Матю Райли
Турнирът (40)

Пиетро

И докато всички жители на Константинопол се бяха струпали около „Света София“ да гледат битката между Заман и брат Раул, двамата с учителя ми се върнахме в опустелия дворец, следвани неотклонно от евнуха Латиф. Малко пред нас видяхме кардинал Кардоза и Синон заедно със стража да минават през Портата на щастието и да се насочват към посолството.

— Латиф — каза учителят ми. — Искам да държиш под око кардинала, докато посетя едно тайно място.

— Заповедта ми е да ви съпровождам непрекъснато — отвърна Латиф. — Особено на тайни места.

— Ако искаш да ми помогнеш да разреша тази загадка, ще следиш кардинала. Ако съм прав, всичко се е случило заради кардинал Кардоза и той самият има кръв по ръцете си. Мисля, че сме близо до развръзката, и трябва да знаем къде се намира, когато настъпи решителният момент.

Латиф се поколеба.

— Но…

— Латиф, просто ме остави да си свърша работата! Помогни ми да си свърша работата! Несъмнено вече си наясно, че търся единствено истината! Не искам да злепоставям господаря ти или турнира му. Търся само истината. Моля те, просто ми помогни!

Латиф като че ли омекна и кимна бавно.

— Дръж под око кардинала — каза господин Аскам. — Ако влезе в посолството, иди на терасата от онази нощ и гледай дали е вътре. Тръгне ли другаде, последвай го. Бес, къде е входът към твоя подземен свят?

— В градината с розите в Четвъртия двор.

— Латиф, чакай ни там след половин час — каза учителят ми.

Латиф кимна и ни остави, макар и малко колебливо.

Двамата с господин Аскам открихме Зубайда при един фонтан с някои от по-младите момичета от харема и след малко увещания от страна на учителя (и заплахата да каже на султана, ако откаже да ни съдейства) тя се съгласи да ни преведе през лабиринта до Пиетро.

След кратко отбиване в кухнята (по мое предложение) отидохме в градината с розите и започнахме спускането си, второ за мен, в подземния свят на двореца Топкапъ.

 

 

Оказа се, че светът на цистерните е много по-различен през деня, отколкото нощем.

Макар да си оставаше усоен и тъмен лабиринт, той вече не беше така зловещ. Това се дължеше до голяма степен на малките пукнатини в тавана на множеството зали, от които се процеждаха тънки лъчи слънчева светлина, пронизващи сумрака като опънати диагонално нишки. Макар господин Аскам и Зубайда да носеха факли, лъчите осигуряваха достатъчно светлина и някои от залите ми изглеждаха познати. Намирането на обратния път със сигурност щеше да е по-лесно, стига навън още да светеше слънце.

Водени от Зубайда, минахме през първите зали, включително и онези с купчините боклуци и опасните дупки, и скоро стигнахме до цистерната, в която се бяхме натъкнали на гладните деца.

Естествено, тях ги нямаше никакви.

— Пиетро! — извиках аз. — Пиетро! Не се бой, този човек не ви желае злото! Той е моят учител, за когото ти казах, и иска да те пита нещо! Освен това донесох и храна. — И вдигнах торбата печени пилета, която бяхме взели от кухните.

От различните колиби и купчините боклуци се появиха глави. Децата пристъпиха напред, отначало колебливо, като поглеждаха с доста опасения към господин Аскам, но накрая миризмата на топлите печени пилета се оказа непреодолима за изгладнелите им кореми.

Пиетро се показа иззад една колона.

— Какво искате?

Господин Аскам излезе напред.

— Можеш да обвиниш мен за натрапването, момко. Аз убедих момичетата да ме доведат тук. Имам само един прост въпрос към теб — в миналото, когато кардинал Кардоза се е хранил в посолството си, брат ти Бенисио ли му е носил храната?

Пиетро рязко се обърна към него. Изглеждаше така, сякаш учителят ми го е зашлевил през лицето.

А после, за моя най-голяма изненада, Пиетро се срина.

— Да, така беше — каза той, рухна на колене пред учителя ми и се разрида. — Ох, господине! Добри господине! Онзи кардинал, онзи жесток кучи син Кардоза правеше гадости с брат ми! А Бенисио беше глуповат, бавноразвиващ се, но сладък и невинен като слънчев лъч. А онзи мръсник го насилваше нощ след нощ и Бенисио, милият малък Бенисио, слабоумният малък Бенисио дори не проумяваше какво става! Не ми каза нищо до нощта, когато го намерих умиращ в локва от собствената му кръв, покрусен и засрамен, прерязал китките си със собствената си ръка.

Погледнах към господин Аскам, но той поклати глава и попита Пиетро:

— Каза ли на баща си?

— Какво бих могъл да му кажа? Може би това, че всяка нощ, откакто пристигнахме във Византион преди три месеца, той лично е пращал слабоумния си син в ръцете на насилник? Не, не му казах. Поех нещата в своите ръце и в нощта на големия банкет отнесох онова ястие на кардинала, но после…

— Но макар че си оставил отровената храна в личните покои на кардинал Кардоза, не той е ял от нея, а кардинал Фарнезе — каза господин Аскам. — Убил си погрешния човек.

