Матю Райли
Турнирът (10)

Градът на Константин

Настанихме се в квартирата ни — три малки, но добре обзаведени стаи около централен вестибюл. Господин Аскам и господин Джайлс имаха отделни стаи, а двете с Елси споделяхме третата. Вечерта се насладих на чудесен сън в удобно легло под стабилен покрив.

На следващия ден излязохме в града.

Отблизо той се оказа още по-оживен, отколкото бе първото ми впечатление.

Един огромен пазар, известен като Големия пазар, беше просто най-грамадното тържище, което съм виждала, и целият се побираше под един-единствен гигантски покрив. Сергиите се простираха докъдето поглед стига. Цареше пълен хаос. Навсякъде имаше движение и шум — продавачи на килими се смесваха с производители на зеленчуци и търговци на подправки, които викаха на овчарчета, чиито агнета се губеха между кошовете. Ако Босфорът е разделителната линия между Европа и Ориента, това тук бе мястото, където европейската и ориенталската търговия се смесваха.

Ароматите на подправките почти оцветяваха въздуха — канела, кимион, шафран, куркума (която ние наричаме „индийски шафран“) — и навсякъде виждах прочутата със силата си жълто-оранжева персийска смес от подправки, известна като адвия.

Азиатски търговци на коприна излагаха стоката си на огромни рамки — коприни с всевъзможни цветове, божествено гладки на допир, приятни за окото и с най-високо качество, тъй като занаятчиите от Ориента отдавна са специалисти в събирането на копринени буби. Двете с Елси се чувствахме като на седмото небе и Елси си поръча две пъстроцветни поли и един прозрачен копринен воал от онези, които носеха ориенталските танцьорки, покриващи лицата, но не и очите.

Трябва да добавя, че Елси ми помогна да си избера нова рокля, като ме накара да се откажа от избраното от мен нещо, приличащо на роба („О, не, Бес, това за нищо не става! Трябва ти нещо, което да подхожда на великолепната ти коса!“). Убеди ме вместо това да купя блестяща златна рокля, която наистина много подхождаше на оранжевите ми къдрици („Не забравяй, Бес, роклята трябва да подхожда на косата, а накитите на очите. О, виж се само. Момчетата няма да се отлепят от теб!“). Обичах подобни моменти с Елси.

Навсякъде имаше надписи на местния език. Винаги съм смятала, че чуждите езици ми се удават, но езикът на турците в Константинопол си оставаше недостъпен за мен. Не само че говорът им бе странен и гърлен, но и използваха писменост, която нямаше абсолютно нищо общо с латинската азбука, с която бях свикнала в Англия. Вместо букви тя се състоеше от серии заврънкулки, чертички и точки, които на пръв поглед не означаваха абсолютно нищо. Господин Аскам ми каза, че макар писмеността да е арабска, езикът всъщност е турски, което ме объркваше още повече.

Гледах с присвити очи всички надписи на пазара, като се мъчех да открия някакъв модел в тях. След време открих, че една фраза като че ли се повтаря на няколко сергии:

Попитах един търговец, който говореше гръцки, какво означава това и той отговори, че фразата означавала „Използвано от самия султан“.

— О! Това е реклама… — казах на учителя си. — Също като у нас. — Когато баща ми носеше ботуши на определен обущар или поръчваше театрално представление в Уайтхол, по-късно ботушите и пиесите се правеха и играеха „по благоволение на краля“. Това, че кралят може да използва определена стока, беше голям удар за търговеца и увеличаваше неимоверно продажбите му.

Тук трябва да се отбележи, че имаше и други индикации за абсолютната власт на султана.

Дванайсет гниещи трупа висяха от клоните на огромно дърво на площада до Големия пазар. Обясниха ни, че на табелата до дървото пише, че това били бунтовници от Буда, привърженици на Хабсбургите, които отказали да приемат властта на султана в града. Труповете се поклащаха сковано и гарвани кълвяха очите им.

Върнахме се в двореца по обед. Не искахме да оставаме твърде дълго навън и да се преуморяваме, тъй като вечерта имаше официално събитие — султанът даваше банкет по случай началото на турнира.

 

 

След спокоен следобед в много по-тихия свят на двореца вечерта излязохме от стаите си, облечени в най-добрите си одежди за банкета.

Господин Джайлс беше нервен, господин Аскам беше любопитен, а аз бях просто развълнувана, че ще нося новата си златна рокля.

Елси пък беше повече от развълнувана. Нужен й бе цял следобед, за да се подготви. Суетеше се за всичко — косата, пудрата, обувките, гърдите, пак косата, обръчите на полата и отново гърдите.

