Матю Райли
Турнирът (4)

Пътуването, октомври 1546

Напуснахме Хартфордшър на 1 октомври от лето господне 1546 с две коли и шестима гвардейци, които да ни пазят по пътя.

Господин Аскам яздеше начело, яхнал любимата си едра кобила, която се беше провалила плачевно като рицарски кон. Учителят ми не го беше грижа за това — беше я избрал заради кроткия й нрав. Яздеше, метнал през рамо дългия си лък. Беше написал книга върху изкуството на стрелбата, в която твърдеше, че всеки мъж в Англия трябва да бъде експерт с лъка. Където и да отиваше, той винаги носеше кожения си пръстен на десния палец и предпазителя на лявата си ръка — в случай, че му се наложи бързо да сложи стрела на тетивата.

В основната кола пътувахме двете с Елси и с госпожа Примроуз Понсонби, която въпреки цялото друсане седеше безупречно, с изправен гръб и прилежно отпуснати в скута ръце. Тя беше на двайсет и шест, омъжена, но бездетна, по-целомъдрена и от монахиня. Качулката на небесносиньото й наметало беше безупречно изгладена (светлосиният цвят събуждаше у мен мисли за Дева Мария и се зачудих дали не цели точно това), пудрата на лицето й бе нанесена майсторски, а устните й, както винаги, бяха нацупени неодобрително. Всичко я възмущаваше — дълбокото деколте на корсажа на Елси (знак за упадъка на морала в наши дни), изкаляната броня на гвардейците (липса на дисциплина) и, разбира се, мюсюлманите („безбожни езичници, които ще горят в ада“). Понякога си мислех, че на госпожа Понсонби всъщност й харесва да е възмутена.

Елси не можеше да я понася. „Лицемерна светица — мърмореше тя, когато госпожа Понсонби за пореден път й казваше да покрие деколтето си с шал. — Щяхме да се забавляваме повече, ако придружител ни беше папа Павел“.

Съпругът на госпожа Понсонби Луелин — нисък червендалест мъж, благочестив като жена си, но, доколкото мога да съдя от видяното, по-скоро неин слуга, отколкото равен — яздеше магаре до колата ни. Той винаги бързаше и едва не се пребиваше в стремежа си да изпълнява нарежданията й, които неизменно започваха с пронизителния писък: „Луелин Понсонби!“.

Въздъхнах. Двамата трудно можеха да бъдат пример за предимствата на брака. Колкото за качествата им като придружители… ами, опасявам се, че Елси беше права.

Трябваше да минем през Лондон по пътя към Дувър. Там господин Аскам и господин Джайлс се отбиха за момент в Уайтхол да вземат нещо от баща ми — великолепен ален плик с позлатени ръбове като тези на султанската покана. Пликът бе затворен с восък с отпечатък от пръстена на баща ми в центъра. Лично съобщение между владетели. Учителят ми щеше да носи този плик със себе си през целия път.

Нямах представа какво послание или послания има вътре. Както щях да установя по-късно, учителят ми също не знаеше.

Макар да ми се искаше, не отидох с учителя си в двореца Уайтхол. Рядко срещах баща си и никога в ярката светлина на двора. Той се извисяваше някъде по границите на моя свят, богоподобна фигура, която зървах от време на време, но никога не успявах да видя напълно.

Разбира се, всеки ден се говореше за него. Всички го обичаха и се страхуваха от него, възхищаваха му се и се страхуваха от него, уважаваха го и се страхуваха от него. Мнозина твърдяха, че баща ми екзекутирал повече хора, отколкото всеки английски монарх преди него. Но в същото време той бе известен с острия си образован ум, с постиженията си във всички спортове, със способностите си на композитор и със слабостта си към красивите създания в поли, та дори да бяха омъжени.

Общуваше с мен само колкото да се каже и се държеше делово. Аз бях страничен продукт на кралския сан, при това досаден — тъй като бях дъщеря. Той прояви нежност към мен може би три пъти и всеки път го обожавах. Неотдавнашната му забележка, че съм „достатъчно голяма да кървя“ беше съвсем обичайна — способността ми да се омъжа и да раждам деца за Англия изведнъж ме бе направила полезна.

Двете с Елси се мотаехме пред двореца под бдителния поглед на придружителите ни, шестимата гвардейци и седмина наскоро екзекутирани предатели, чиито глави бяха набити на шипове над портата.

