Матю Райли
Турнирът (34)

Подземният свят

След възбудата от победата на господин Джайлс през деня и следобедното търсене на Дарий учителят ми се оттегли веднага след вечеря и бързо потъна в дълбок сън. Господин Джайлс също заспа от изтощение след битката с влаха.

Така останах под опеката на Елси, а тя имаше една-единствена цел тази вечер.

— Ела, Беси! Ела да видиш с очите си какво представляват сбирките на принца. Чух, че тази нощ партито щяло да се проведе в банята на баща му. След малко имам среща със Зубайда при входа на харема. Ела! Сега е моментът и ще дам на бъдещия султан да вкуси английската ми роза!

И така отидох с Елси, увита в наметало с качулка, с ум, безнадеждно разкъсван между невинен трепет, скрита възбуда и чисто любопитство. Едно беше да слушам за подвизите на Елси, но съвсем друго — да ги видя с очите си. Едва не подтичвах, за да не изостана.

Срещнахме се със Зубайда при главния вход на харема. Зубайда беше облечена в леко наметало с копче на шията — от време на време ветрецът го разтваряше и виждах, че под него носи много къса рокля от тънък, почти прозрачен плат с дълги цепки на двете бедра.

Отидохме до стражите, но те реагираха странно — казаха, че ще пуснат само Елси.

— По заповед на принц Селим — каза единият. — Тази вечер само малцина избрани ще участват в събирането. Ти си една от тях, но те — той кимна към Зубайда и мен — не са.

Елси се обърна към нас и ни погледна слисано. Макар да бе вярна на приятелките си, тя имаше намерения за нощта и искаше от нас разрешение да я оставим, за да ги осъществи.

— Върви, Елси — казах аз. — Ще се наложи да видя някой друг път сбирките на престолонаследника.

Зубайда не изглеждаше толкова склонна Елси да отиде без нея, особено като се имаше предвид, че именно тя й беше осигурявала достъп до тези партита за подбрани.

— Зу-зу? — умолително рече Елси. — Имаш ли нещо против?

— Ох, върви — отвърна Зубайда. — Върви.

Елси изписка възторжено.

— Утре ще ви разкажа! — После ни прегърна и се втурна между стражите в тайния свят на харема.

Двете със Зубайда останахме да стоим отпред, разочаровани и умърлушени.

После Зубайда ме дръпна по-далеч от стражите.

— Знаеш ли, има и други начини да се стигне до затворените части на двореца. Ела с мен.

Забързахме в нощта.

Зубайда ме поведе към малка градина в северния край на Четвъртия двор.

В тази донякъде уединена част на двореца имаше множество горички и градини — приличаха на оградени с решетъчни стени миниатюрни дворове. Повечето цветя бяха лалета, но точно тази градина бе посветена на розите. В центъра й весело ромонеше малък фонтан.

Зубайда се огледа крадешком и влязохме в градината. Там Зубайда взе запалена факла от скобата й на стената, бързо коленичи до фонтана и повдигна една решетка в плочника.

— Израснала съм в двореца и когато бях малка, по-големите ме запознаха с подземния свят — каза тя. — Подобно на всички деца, обичахме да си играем в старите канали и цистерни. Тунелите и залите долу минават точно под харема.

Под отвора зееше мрак. Чувах въздишките на въздуха някъде дълбоко долу — звуци на обширно пространство.

Зубайда влезе в дупката и започна да се спуска по някаква стълба.

— Нали не се страхуваш от тъмното, принцесо? — подхвърли ми предизвикателно и изчезна заедно с факлата. Отекващият й глас добави: — И нагласи решетката на мястото й.

Поколебах се за момент, неуверена и малко уплашена, но накрая гордостта и любопитството надделяха и забързах през отвора след Зубайда.

Стигнахме до каменно стълбище, което се виеше на спирала надолу. Заслизах, като гледах да не изоставам от Зубайда. Стълбището стигна до вода. Спрях и изведнъж открих, че се намирам в огромна изкуствена пещера.

Гора от колони се простираше пред мен — поне двайсет, идеално подредени, поддържащи високия таван. Бяха римски стил, от дялан мрамор; в горните и долните им краища имаше изваяни глави на Артемида, Афродита и (на някои от тях) Медуза. Всички се издигаха от голямо подземно езеро.

— Цистерна — прошепна Зубайда. — За прясна вода. Римляните построили в града десетки такива, за да съхраняват водата, която докарвали от планините. През вековете оттогава Константинопол бил строен и надстрояван върху тях. Но римските цистерни са толкова здрави, че са се запазили и до днес и продължават да събират подземните води. Много от жителите на града пробиват дупки в подовете на мазетата си и черпят вода от тях с кофи. Не се безпокой, не е дълбоко.

Зубайда влезе в езерото и наистина, водата стигаше само до коленете й. Тя загази напред в мрака, сиянието на факлата беше като малък ореол около главата й. Забързах след нея.

Първата цистерна беше пълна и с много боклук — изхвърлени железни порти и тръби, дъски, врати с пантите по тях, някакви стари варовикови блокове, натрупани безразборно и грозно покрай колоните. Тесни пътеки минаваха през купчините и боклуците надвисваха застрашително над нас.

— Преди входът бил по-широк и обитателите на двореца изхвърляли боклуците си тук — обясни Зубайда. — За да се сложи край на този навик, входът бил зазидан и сега е останала само онази малка решетка горе в градината.

Имаше и други опасности. Във втората цистерна, скрити под дълбоката до коляно вода, имаше по-дълбоки дупки, разположени на неравномерни разстояния, в които човек можеше да потъне цял. Едва не улучих две от тях.

— Цистерните са всъщност малки — каза Зубайда. — Има една огромна при Ая София, в сравнение с която тези са миниатюрни.

Гледах да не се отделям от спътницата си и се радвам, че не изостанах — след първите две зали Зубайда ме поведе през същински лабиринт от тесни проходи и великолепни цистерни, истински подземен лабиринт, достоен за самия Минос.

Минахме през просторни зали с високи тавани, които не бяха виждали светлината на деня от повече от хиляда години; някои имаха засводени входове и високи прозорци (сега зазидани с тухли) и дори стъпала и стълбища, водещи към други нива.

Зубайда като че ли ги използваше като ориентир в подземния лабиринт.

— Хм-м-м — каза тя, когато влязохме в една такава зала. От нея тръгваха три коридора, водещи в различни посоки. — Така. Тази зала е под покоите на царицата, което означава, че трябва да тръгнем по този коридор, за да стигнем до банята на султана…

Продължихме по този начин още известно време, докато Зубайда изведнъж не спря в поредната цистерна. Явно някъде беше объркала пътя, защото се обърна и възкликна:

— Проклятие! Сигурно съм… О!…

И пребледня, явно видяла нещо над рамото ми.

— Ужасно съжалявам… Не исках да…

Обърнах се…

… и се озовах пред няколко чифта очи, светещи в мрака — зли очи, принадлежащи на някакви обитатели на тези пещери. Бяха облечени в дрипи и пристъпваха застрашително към нас.