Матю Райли
Турнирът (42)

В бърлогата на кардинала

Слънцето беше на път да залезе. Учителят ми, мокър от глава до пети и целият в драскотини от борбата си със Синон, поведе, като крачеше бързо и енергично. Зубайда се беше върнала и ни следваше мълчаливо, явно несигурна какво точно да прави.

Изминахме само няколко крачки, когато Латиф се появи в градината с розите. Спря за момент, когато видя учителя ми подгизнал, окървавен и покрит с мръсотия, но не каза нищо за външния му вид.

— Господин Роджър Аскам, кардиналът е в посолството си. По всичко изглежда, че чака някого, но гостът още не беше пристигнал, когато дойдох тук да ви търся. Изпрати слугата си Синон на някаква задача малко след като започнах да наблюдавам постройката.

— Изпратил е слугата си да ни убие — отвърна учителят ми, докато минаваше покрай Латиф и се насочваше към поляната около католическото посолство. — Но вместо това слугата има днес среща със създателя си. Бес, намери най-близките стражи и им кажи незабавно да идат в посолството на кардинал Кардоза. Двамата с Латиф отиваме там.

Така се разделихме — учителят ми и спътникът му тръгнаха на юг, а ние със Зубайда забързахме обратно към Третия двор, за да намерим стражи.

След трийсетина крачки забелязах двама дворцови стражи при аркадата от лявата ни страна, в една ниша, да надничат през решетъчен прозорец, гледащ към посолството на Църквата.

— Стража! — извиках на гръцки и изтичах при тях. — Стража! Моля ви! Само…

— Остави ни, дете — рязко каза единият и ми махна да си вървя.

— Но…

— Изчезвай, момиченце! — изръмжа той и аз се дръпнах стреснато.

И замрях. Бях виждала този човек и преди, но не можех да се сетя къде точно. Имаше грижливо подстригана брада и белег във формата на буквата Y на дясната буза…

Тъмницата.

Той бе един от стражите в тъмницата на султана.

Завъртях се и погледнах двамата стражи в нишата. Те наблюдаваха католическото посолство през решетката и очевидно бяха нервни. Онзи, който току-що ме беше пропъдил така грубо, държеше в дясната си ръка окови.

Окови…

Погледът ми се стрелна надолу по аркадата…

… и видях други двама стражи от тъмницата, които наблюдаваха посолството.

Погледнах през решетъчната преграда и видях как учителят ми и Латиф влизат в посолството през главния вход.

— Ела, Бес — каза Зубайда. — При харема има други стражи…

Но аз не я слушах.

Кръвта ми се смрази, когато осъзнах какво виждам.

Окови…

— Царицата има своя малка група верни стражи — казах, спомняйки си думите на Елси. — Включително онези от тъмницата на султана.

Обърнах се отново към първите двама стражи.

— И точно сега кардиналът е бил повикан от турнира в посолството, където очаква някой, който е достатъчно важен, за да изисква незабавното му присъствие… някой като царицата…

Погледът ми отново се спря върху оковите в ръката на стража.

Двамата бяха отвели някого в окови до посолството на кардинала…

Някакъв затворник…

Опасен затворник…

Заля ме ужас.

Царицата най-сетне бе направила своя ход срещу кардинала — бе пратила убиеца си.

А моят учител, моят любим учител точно в този момент влизаше в посолството, без изобщо да подозира, че влиза в смъртоносен капан.

— Какво правиш! — извика Зубайда, но аз вече се бях втурнала с всички сили през Четвъртия двор.

 

 

Не мога да си представя как съм изглеждала — кльощаво тринайсетгодишно момиче, тичащо през глава по зелената поляна около посолството на Светия престол.

Мисля, че един или двама от наблюдаващите стражи ме подгониха, но не ме интересуваше. Продължих да тичам с всички сили.

Голямата бяла двуетажна сграда се издигаше пред мен навъсена и смълчана на светлината на залязващото слънце; единственият признак, че нещо не е наред, бе открехнатата масивна врата.

