по която двамата с кардинала имаме разногласия. Отседнал съм в скромна квартира в града, сам.
— Ами играчът? Брат Раул?
— Той е при кардинала, въпреки възраженията ми — мрачно отвърнал йезуитът.
Поговорили и по други теми, но после срещата на брат Раул достигнала критичен момент и учителят ми любезно се сбогувал, за да може Игнаций да насочи цялото си внимание към играта.
Накрая двете срещи се оказаха оспорвани, със седем и шест игри съответно, като двамата испанци излязоха победители. Така вторият рунд се очертаваше изключително интересен — испанец щеше да се изправи срещу испанец, представителят на императора на Свещената римска империя Карл срещу представителя на наместника на Христос.
Много се вълнувах за следващата сесия, обедната, тъй като на нея за първи път щеше да се появи нашият човек, господин Гилбърт Джайлс. По-рано сутринта той беше обсъдил с господин Аскам възможните стратегии. Слушах ги като омагьосана.
— Е, Джайлс, какво знаеш за този Талиб?
— Само това, че играе шах от близо шейсет години — отвърна господин Джайлс, — и че е прочут с огромните си познания за предишни състезания. Твърди се, че умът му бил същинско хранилище на минали партии, които може да си спомни до най-малката подробност.
— Сериозна сила — отбеляза господин Аскам.
— Но и потенциална слабост според мен — каза господин Джайлс.
— В какъв смисъл?
— Талиб е писал много за шаха. Гръмко хвали класическите стратегии — начални ходове, разположение на пешките, атаки, като в същото време се отнася презрително към по-новите тактики. Талиб е пленник на стария стил. Ако използвам някои от по-необичайните модерни похвати, може и да успея да го извадя от равновесие и да го баламосам.
— Играеш с човека, не с дъската — обадих се аз.
— Точно така. — Господин Джайлс ми се ухили. — Знаеш ли, Бес, мисля, че трябва да наречем тази нова стратегия „гамбит на Аскам“, тъй като включва неортодоксални техники за постигането на целта.
Господин Аскам се усмихна, но не се хвана на въдицата.
— Благодаря, Джайлс, чувствам се поласкан.
Двамата се разсмяха и за момент самата аз се почувствах щастлива. В този странен град, в постоянната сянка на мрачното ни разследване, беше хубаво да видиш как двама добри приятели се усмихват.
Господин Аскам отново стана сериозен.
— Отваряй си очите за евентуални ускоряващи или забавящи тактики от негова страна. Чувал съм, че е доста коварен.
— О, да. Прав си…
— Какви са тези ускоряващи и забавящи тактики? — попитах аз.
— Някои играчи вещо контролират темпото на играта с определени стратегии — обясни учителят ми. — Понякога играят бързо, веднага след като си преместиш фигурата, като те карат да бързаш и да си мислиш, че знаят всеки твой ход още преди да си го направил. Други пък играят ужасно бавно, макар да имат само един или два възможни хода, докато не ти се прииска да посегнеш и сам да преместиш проклетата фигура. Целта им е да те раздразнят, да те ядосат.
— А ако си раздразнен, не мислиш за играта — каза господин Джайлс. — Гневният ум не е добър за шах.
— Гневният ум не е добър за нищо — каза господни Аскам. — Мнозина крале са изгубили кралствата си поради решения, взети под влиянието на гнева. Имаме късмет, че това е само шах.
И тъй, точно преди пладне на същия ден господин Джайлс се изправи срещу прегърбения и съсухрен Талиб от Багдад, докато на другия подиум грамадният небръснат Драган от Влашко играеше срещу Марко от Венеция.
Втората среща приключи много преди тази на господин Джайлс — гадният влах се справи с венецианеца за нула време. Всеки път, когато вземаше фигура на противника си, Драган викаше нещо на славянския си език. Бързо се разнесе мълвата, че казвал: „На ти сега и иди да си ебеш майката!“.