— Да.

— Знаеше ли, че кардинал Кардоза е бил задържан?

— Не.

— А знаеше ли, че гостуващият кардинал Фарнезе ще отседне в личните покои на Кардоза?

— Не.

— И когато малко по-късно си се върнал да провериш дали планът ти е проработил, си намерил мъртъв погрешния човек и за да заблудиш следствието, си обезобразил лицето на Фарнезе по начина, по който го прави безумният злодей в града, и си изхвърлил тялото в басейна.

Момчето кимна тъжно.

— Да.

— Казал си на Елизабет, че баща ти е имал разправия с кардинал Кардоза заради отказа му да погребе Бенисио с всички почести.

— Това беше върхът на лицемерието му. Това чудовище докара брат ми до самоубийство, а после го лиши от християнско погребение с твърдението, че чрез самоубийството си Бенисио е оскърбил Бог. Върховната обида!

— Определено — тихо рече господин Аскам. — Предполагам, че това е била и причината кардиналът да поръча убийството на родителите ти.

— Какво?!

— Смятам, че кардинал Кардоза, след като е разбрал, че отровата, убила кардинал Фарнезе, е била предназначена всъщност за него, погрешно е сметнал, че баща ти по някакъв начин е научил за извращенията му с брат ти и е отровил храната. Затова е уредил убийството на баща ти и майка ти.

На лицето на Пиетро се изписа ужас, когато осъзна каква огромна грешка е допуснал — неуспешното му покушение срещу кардинала бе довело до смъртта на родителите му.

— Ох, господи… — промълви той. Очите му ни гледаха, но не виждаха нищо.

Учителят му каза:

— Не би могъл да знаеш, че нещата ще се развият по такъв начин, Пиетро. Просто не би могъл.

Момчето не каза нищо.

— Разбираш, че трябва да разкажа на султана всичко това — рече господин Аскам. — Което означава, че оставането в двореца може да се окаже опасно за теб. Може би ще е по-добре да напуснеш това място и за известно време да изчезнеш.

Пиетро продължаваше да мълчи.

— Наистина съжалявам, Пиетро — рече учителят ми. — Желая ти всичко добро.

И с тези думи господин Аскам поведе Зубайда и мен обратно към изхода на цистерната.

 

 

Докато вървяхме обратно през лабиринта зали, господин Аскам каза:

— Допуснах същата грешка, която е допуснал и кардинал Кардоза. Помислих си, че Брунело се е опитал да го убие. Отровата обаче не е била сложена от разярения баща на Бенисио, а от разярения му брат.

Стигнахме до предпоследната цистерна.

— Трябва да говоря със султана — каза господин Аскам. — Кардинал Кардоза трябва да бъде арестуван за убийството, или поне за поръчването на убийството на Брунело и жена му. Ще кажа на султана, че момчето Пиетро е виновно за смъртта на гостуващия кардинал.

— И султанът ще го арестува? — попитах аз.

— Предполагам, че да — отвърна господин Аскам.

Докато пресичахме предпоследната цистерна с опасните дупки в пода, бяхме така погълнати от разговора, че направих погрешна стъпка и десният ми крак потъна в един от скритите отвори.

Петата ми докосна нещо. Нещо меко.

Нещо като…

Изписках.

— Там долу има нещо!

Зубайда и господин Аскам ме хванаха за ръце и ме вдигнаха. После всички погледнахме в дупката, която бе погълнала крака ми. Отгоре светеше тънък слънчев лъч, само колкото да освети онова, което бях докоснала.

Лицето на Дарий бореца се взираше в нас с широко отворени немигащи очи.

Стоеше изправен в дълбоката седем стъпки дупка, с вързани на гърба ръце, с разпиляна около лицето му коса. На краката му вероятно имаше вериги или нещо също толкова тежко.

— Дарий… — ахна Зубайда.

— Смъртта на бореца свързана ли е с нашия случай? — попитах аз.

— Не — твърдо отвърна учителят ми. — Неговата смърт е друг въпрос. Но това може да почака. Сега е време да се изправим срещу кардинала.

Господин Аскам влезе в последната цистерна и тръгна към стълбището, водещо към дневната светлина. Забързах след него и стигнахме при стълбището заедно. И се заковахме на място, когато някаква фигура внезапно препречи пътя ни.

Видях първо крака на човека и моментално забелязах, че на дървената подметка на левия му сандал при палеца има ясно изразена V-образна резка.

Погледът ми продължи нагоре и видях собственика на мистериозните сандали — сандалите, които бяха оставили отпечатъка си в кланицата, в която бяха открили обесения готвач и жена му, както и в калта при менажерията, където бяха устроили капан на учителя ми. И накрая погледът ми срещна студения и безизразен поглед на Синон, високия личен слуга на кардинал Кардоза.