Попитах я защо е цялата тази суматоха. Това съвсем не беше първият й банкет.

— Беси, Беси — отвърна тя. — Нима не знаеш? Под воалите си мюсюлманките са най-красивите жени на света, а тази вечер, в пределите на двореца, султанът е позволил жените да се облекат както си поискат и да покажат красотата си на видните гости. Ще бъдат пред очите на всички, също като нас, представителките на жените на Англия. В уединена среда като тази, мюсюлманките са известни с това, че се обличат изключително изискано, рисуват лицата си невероятно изкусно и носят на шиите и китките си прекрасни накити. В подобна компания и като представителка на Майка Англия трябва да изглеждам по най-, най-добрия начин!

Не бях убедена, че желанието й да изглежда най-добре се дължи изцяло на Англия. Знаех достатъчно, за да си давам сметка, че усилията й целят също да увеличат шансовете й да улови в капана си някой европейски принц (или, предвид онова, което видях в онази задна алея по време на пътуването ни, на някакъв друг вид джентълмен), но накрая ентусиазмът й както винаги надделя и аз й помогнах да се приготви.

Когато излязохме от стаите си, тя изглеждаше великолепно — облечена в небесносиня рокля с много тънка талия, с бяла дантела по ръбовете и, разбира се, с много дълбоко деколте. Прекрасните й руси букли бяха прибрани от голите й рамене и показваха дългата й шия. Няколко непослушни къдрици (оставени нарочно така) се спускаха към деколтето й, сякаш сочеха пътя. Сребърен медальон и гривна на лявата й китка завършваха бляскавия тоалет. Елси беше истинска богиня.

 

 

Банкетът на султана щеше да се проведе в така наречения Трети двор, но за да стигнат до него, всички гости трябваше да минат през имперската зала за аудиенции. Там те биваха официално представени на самия султан, преди да продължат нататък.

Нашата група пристигна при входа на залата и се натъкна на къса опашка, която вече се беше образувала при входа — мъже и жени от различни държави, всички облечени в характерните за страните си дрехи — италианци с техните надиплени маншети, кастилци с испански жакети с колосани яки, австрийци с широки в раменете палта от хермелин и, разбира се, римски духовници с техните широки роби.

Забелязах, че водачът на всяка делегация носи ален плик като онзи, който носеше господин Аскам от името на баща ми. Освен това всяка делегация носеше и подарък на султана — голям сандък, пълен със съкровища. Всички бяха добавили нещо характерно за културата си — кожи, картини, а в един случай и блестящ меч с инкрустирани рубини по ефеса. Всяка делегация го беше направила. С изключение на нашата.

Нашата делегация, с ужас открих аз, не носеше никакъв подарък.

Нямаше сандъци, нито допълнителни дреболии — само аления плик. Не бях сигурна дали това е свидетелство за скъперничеството на баща ми, пълно невежество по отношение на протокола от негова страна или просто прословутата му нетърпимост към празни и ненужни жестове.

Наредихме се на опашката зад група, носеща герба на Фердинанд, ерцхерцога на Австрия. Господин Джайлс отиде при тях и заговори с австрийския играч, млад мъж с квадратна челюст, казваше се Максимилиан и беше от Виена, а аз останах приятно изненадана да видя в делегацията им момиче на около седемнайсет, облечено в красива бяла рокля с вишненочервен пояс.

Хванах Елси за ръка и отидохме при нея.

— Здравейте — казах на най-добрия ми немски. — Аз съм Бес, а това е приятелката ми Елси. От Англия сме. Как се казвате и вълнувате ли се, че ще присъствате на турнира по шах?

Момичето свенливо сведе глава.

— Аз съм Хелена, но няма да гледам никакъв шах. Трябва незабавно да отида в онази част на двореца, наречена харем, където живеят жената, децата и наложниците на султана. Аз съм подарък на ерцхерцог Фердинанд за султана.

Зяпнах я като тресната. Това седемнайсетгодишно момиче беше подарък — нещо с цената на някакъв си меч или кожа.

Елси обаче изобщо не се смути.

— Ще станете конкубина на султана? Колко вълнуващо!

Възмутена се върнах при господин Аскам.

— Знаете ли, че онова момиче там е подарък от ерцхерцог Фердинанд за султана?

Учителят ми въздъхна.