Зрителите от султанската платформа и в горните галерии се споглеждаха смутено при възклицанията, а огромната тълпа обикновени граждани викаше одобрително всеки път, когато чуваше просташката фраза.
Трябва също да добавя, че по време на играта Драган радостно се наливаше с медовина, бършеше уста с ръкав, а в един момент излезе от залата, за да се изпикае в една алея отвън, пред очите на тълпата.
Господин Джайлс имаше доста по-тежко занимание с дребния библиотекар от Дома на мъдростта в Багдад. Талиб наистина беше опитен и коварен играч, който залагаше много капани и често простенваше тъжно след някой ход, само за да скочи три хода по-късно и да се нахвърли върху някоя фигура на господин Джайлс, показвайки, че стонът всъщност е заблуда.
Забелязах също, че прилага тактиката на забавяне, която бяха обсъждали сутринта учителят ми и господин Джайлс. Ужасно много се туткаше и при най-простия ход, а господин Джайлс седеше облегнат назад, сякаш се наслаждаваше на допълнителното време, което му се даваше да оцени красотите на нефа на „Света София“.
Резултатът им беше две на две, когато Драган се разправи с венецианския си противник („На ти това и еби майка си два пъти!“). Крайният резултат беше четири на нула в полза на Драган. Зрителите около масата им заръкопляскаха доволно, след което се загледаха в ставащото на другия подиум.
Когато играта на господин Джайлс се превърна в център на внимание, до учителя ми се появи позната белобрада фигура — Микеланджело.
— Роджър — каза той. — Твоят човек играе добре. Труден противник му се падна за първия рунд.
— Определено труден — съгласи се учителят ми. — За разлика от останалите изтеглени двойки.
Микеланджело сякаш не забеляза хапливата забележка.
— По време на следобедната сесия ще изляза в града да обядвам с Игнаций. Искаш ли да дойдеш с нас?
— Ами да, би било чудесно! Но… — Той ме погледна загрижено.
Микеланджело го разбра.
— Вземи и младата принцеса. Харесва ми будният й поглед — той ми намигна, — пък и кой знае, може дори да научи нещо.
Уговориха се да се срещнат на площада пред „Света София“ след края на срещата на господин Джайлс.
Оказа се, че краят не се проточи — през следващите две игри господин Джайлс приложи някои доста нестандартни тактики (в това число дръзка жертва на един кон, който устрои истинска сеч сред внимателно разположените пешки на Талиб), които напълно изведоха от равновесие библиотекаря. Талиб мигаше на парцали и се мръщеше на фигурите, сякаш гледаше някакъв триок човек, а не шахматна дъска. Тактиката на господин Джайлс го беше смутила и го накара да направи няколко малки, но фатални грешки, които направиха господин Джайлс победител с четири на две.
Беше ранен следобед и докато султанската платформа се опразваше за обедната почивка, никой от гражданите не се осмеляваше да мръдне от мястото си — техният герой Ибрахим от Константинопол щеше да играе в последната сесия и местните жители не искаха да изпуснат зрелището.
Господин Джайлс дойде при нас на платформата. Забелязах избилата по челото му пот; погледът му сякаш беше фиксиран на около две стъпки пред него — разстоянието между стола му и дъската. Натоварената среща явно го беше изтощила физически и си спомних спора си с учителя, че шахът не бил спорт, защото човек не се поти, докато го играе. Явно грешах.
— Чудесна работа, Джайлс — каза господин Аскам. — Великолепно планиране на ходовете напред.
Господин Джайлс кимна в знак на съгласие.
— Боже мой, имам нужда от почивка.
Той се оттегли в стаите ни да дремне, съпроводен от Елси, която също отчаяно се нуждаеше от сън.
Колкото до господин Аскам и мен, ние излязохме при огромната тълпа на обширния площад пред главния вход на „Света София“. Микеланджело и Игнаций вече ни чакаха.