От една съседна уличка се разнесе гневен рев на тормозена мечка, последван от радостни викове на тълпа. Надникнах и видях горкото животно — могъщ звяр, завързан с верига за забит в земята кол. Ревеше в безсилна ярост, докато два мастифа я нападаха и ръфаха козината й. Мечката успя да перне едното куче с лапата си и то отлетя с квичене, удари се в близката стена и остана да лежи смъртно ранено. Докато умираше, мястото му зае друг мастиф. Тълпата завика още по-силно.

Госпожа Понсонби беше ужасена, както всъщност можеше да се очаква.

— Мислех си, че англичаните са замесени от по-добро тесто. Хайде, момичета. Извърнете очи.

Като никога открих, че споделям мнението й.

След краткото спиране в Уайтхол продължихме бързо към Дувър и прекосихме Канала до Кале.

Там по предложение на господин Аскам се преоблякохме в дрехи, които определено бяха по-безцветни от онези, които се носеха в Южна Англия. Двете с Елси носехме прости ризи и поли без кринолин, което между другото прави движенията много по-лесни. Със своята грациозна шия, руса коса и стройно тяло Елси все пак успяваше да прилича на ангел дори в тези груби одежди.

Госпожа Понсонби сви възмутено устни, когато господин Аскам я накара да облече просто кафяво пътническо наметало. Синьото й, каза той, не било подходящо за прекосяване на Континента — подобно облекло със сигурност щяло да привлече вниманието на разбойници. Елси едва сдържаше задоволството си, докато слушаше разговора им.

Господин Аскам се облече за пътуването ни по начин, който според мен изисква по-подробно описание.

В Хартфордшър той винаги носеше строгите официални дрехи на джентълмен — яка, мантия, широки бричове и обути в стегнати високи чорапи крака. Но сега дрехите му бяха съвсем различни — дълги кафяви панталони от здрав плат, високи до коленете ботуши за езда и тесен кафяв жакет от яка испанска кожа. Отгоре обличаше дълго палто от дебело промазано платно, стигащо до глезените му. На главата си носеше широкопола кафява шапка, която изглеждаше абсолютно непромокаема.

Всичко това придаваше на любимия ми учител доста по-сурова външност от онази, с която бях свикнала. Приличаше повече на пътешественик и авантюрист, отколкото на наставник на малко момиче от Хартфордшър.

Изглеждаше по-корав, по-груб и може би дори малко дързък.

Напредвахме добре през Франция.

Макар на книга баща ми да беше крал на Франция, подобна титла изглеждаше трън в очите на местните жители, така че пътувахме през земите на франките инкогнито и криехме положението си дотам, че дори не оставахме да нощуваме в домовете на кралските роднини.

Вместо това отсядахме в таверни и ханове, които обикновено воняха и представляваха мръсни дупки, неподходящи и за кучета, та какво остава за човешки същества. На няколко пъти (да, точно така!) спахме дори в колите край пътя, а гвардейците стояха на стража.

Макар да бях донякъде натъжена в Уайтхол от забавленията на сънародниците ми, бях потресена от начините, по които се забавляват френските селяци — от необузданото им пиянство и гуляи, от ужасяващата им лична хигиена. Напълно нормално беше човек да се изпикае в канавката, след което с мръсните си ръце да хване кокоша кълка и да я оглозга.

Споделих това с учителя си и го попитах с какво подобни гледки биха могли да допринесат за кралското ми образование.

— Бес — рече той. — Мнозинството от придворните може изобщо да не мислят, че някога ще седнеш на трона на Англия, но във въпросите на наследяването човек никога не трябва да изключва дори малко вероятните наследници. Ако Едуард се разболее от шарка, а Мери с нейната гореща набожност оскърби двора, току-виж си се оказала кралица на Англия, Ирландия и Франция. И ако това стане, образованието, което си получила от мен, ще е решаващо за това дали ще си добра кралица. Това пътуване ще е най-лесният урок, който съм ти давал, защото единственото, което се иска от теб, е да гледаш. Гледай и наблюдавай обичаите, заниманията и нравите на истинските хора, защото кралят или кралицата властват именно над тях.

Макар да не бях напълно убедена, обещах да го правя.

Всяка вечер, където и да отсядахме, господин Аскам и господин Джайлс играеха шах. Обикновено господин Джайлс печелеше, но след дълга игра, когато на дъската оставаха само няколко пешки и царете. Често си лягах, преди да са приключили.

Един ден попитах учителя си защо господин Джайлс трябва да играе всяка вечер, щом и без това е толкова добър играч.