— Колкото и отвратителна да ни се струва тази практика да се подаряват роби, за съжаление това продължава да се случва по тези части на света. Трябва обаче да кажа, че съм доста изненадан, че ерцхерцогът на Австрия изобщо е изпратил играч на турнира, при това с подобен подарък. Девствената наложница се смята за най-скъп и почтителен дар, който може да се направи. Изненадан съм, тъй като султанът и ерцхерцогът са стари и заклети врагове. През последните двайсет години Сюлейман завладя голяма част от Унгария, принуди Фердинанд да му плаща голям годишен налог и на два пъти обсади любимата на ерцхерцога Виена. Но пък може би това е знак за по-мирни отношения в бъдеще.

Малко след това господин Аскам забеляза, че на опашката се нарежда група кардинали и свещеници, сръчка господин Джайлс и насочи вниманието му към висок сивокос свещеник с черно расо, бирета^[1] без пискюл и голямо дървено разпятие на гърдите.

— Джайлс, виж. Този там е Игнаций Лойола.

Господин Джайлс кимна и каза:

— Чудех се дали ще дойде.

— Кой е той? — поинтересувах се аз.

— Един от най-прочутите учители на света — отвърна господин Аскам. — Игнаций Лойола е йезуитски свещеник от Испания и горещ привърженик на знанията.

— Както и страстен любител на шаха — добави господин Джайлс. — Младият монах с него е брат Раул от Севиля, най-добрият шахматист на Испания. И двамата са поклонници на Repeticion.

— Прав си. Но брат Раул Испания ли ще представлява на турнира, или Папската държава? — попита господин Аскам.

— Много добър въпрос, Роджър. И причина за много слухове и скандал, както отбелязва Максимилиан от Виена. По съвет на Игнаций Църквата реагира по-бързо от испанците и обяви Раул за неин играч в качеството му на йезуитски монах. Изключителна наглост, да призоваваш името на Бог срещу това на самия император на Свещената римска империя. Това означава, че крал Карл ще бъде представен от способен, но не толкова добър играч на име Пабло Монтоя.

— Тези йезуити се обличат много семпло за аудиенция при владетел — отбелязах аз. Дългите до глезените им черни раса бяха от проста груба тъкан. Приличаха ми малко на просяци.

— Йезуитите нямат собственост — обясни господин Аскам. — Не притежават дори дрехите на гърба си. Те са всеотдайни слуги на Църквата, пехотинци на Христа. Но водят своята свещена война чрез образование и разпространение на вярата, изпращат мисионери до най-далечните кътчета на света. Йезуитите са интересна група, тъй като ценят науката и знанията, докато самата Църква, на която служат, заклеймява подобни неща. Въпреки това йезуитите са в авангарда на борбата на папата срещу Лутер и протестантското движение.

— И срещу баща ми.

— И срещу баща ти. Запомни този човек, млада Бес, защото ако се случи да станеш протестантска кралица, ще се наложи да се бориш с мисионерите на Лойола за душата на народа си.

Кимнах към кардинала, който водеше делегацията от Папската държава, и казах:

— Кардиналът им няма подобни угризения относно богатството. — За разлика от Игнаций и играча, кардиналът беше облечен в алени роби от най-фина коприна и беше накичен със златни верижки.

— А, да — с известно отвращение каза учителят ми. — Кардинал Фарнезе.

Кардинал Фарнезе беше невероятно дебел и отпуснатата кожа на врата му се беше нагънала на пръстени; отдалеч му личеше, че е човек, който се тъпче обилно и често. Косата му беше блестящо черна, със сиви кичури над ушите, римският му нос бе надменно вирнат. Държеше ръцете си по необичаен, почти женствен начин: тлъстите пръсти, отрупани с блестящи пръстени, бяха вдигнати нагоре, сякаш докосването на грубия материален свят му причиняваше болка.

— Когато става въпрос за материални въпроси и Римокатолическата църква, Игнаций е по-скоро изключение, отколкото правило — каза господин Аскам. — Църквата и повечето висши духовници се наслаждават на богатството и властта си. Донякъде това е проблемът на Лутер относно тях. И такива като кардинал Фарнезе не допринасят за доброто им лице — той е брат на папата, негов най-доверен съветник и вероятен наследник, както смятат мнозина. Папа Павел фаворизира семейството си. Направил е внуците си кардинали, преди да навършат седемнайсет. — Учителят ми се намръщи. — Но е доста любопитно, че Фарнезе е тук начело на делегацията от Папската държава.

— Защо?