Следобеда, докато се играеха последните две срещи от първия рунд (принцът на моголите Назирудин срещу Лао от Ориента и Ибрахим от Константинопол срещу Вилхелм от Кьонигсберг), двамата с учителя ми разговаряхме надълго и нашироко с двама от най-големите умове на епохата.
И какъв разговор беше само!
Обядвахме в малко заведение на един хълм на около половин миля от двореца. Константинопол се беше разпрострял пред нас в прашната следобедна светлина; улиците и минаретата му бяха забулени в омара, а огромният купол на „Света София“ се извисяваше зад нас. Сътрапезниците ми разговаряха за най-различни и изключително интересни неща.
Разговорът варираше от подробния анализ на сензационните твърдения на астронома Николай Коперник в излязлата му наскоро De Revolutionibus orbium coelestium[1] до приказни истории за галеони, пътуващи натъпкани със сребро от Новия свят за Испания… и за пиратите, които ги нападали; разбира се, бяха засегнати и религиозни въпроси, сред които прословутите деветдесет и пет тезиса на Лутер и бъдещето на тънещото в богатство папство предвид набралото сила реформаторско движение. Естествено, не беше пропусната и екзотичната мюсюлманска вяра, която ни заобикаляше в Константинопол.
— Ислямът е най-прекрасната религия, но понякога ме натъжава — каза Микеланджело, когато покрай нас мина забулена мюсюлманка, вървяща послушно зад съпруга си. Две малки момичета подскачаха радостно покрай нея. — Вижте онази забулена жена. Ислямът по никакъв начин не постановява, че трябва да се покрива. Вижте и тези така възхитителни и игриви момиченца. Само след няколко години усмихнатите им личица също ще бъдат скрити зад воалите, а не е нужно да е така. В зората на исляма единствено жените на Пророка трябвало да се забулват, а не всички.
— Тогава как е станало така, че всички мюсюлманки днес са забулени? — попитах аз.
— Интересното е, че това е свързано повече с естеството на модата, отколкото на вярата — отвърна великият художник. — Нека те питам нещо. Твоят баща Хенри, кралят на Англия, красив мъж ли е?
— Да. — На младини баща ми е бил доста енергичен и спортен тип за един крал. С възрастта бе натрупал тлъстини по корема, но нямах намерението да го признавам.
— А интересува ли се от модата?
— Категорично.
— Когато облича нова дреха, другите в двора и по улиците на Лондон подражават ли му?
— Винаги — отвърнах аз. — Казват, че ако сложи нов модел бричове, които да подчертават още повече мускулестите му прасци, с които винаги се е гордял, седмица по-късно всеки мъж в Уайтхол носи същия модел бричове.
— Същото е с мюсюлманските жени и техните покривала — рече Микеланджело. — Когато видели жените на Мохамед да ходят забулени, те искали да им подражават и затова сега почти всички ислямски жени носят воали, макар никъде в техния Свещен Коран да не пише, че трябва да го правят.
— Е, не така, Микеле — намеси се учителят ми. — Това не е цялата картина. Както и при много други вери, включително и нашето християнство, малка група фанатици са изопачили исляма така, че да отговаря на представите им. Когато много жени започнали да подражават на модата на жените на Пророка, някои мюсюлмани видели възможност да подчинят всички жени. И наложили ужасни закони като онези, позволяващи на мъж да принуждава със сила жена си да сподели леглото му.
— Но защо? — невинно попитах аз. — Защо тези мъже искат да господстват над жените? Искам да кажа, защо им е да се страхуват от жените?
— От устата на младенците… — малко тъжно рече Микеланджело.
— Именно — съгласи се учителят ми и ми се усмихна мило.
Забелязах обаче, че Игнаций не казва нищо по въпроса.
— Бес, не всички мъже се опитват да се наложат над жените — каза господин Аскам. — А само дребните душици. Правят го, защото жената избира дали да отдаде тялото си на един мъж, или да не го прави. Дребните душици мразят това, може би защото в един момент в живота им са били отхвърляни от жени. И затова измислят закони, които им дават власт над жените. Жалкото и срамното във всичко това е, че го правят в името на Бог.
