Матю Райли
Турнирът (44)

Последната нощ в Константинопол

Когато излязохме от посолството на кардинала — потресени, мокри, окървавени и натъртени — беше ранна вечер.

— Господин Аскам — казах аз, докато пресичахме поляната, — що за лудост ви накара да се нахвърлите срещу султана заради турнира? Човек не порицава владетели по такъв начин. Можехте да убиете и двама ни.

Учителят ми като че ли се замисли за момент над думите ми.

— Защо го направих ли? Защото както и да завърши турнирът — а аз предполагам, че най-вероятно ще завърши така, както желае султанът — по моето скромно мнение Негово Величество трябваше да е наясно, че някой знае за измамите му. Предполагам, че той наскърби най-вече британското ми чувство за честност.

— Британското ви чувство за честност ли? — изумих се аз.

— Бес, винаги съм смятал, че в Британия и в мъжете и жените, които я населяват, има нещо много особено. Ние стоим рамо до рамо в битка, изправяме се срещу най-студените ветрове и дъждове и искаме само — само — всяка битка да е честна.

Поклатих глава и се усмихнах.

* * *

Оказа се, че срещата между Заман и брат Раул продължава и е стигнала до последната седма партия. Тъй като слънцето беше залязло, се говореше, че играта се водела на светлината на хиляда свещи.

След ужаса от сблъсъка с безумеца и доста смразяващия разговор със султана нито господин Аскам, нито аз искахме да се връщаме в „Света София“, за да догледаме срещата.

— И без това знаем кой ще победи — каза учителят ми, докато вървяхме към покоите си. — Заман.

Естествено, Заман наистина победи по почти същия начин, по който бе победил московеца — след като изгубил двете първи игри, той като по чудо разгадал тактиките на брат Раул и започнал да контрира атаките му едва ли не преди Раул да ги започне. Не след дълго Заман повел с три на две.

Раул обаче беше силен и опитен играч — адаптирал тактиката си и успял да постигне равенство, три на три. Но на последната, напрегната, осветявана от свещи игра Заман излязъл победител и така спечелил срещу представителя на Църквата с четири на три. Накрая брат Раул се свлякъл върху дъската от изтощение. По-късно казал, че имал чувството, че играе не срещу един, а срещу петима.

Така Заман стигна до финала, за огромна радост на тълпата. В очите на хората двамата местни шампиони бяха победили най-добрите шахматисти на света и накрая се изправяха един срещу друг.

И докато напускаха „Света София“, жителите на Константинопол възбудено разговаряха за срещата, която предстоеше да се играе на следващия ден. Славеха своя бог и султана си и всичко в техния свят беше наред.

Но когато вечерта се превърна в нощ и луната и звездите изгряха над древния град, не всичко в моя свят беше наред.

Защото макар учителят ми да беше решил загадката и да събирахме багажа си с намерението да напуснем Константинопол на следващата сутрин, нещо липсваше.

Елси не се беше върнала от обяда си с престолонаследника.

Беше изчезнала.