— Защото кардинал Фарнезе е особено рязък в изявленията си срещу мюсюлманите. Той ненавижда ислямската вяра и няма нищо против да го казва. Миналата година на практика призова за пореден кръстоносен поход към Йерусалим. Веднъж оприличи мюсюлманите многоженци на маймуняци с хареми. От своя страна, мюсюлманите го мразят заради възгледите му; най-старшият духовник в Константинопол, имам Али, публично призова за фетва против Фарнезе — общо взето, смъртна присъда, която може да бъде изпълнена от всеки мюсюлманин — но засега другите духовници не са съгласни на такъв краен ход. Изпращането на Фарнезе на този турнир е изключително провокативен акт от страна на Църквата. Сякаш предизвикват имама да предприеме нещо.

— В такъв случай… — започнах аз, но изненадващо бях прекъсната от могъщ животински рев.

Обърнах се и видях нова делегация да пресича двора пред залата за аудиенции — група от яки мъже с груби лица и поръбени с кожа шапки, зад които следваше каруца с клетка от яки железни пръти. В клетката имаше огромна мечка, която едва се побираше в тясното пространство.

Начело на делегацията вървеше ниско момче на не повече от шестнайсет години.

Младежът мина небрежно покрай цялата опашка и се опита да ме изблъска от пътя си, но аз не помръднах.

Момчето изсумтя и спря. Носеше много златни верижки на врата си, зелен филцов жакет и шапка от черен самур — най-скъпата кожа в цяла Европа. Но беше дребно, докато аз бях висока за възрастта си, така че стърчах половин глава над гневните му малки очички.

— Пусни ме да мина, момиче — каза той на гръцки. — Дошъл съм да видя султана и да му дам най-чудесния подарък, който ще получи днес. Руска мечка, която да украси прочутата му колекция от животни.

— В такъв случай ще трябва да изчакаш реда си като всеки друг — надуто отвърнах аз. — Нареди се на опашката с мечката си.

— Знаеш ли кой съм аз? — остро попита той.

— Трябва ли да знам?

— Аз съм Иван, велик княз на Московия, което означава, че не чакам на опашки, още по-малко зад такива като теб.

— Велик принц значи? — отвърнах аз. — Момченце, всеки тук е по един или друг начин кралска особа или представлява кралска особа. А и Московия не е точно най-силното кралство на света.

— Ще бъде, когато стана цар.

Това беше малко прекалено за момичешкия ми ум. Подобно на много момичета, изправени пред някое досадно момче, моментално заех високомерна поза.

— Леле, леле. Какви грандиозни планове! И като се има предвид какъв нахалник си вече. Бог да е на помощ на цяла Европа, когато пораснеш. Иван, така ли беше? Ще те наричам Иван enfant terrible^[2] или просто Иван Ужасния за по-кратко. Нареди се на опашката.

Лицето на момчето почервеня като цвекло и то сякаш всеки момент щеше да избухне в отговор, когато на опашката зад нас настана суматоха.

Беше пристигнала голяма група и — подобно на Червено море пред Моисей — опашката се раздели. Хората зашепнаха и замърмориха.

— Буонароти… Самият сеньор Буонароти… Казват, че султанът му поръчал два комплекта шах специално за това събитие…

Погледнах назад и видях, че групата, която така небрежно разбутва опашката, е облечена във фини италиански одежди. Начело бяха двама кардинали, но централната фигура, към която гледаха всички, бе възрастен човек с широко лице, тъжни очи, дълга бяла брада и сплескан нос. Двамата му прислужници носеха в ръце две плоски дървени кутии, изработени от чудесен дъб и закопчани със златни закопчалки.

Това вече дойде в повече на младия Иван.

— Кой е онзи тип, че се прережда? — извика той, внезапно превърнал се в защитник на спазването на реда на опашките.

— Ш-ш-ш, Ваше Височество — обади се главният му адютант. — Това е великият художник сеньор Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони. Той е изработил комплектите шах, които ще се използват на турнира, и ги носи лично.

При споменаването на името учителят ми рязко вдигна глава и очите му се впериха в стария дългобрад италианец.

— Микеланджело… — промълви той.

— Кой е Микелан… — започнах аз.

Учителят ми още се взираше в стареца, така че господин Джайлс отговори вместо него.

— Световноизвестен гений — каза той. — Художник, скулптор, архитект. Някои казват, че е по-блестящ ум дори от Леонардо. Веднъж господин Аскам ме заведе да видим неговата „Пиета“ в Рим. Направо се просълзих, когато застанах пред нея. Говори се, че току-що е завършил стенописите на тавана в папския параклис в Рим, които нямали равни на себе си по целия свят.

Опашката се раздели почтително и групата на Микеланджело продължи направо в залата за аудиенции на султана, водена от самия велик художник.

Мигове по-късно отвътре се чуха възгласи на възхищение.

Двамата с учителя ми се спогледахме.

— Това събитие е паметно — рече той.