Игнаций вдигна пръст.
— Но какво ще кажете за някой като мен, член на орден, съставен изключително от целомъдрени мъже. Аз посвещавам цялото си битие, включително и сексуалното, на моята Църква и на моя Бог. Именно поради това се дистанцирам от жените, а не защото съм една от вашите „дребни душици“.
— Вие определено не сте от тях. — Учителят ми сведе почтително глава. — И аз уважавам вас, обетите ви и въздържанието, което показвате в живота съгласно тези обети. Но нагласата на вярата ви към жените не е така достойна. Например, защо една жена да не може да бъде йезуит или свещеник в Римокатолическата църква? Нима жената не може също да се посвети изцяло на Бог?
— Ранната Църква се е състояла почти изцяло от мъже и…
— В доминирания от мъже свят на древните. Добри ми сър, времената и обичаите са се променили през изминалите хиляда години. В наши времена кралици управляват, жени имат собственост, неомъжени момичета вървят по улиците без придружители.
— Самият Христос е имал само ученици мъже.
— И въпреки това повечето от онези, които са имали смелостта да останат до него, когато е бил закован на кръста, са били жени — посочи Микеланджело.
— Войната на Църквата срещу жените е започната не от Христос, който според всички свидетелства се е отнасял към тях като с равни на мъжете — рече учителят ми, — а от писанията на свети Ириней и Тертулиан, както и на най-жестокия женомразец от всички, свети Павел, чиито враждебни възгледи за жените са били включени, за съжаление, в Библията. Но нека бъда ясен, това не е само католически проблем. Това е християнски проблем. Мартин Лутер, бичът за старата Църква, споделя нейните възгледи за жените. Той е писал: „Момичетата започват да говорят и да стоят на крака по-бързо от момчетата, защото бурените винаги растат по-бързо от добрия посев“. Бурени! Бурени!
Не бях чувала това. Лично аз определено предпочитах възгледите на Лутер за християнската вяра пред тези на Римокатолическата църква. Но не ми хареса да мислят за мен като за бурен.
Трябва да кажа също, че бях запленена от разговора им. Дотогава никой не бе обсъждал пред мен така дръзко и открито темата за жените и за религията, още повече такива видни умове като тези. Слушах внимателно, твърдо решена да запомня всяка дума.
Господин Аскам продължи:
— Вземете обещанието в исляма за седемдесет и двете едрогърди девици, „на които никой мъж не е откъснал цветето“, очакващи всеки мъж, станал мъченик в защита на вярата. На кого може да се хареса това, освен на мъж с дребна душица?
— Изключително странно обещание — призна Игнаций. — Моите преводачи на ислямски текстове определено имат трудности с него.
— Наистина, само човек, който се проваля в спалнята, ще иска девици в рая, тъй като само девиците няма да знаят колко лош любовник е той — рече Микеланджело. — Това поражда също и въпроса дали мюсюлманските жени, които стават мъченици в името на вярата си, получават седемдесет и двама красиви девствени младежи в рая? Не зная, но се съмнявам.
По-късно разговорът се насочи към султана и силата на мюсюлманската му империя.
— Дали Европа е под заплаха от ислямско нашествие? — попита учителят ми. — Султанът открито нарича императора на Свещената римска империя „крал на Испания“, отнася се към Хабсбургите с презрение, войските му държат Буда, замисля нова атака срещу Виена, а флотът му неотдавна победи испанците при Превеза. В състояние ли е Западът да спре тази ислямска вълна? Дали в Англия скоро няма да четем Корана на молитва?
Двамата велики мислители, които бяха с нас, се замислиха.
— Аз виждам само един изход — рече Игнаций. — Една всеобща европейска война, която да реши проблема. Нов кръстоносен поход, но не в Светите земи, а пред портите на всяка столица в Европа, целящ отблъскването на тяхната непрекъснато разширяваща се империя. Докато Западът се дърли заради папи, вери и кралски разводи, мюсюлманите се надигат и сега са в настъпление.