Тичах към нея в отчаян опит да спася учителя си, без изобщо да се замислям за опасността, от която исках да го избавя.

Озовах се в атриума на посолството, който тънеше в сенки. Всички капаци на прозорците бяха затворени. През пролуките проникваха лъчи прашна слънчева светлина.

На пода пред мен лежаха три тела — господин Аскам и Латиф бяха най-близо, на няколко крачки навътре в атриума. Бяха проснати по очи и не помръдваха. Видях разрез отзад на врата на господин Аскам и струйка кръв, стичаща се от рана на голия тил на Латиф.

По-нататък, до един от затворените прозорци отдясно, видях тялото на кардинал Кардоза. Лежеше по гръб, също неподвижно. Изобщо не ми пукаше за кардинала. Интересуваше ме единствено любимият ми учител.

Отпуснах се на пода до господин Аскам и сложих главата му в скута си.

Той изстена. Сърцето ми подскочи. Не беше мъртъв…

Чу се глух удар.

Голямата входна врата се затръшна зад мен и помещението потъна в още по-плътен сумрак. Откъм вратата някой изсумтя. Обърнах се…

… тревогата, която ме бе накарала да се втурна към посолството, се превърна в ужас, когато видях стоящата до затворената врата фигура. Мръсното тяло беше прегърбено като на маймуна, заешката устна потрепваше, безумните очи бяха неестествено широко отворени.

Това беше безумецът, който бе всявал ужас сред простолюдието на Константинопол преди пристигането ни, същата прокълната душа, която двамата с учителя ми бяхме видели в тъмницата на султана в нощта на банкета — само че сега той бе пуснат на свобода от хората на царицата, за да изпълни замисъла й и да убие кардинал Кардоза по възможно най-ужасния начин като отмъщение за изнудването и унизяването на любовника й Дарий.

Безумецът изгрухтя отново като свиня. Главата му беше плешива, кожата груба и кафява като на човек, трудил се дълго в кожарска работилница. Държеше две окървавени оръжия — ръждив ятаган като онези на стражите в тъмницата и една от късите извити саби на Латиф.

Изправих се много бавно, като човек, озовал се пред диво животно, и се огледах за някакъв начин да се измъкна. Внезапно вниманието ми бе отклонено от болезнен стон, идващ откъм кардинал Кардоза.

Досега не бях успяла да зърна лицето му, но сега го видях — кожата на челюстта на кардинала беше жестоко одрана, оголвайки месо, зъби и кост. Смайващо количество кръв беше оплискало раменете на робата му. Безумецът бе започнал да обезобразява кардинала, докато жертвата му е била все още жива. Учителят ми и Латиф явно го бяха прекъснали.

С усилие успях да преглътна, за да не повърна.

И тогава безумецът тръгна към мен.

Единственият път за бягство бе вратата към малкия параклис на посолството.

Хвърлих се през нея и той ме подгони. Стъпките му отекваха зад мен.

Втурнах се в малкия параклис. Няколко пейки бяха наредени от двете страни на централна пътека, водеща към малък издигнат олтар.

Метнах се отчаяно през най-близката пейка и се претърколих под онази пред нея, за да се скрия от нападателя си.

Туп. Дървената пейка над мен се разклати, когато той се озова върху нея. В далечината чух стражите да блъскат безпомощно по затворената врата на посолството.

Като обезумяла изпълзях на четири крака под следващата пейка и се блъснах в някаква поставка за коленичене. В следващия миг преследвачът ми се озова пред мен и замахна свирепо с ятагана, но успях да се извъртя и острието се заби в следващата поставка. Докато той се мъчеше да освободи оръжието си, аз се плъзнах под следващите три пейки, изправих се, прескочих първата пейка и паднах тромаво пред олтара…

… и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.

Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.

Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.

С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?

И тогава ме осени.

Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара…

… но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.

Не!

Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна…