Матю Райли
Турнирът (43)

Битката с безумеца

Първо чух звука. Звукът на стрелата, която прониза плътта на безумеца, беше ужасен — тъп и влажен.

Острието се заби дълбоко в дясното му рамо и безумецът рязко се дръпна назад и изпусна сабята.

Вдигнах очи… и видях гледка, която няма да забравя до последния си миг.

Видях учителя си — милия ми учител, славния ми учител, великолепния ми учител — на входа на параклиса, в другия край на пътеката, отпуснат на коляно в идеалната поза за стрелба, с лъка на Латиф в протегнатата си лява ръка.

— Бягай, Бес! Бягай!

Нямах нужда от повече приканване.

Докато нападателят ми залиташе назад, аз се претърколих от олтара и се втурнах по пътеката към клекналата фигура на учителя ми.

Зад мен се разнесе смразяващ рев. Озърнах се през рамо и видях, че безумецът е издърпал стрелата от рамото си и се втурва с вой след мен, размахал яростно сабята.

Побягнах. Тичах толкова бързо, колкото ми позволяваха омекналите ми крака.

И изведнъж, много странно, времето забави хода си. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и блъскането на сърцето в главата ми.

Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен, отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах — и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина — или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.

— Бес! Залегни!

В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.

Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.

Стрелата полетя по дължината на пътеката и улучи безумеца между очите, в гърбицата на носа; железният връх се заби дълбоко в главата му и го закова насред крачка. Главата му рязко отлетя назад, жълтите му очи се разшириха от ужас и той рухна на пода, все така упорито стиснал сабята.

Лежах на пътеката само на един разкрач от него, без да смея да помръдна. Страхувах се, че е още жив.

И тогава учителят ми се появи пред мен и пусна последна стрела в главата на безумеца само от една стъпка разстояние. Чудовището вече определено бе мъртво.

В следващия миг се озовах в обятията на учителя си и ридаех на рамото му.

— Благодаря ви, господин Аскам! Благодаря! Благодаря!

Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

— За какво ми благодариш? Ако не беше дошла, щях да съм поредната жертва на този побъркан — мъртъв, одран и обезобразен. Но благодарение на теб той не получи тази възможност и когато дойдох на себе си, го видях да те гони в параклиса. Бес, недей да ми благодариш. Ти дойде тук да спасиш мен, без да се замисляш за опасностите за самата себе си. Честно, Бог да е на помощ на света, ако се случи да станеш кралица на Англия!

Не ми пукаше.

Просто го прегърнах с всички сили и изплаках очите си, като съвсем искрено вярвах, че никога няма да го пусна.

 

 

Разбира се, малко след това пуснахме стражите и те бързо претърсиха посолството. Латиф дойде на себе си с ужасно главоболие, а накрая се появи и самият султан, следван от садразама и личните си гвардейци.

Султанът погледна безизразно страховитата сцена — едва живото тяло на кардинал Кардоза, лежащо в локва кръв; мъртвият безумец, проснат на централната пътека на параклиса с двете стрели, стърчащи от главата му под странни ъгли; и ранения Латиф, който седеше на пода и разтриваше главата си.

— Господин Роджър Аскам — най-сетне каза султанът. — Да смятам ли, че разследването ви е приключило?

Учителят ми се изправи пред него, окървавен и порязан, с подгизнали дрехи и мокра коса. Отвърна на погледа на султана със съвършено английско достойнство.

— Да, Ваше Величество.

— Обяснете. Моля.

— Може би ще е по-добре хората ви да напуснат помещението — каза учителят ми.

Султанът кимна и гвардейците ни оставиха. Садразамът остана.

— Той също — каза господин Аскам.

Султанът го изгледа. Несъмнено не беше свикнал някой да му нарежда каквото и да било, но накрая кимна отново и садразамът също се оттегли. В атриума останахме само господин Аскам, султанът и аз.

— На територията на двореца ви имаше шест убийства и един опит за убийство, това на кардинал Кардоза, и четирима различни убийци — каза господин Аскам. — Гостуващият кардинал Фарнезе е бил убит неволно. Бил е отровен от Пиетро, големия син на готвача. Отровата обаче е била предназначена за содомита кардинал Кардоза, който е насилвал слабоумния по-малък брат на Пиетро, Бенисио, когато той му е носил вечерята.

— Бенисио ли? Това не беше ли момчето, което се самоуби преди няколко седмици? — попита султанът.

— Да. Пиетро обвинява кардинал Кардоза за това, че брат му е посегнал на живота си, и е искал да го отрови. След като обаче открил, че отровата е убила погрешния човек, Пиетро одрал лицето на кардинал Фарнезе по начина, по който го е правил безумецът, за да се опита да подведе разследването. Не е знаел обаче, че вие, Ваше Величество, вече сте заловили безумеца. Ако не го бяхте направили, изобщо нямаше да разберем и планът му най-вероятно щеше да успее… Следващите две убийства, тези на готвача Брунело и жена му, са били извършени от слугата на кардинал Кардоза — Синон — по заповед на господаря му. Кардиналът правилно заключил, че отровата, убила кардинал Фарнезе, е била всъщност предназначена за него, и неправилно е приел, че отровителят е готвачът Брунело. Предполагам, че кардиналът е смятал, че Брунело е разбрал за издевателствата над по-малкото му момче, същото онова, на което Кардоза е отказал християнско погребение. Разгневен, че Брунело се е опитал да го отрови, кардиналът пратил Синон да убие готвача и жена му като отмъщение. Слугата обаче оставил отпечатък от сандала си, изключително важен отпечатък, на местопрестъплението.

— И е нагласил нещата така, че да изглежда, сякаш са се обесили сами — каза султанът.

— Да. Синон обаче вързал ръцете им прекалено стегнато, докато ги бесел, така че на китките им са останали следи, които успях да видя. Уплашен, че разследването ми е на път да го разкрие, кардиналът се опита да елиминира и мен — изпрати ми анонимна бележка с покана да отида в менажерията ви късно снощи. Това беше капан, от който двамата с Бес едва успяхме да се спасим. Там обаче също видях отпечатъка на слугата Синон. После стигаме до смъртта на Максимилиан от Виена и младата австрийска девица, както и до смъртта на Дарий.

Султанът не каза нищо. Чакаше господин Аскам да продължи, без дори да мигне.

— Както сам споделихте, вие сте наредили смъртта на Максимилиан и момичето, тъй като са били шпиони за големия ви европейски враг, ерцхерцог Фердинанд Австрийски. Разговорите на Максимилиан с Брунело не са имали никаква връзка с другите убийства. Той просто си е вършил работата на шпионин — интересувал се е за настроението и мнението ви за гостуващите, за да докладва на господаря си във Виена. Предполагам, че другите сведения на Максимилиан, онези за размера и силата на флота ви, са наложили убиването му.

Лицето на султана не издаде нищо.

— А Дарий?

— В един момент си мислех, че кардинал Кардоза е наредил смъртта му — каза учителят ми. — Поради същата причина, поради която е убил готвача Брунело — кардиналът е знаел за връзката на Дарий с царицата и е използвал това знание, за да изкопчи плътски услуги от бореца. Кардоза обаче си е помислил, че може да е сгрешил с убийството на готвача и че всъщност Дарий е отровил храната, поради което е наредил борецът да бъде удавен.

— Колко ужасно… — промълви султанът.

— Както казах, аз си мислех така. Но вече не го мисля, тъй като всъщност се е случило нещо друго. Вие сте заповядали убийството на Дарий.

Султанът отново не каза нищо. Мълчанието се проточи.

Не смеех дори да си поема дъх. Не можех да повярвам, че учителят ми говори така открито в лицето на султана. Може би след всичко, през което бяхме минали, вече изобщо не му пукаше как трябва да се държи пред владетел.

Господин Аскам продължи:

— До онази вечер вие не знаехте за връзката на Дарий с жена ви. Научили сте обаче от хората, които сте поставили да подслушват в стените или от тавана на покоите ни. Защото в деня след като Бес ми съобщи за историята между Дарий и жена ви, борецът изчезна. Открихме го днес, напъхан в една цистерна и удавен. Чух, че вие използвате този метод.

Султанът примигна бавно, но не каза нищо.

— И така стигаме до последния опит за убийство — каза господин Аскам. — Това пред нас. Убийството на самия кардинал Кардоза, причината за тази верига от унищожен човешки живот. Този опит за убийство е на четвъртия извършител — съпругата ви, царица Роксолана. Било е просто акт на отмъщение. Защото едва вчера, когато разговарях с нея, жена ви откри, че кардинал Кардоза е изкопчвал плътски услуги от любовника й в замяна да пази връзката й с Дарий в тайна от вас.

— Както несъмнено знаете, царицата има група верни стражи, особено сред онези в тъмницата — продължи учителят ми. — По нейна заповед те са извикали кардинала да напусне турнира и да се върне, уж за среща с царицата, като в същото време са пуснали безумеца в посолството. И така кардиналът се срещнал с него и с ножа му. През цялото време стражите от тъмницата са държали посолството обкръжено. Смятали са да уловят безумеца след това и да го върнат в клетката му след одирането и убийството на кардинала. После можели да скалъпят историята, че е успял да избяга за известно време.

Султанът продължи да мълчи.