Микеланджело кимна.
— Склонен съм да се съглася.
— Наистина ли мислиш така? — попита господин Аскам.
— О, да — рече Микеланджело. — Нека те попитам, ти донесе ли за това събитие ален плик, подпечатан от твоя крал Хенри?
— Да.
— Знаеш ли какво има в него?
— Не. Беше ми забранено да го отварям. Просто ми беше заръчано да го дам на султана при пристигането си.
— А донесе ли нещо друго с аления плик? Някакъв сандък, ковчеже или кутия? — многозначително попита Микеланджело.
— Не — неразбиращо отвърна господин Аскам. — Трябваше ли?
Микеланджело се намръщи замислено и хвърли поглед към Игнаций. После се извърна. Личеше си как мощният му ум работи.
— Много интересно. Хенри… Хенри Осми. Игнаций, ти донесе ли такъв плик от Рим?
— Да. И също като господин Аскам, не зная какво е съдържанието му. Също го предадох на султана при първата аудиенция, заедно със солидно заключен сандък, пълен — предполагам — със злато.
— Както и всяка друга делегация на турнира — съобщи ни Микеланджело. — С изключение на една — английската.
Побиха ме ледени тръпки. Не бях сигурна дали е добре да си единствен по този въпрос.
Учителят ми също беше много смутен. Местеше поглед от Микеланджело към Игнаций и обратно, сякаш беше единственият в компанията, който не схваща пуснатата шега.
— Не разбирам. Какво е имало в аления плик?
Микеланджело се наведе напред и заговори шепнешком.
— Пликът съдържа отговора на предизвикателството на султана — рече той. — Всеки владетел, изпратил участник в турнира, също така изпраща в червен плик отговора си на предизвикателството на Сюлейман.
— И какво е това предизвикателство? — не се сдържах и попитах аз.
— Не зная подробностите — каза Микеланджело, — но доколкото разбрах, наред с поканата всеки владетел да изпрати шампион по шах в Константинопол е имало и таен протокол, който дава на владетеля избор — да плати на Сюлейман значителен откуп в злато или да посрещне мащабно нашествие след турнира. И както видяхме сега, само един крал не е върнал аления плик заедно с някакъв сандък или ковчеже със злато — вашият.
Двамата с учителя ми се спогледахме разтревожено. Баща ми беше велик мъж, но ние прекрасно знаехме, че освен това е и суетен, прибързан и че не понася заплахи.
Можехме само да се питаме с ужас какво е написал крал Хенри VIII в аления плик, който учителят ми лично бе връчил на възможния бъдещ владетел на Европа.
За щастие разговорът мина на друга тема и през онзи следобед (на два пъти чухме воя на мюезините) имах привилегията да чуя как тримата велики мъже обсъждат много неща. Накрая, когато залязващото слънце докосна хоризонта и Константинопол се озари във великолепно оранжево сияние, те приключиха философските си размишления и тръгнахме обратно към двореца.
По пътя спряхме при „Света София“ да видим как са се развили следобедните срещи.
Оказа се, че принц Назирудин е победил Лао на шестата игра, а Ибрахим е надвил Вилхелм от Кьонигсберг в много трудна среща, стигнала до седмата и решителна игра.
След като срещите за деня приключиха, садразамът обяви, че следващият ден ще бъде почивен, та класиралите се да се отпуснат и да се подготвят за втория рунд. Вместо шахматни игри в града щеше да има празненства, платени лично от султана. Тълпата нададе радостни викове, когато чу тази вест.
И тъй, привечер се върнахме в двореца. Там двамата с господин Аскам се сбогувахме с Микеланджело и Игнаций и им благодарихме за изключително интересния следобед.
Прибрахме се в покоите си да вечеряме, но аз много добре си давах сметка, че няма да останем дълго там. След спънките от предишната вечер учителят ми имаше планове за нощта — искаше да наблюдава посолството на кардинал Кардоза под прикритието на мрака.