— Особено важно е господин Джайлс да запази ума си бистър и буден — отвърна господин Аскам. — Играенето на шах не се различава от който и да било друг спорт. Също като при рицарските турнири и стрелбата, човек трябва да поддържа мускулите си подготвени и във форма.

— Спорт? Нима наричате шаха спорт?

— Ама разбира се! — Господин Аскам сякаш се изненада от думите ми. — При това най-великият от всички спортове, тъй като поставя противниците в абсолютно еднакви изходни позиции. Размерът няма значение в шаха. Нито възрастта или — млада госпожице — полът. И двамата играчи имат едни и същи фигури, които се движат според едни и същи правила. Шахът е спортът на всички спортове.

— Но спортът е физическо занимание. Нима определението на спорт не включва изискването играчът да се изтощи от усилията по време на играта или най-малкото да се изпоти, докато я играе? Шахът е просто салонна игра, в която подобни неща няма.

— Салонна игра! Салонна игра!? — възмутено възкликна господин Аскам. Но вместо да спори още с мен, просто кимна кротко. — Добре. Да приемем засега твоята дефиниция и като гледаме предстоящия турнир, да видим дали шахът може да се смята за спорт съгласно това определение.

Докато играеха вечерните си партии, господин Аскам и господин Джайлс разговаряха непринудено — обсъждаха пътуването, възхода на Мартин Лутер или някаква друга тема, предизвикала интереса им.

Възхищавах се на лекотата, с която си бъбреха. Двамата бяха просто добри приятели — чувстваха се толкова удобно един с друг, че можеха да разговарят за всичко, от честни съвети до критики. Един ден, докато яздех с господин Аскам на коня му, го попитах как и кога са се сприятелили с господин Джайлс.

Учителят ми тихо се засмя.

— И двамата бяхме безнадеждно влюбени в едно и също момиче.

— Били сте съперници, а сега сте най-добрите приятели? Не разбирам.

— Тя беше местна дебютантка и най-прекрасното момиче в цял Кеймбридж. — Господин Аскам поклати глава. — Прекрасна, но и своенравна. Двамата с Джайлс бяхме току-що постъпили студенти, съвсем млади. Съревновавахме се безсрамно за вниманието й, аз с ужасни любовни стихове, а той с цветя и остроумие. И тя с радост приемаше авансите и на двама ни, преди да избяга и да се омъжи за наследника на огромно имение, който се оказа пияница и глупак и накрая затъна в дългове и изгуби всичките си имоти. Не зная какво стана с нея, но благодарение на общия ни провал двамата с Джайлс станахме първи приятели.

— И сега той в Кеймбридж ли преподава?

— Да. Светска философия. Уилям Окам, Тома Аквински, Дънс Скот, такива неща.

— И е несемеен като вас, нали? — попитах аз, като с всички сили се мъчех да го кажа невинно. Елси особено се интересуваше от този въпрос. Смяташе, че господин Джайлс е доста привлекателен, „в интелектуално отношение“.

— Точно така — отвърна господин Аскам. — Но за разлика от мен, не по негов избор. Джайлс беше женен навремето. За дъщерята на своя професор по философия, блестящо и чудесно момиче, казваше се Шарлот Пейдж. Бащата на Шарлот й позволяваше да присъства на лекциите му, скрита в дъното на залата, и така тя беше научила всичко, което учеха момчетата. Не отстъпваше на никого от тях и Джайлс направо я обожаваше. Ожениха се, но година по-късно тя се разболя от чумата и умря на двайсет и една. Оттогава Джайлс не проявява никакъв интерес към ухажване на жени.

Погледнах към господин Джайлс, който яздеше недалеч от нас и се взираше унесено в хоризонта. Запитах се дали не си мисли за нея.

— Горкият господин Джайлс.

Господин Аскам се усмихна тъжно.

— Да. Но пък, от друга страна, не е ли по-добре да обичаш силно и истински някого кратко време, отколкото никога да не си изпитвал това чувство?

Не знаех. На онзи етап от живота ми момчетата бяха нещо странно. Само година по-рано ги смятах за досадни, а сега ги намирах за интригуващи. Идеята да обичам някое момче обаче беше смътна в най-добрия случай.

— Затова ли сте ерген? — попитах аз. — Нима очаквате подобна всеобхватна любов?

— Би могло да е така — отвърна учителят ми. — Но истинската причина е, че имам някои проекти, които искам да приключа, преди да се установя на едно място.

— Какви проекти?

— Ами, например, ти.