— Момчето Пиетро е все още живо и зная къде се намира — каза господин Аскам. — Съветвам ви обаче да не го търсите. Единствено той е действал благородно в цялата тази история, като се е опитал да отмъсти за брат си. Вярно, той е убил Фарнезе, но гостуващият кардинал също се е забавлявал с момчета, така че порядъчните хора няма да скърбят за кончината му. Освен това момчето сега е натоварено с ужасното знание, че необмислената му постъпка е довела до смъртта на родителите му.

— А слугата на кардинала? — попита султанът. — Онзи, който е убил готвача и жена му по заповед на Кардоза? Къде е той?

— Мъртъв е. Аз го убих — отвърна спокойно господин Аскам. — Тялото му е в цистерната под двореца.

Султанът повдигна вежда, искрено изненадан.

— Вие сте го убили? Скромният учител от Кеймбридж? Май сте по-опасен, отколкото ви смятах. Е, значи убийствата са седем, нали така?

— Не беше убийство. Явно е видял как двамата с Елизабет влизаме в цистерната и ни причака при входа, за да ни премахне. Убих го, за да защитя себе си и младата принцеса.

— Разбирам.

Султанът помълча известно време, потънал в мисли. Когато заговори, тонът му беше леден.

— Вие сте много умен човек, господин Роджър Аскам. И дързък дотам, че да обвините в убийство един султан.

Сега беше ред на учителя ми да премълчи. Той зачака султана да продължи.

— За ваша информация, султаните не вършат убийства. Те правят онова, което си поискат. Ако нечие съществуване ме прави нещастен, мой прерогатив е да сложа край на живота му. Не съм отговорен пред никого, освен пред самия Аллах.

— Вие поискахте да разследвам убийство и аз го направих — твърдо рече учителят ми. — Отговорите са отговори, колкото и неприятни да са. Аз съм просто човекът, който ги извади на бял свят.

— Така е. Така е — каза султанът.

Но господин Аскам не беше приключил.

— Зная също и някои други неща, Ваше Величество. За турнира.

Замръзнах. Какво правеше учителят ми, за бога?

Султанът спокойно наклони глава настрани.

— О, нима?

— Вие нагласихте жребия. Пратихте ваш човек да отрови играча ми господин Джайлс по пътя насам и подозирам, че сте пратили някого да отрови и влашкия участник Драган. Заплашвате играчите, за да губят нарочно срещите, и имате екип от хора, които помагат на братовчед ви Заман да побеждава. Светът може и да не го разбира, Ваше Величество, но аз зная, че вашият турнир е мръсна измама и безчестие.

Едва не припаднах от шокиращите думи на учителя ми. Това беше безочливост от най-висок порядък. Никой не говори по такъв начин на владетел. Тоест никой, освен Роджър Аскам.

Султанът заби мълчаливо поглед в пода. После на лицето му заигра тънка усмивка.

— Господин Аскам — тихо и заплашително рече той. — Погледнете кардинала. — Султанът кимна към тялото на все още живия и обезобразен Кардоза. Кардиналът хриптеше и от устата му излизаха кървави мехури. — Заради всички неприятности, които причини, кардиналът ще прекара остатъка от дните си в моята тъмница. Тези дни ще са пълни с мъчителна болка, тъй като ще бъде подлаган на изтезания всяка сутрин и всяка вечер. Колкото до вас, Роджър Аскам — султанът погледна учителя ми в очите, — вие не само че знаете прекалено много за интригите в двореца ми и за турнира, но и се осмелявате да обиждате владетел. Нареждал съм да бъдат рязани езици за много по-леки провинения. Вашата грубост ми причинява повече болка, отколкото всички действия на кардинала, а вижте него какви наказания го очакват. Кажете, какво да правя с вас?

Очите ми се разшириха. Изобщо не ми харесваше накъде вървят нещата.

Учителят ми обаче просто продължи да стои твърдо на мястото си.

— Но… — Султанът замълча за момент. — Чрез вашето разследване, в хода на което изложихте на известна опасност и самия себе си, вие разкрихте неща, за които иначе никога не бих научил, и затова съм ви длъжник. Смятайте дълга ми за изплатен, господин Аскам, като пощадявам живота ви.

Султанът рязко се обърна и тръгна към изхода.

— Няма да казвате на никого за разследването или за тайните на турнира ми — каза той, без да поглежда назад. — Във ваш интерес е да сте напуснали Константинопол до утре сутринта, защото тогава мога да реша, че съществуването ви ме прави нещастен. Беше ми приятно да се запозная с вас, господин Роджър Аскам. И с вас, принцесо Елизабет. Благодаря за усилията ви. Мир вам.

И с тези думи султанът излезе.