Матю Райли
Турнирът (2)

Пролог

1603

Моята кралица е мъртва. Приятелката ми е мъртва. Светът вече не е същият. Сега е по-мрачен.

Никога няма да разбера как успяваше да се справи така добре в този хаотичен свят. Винаги успяваше да постигне своето в един бурен живот, прекаран сред придворни, епископи и командири. Постигаше го често с чара си, много пъти благодарение на ловкостта и проницателността си, а понякога и чрез по-директния метод на премахването на онези, които й се противопоставяха.

Винаги знаеше кога хората я гледат. Не се съмнявам, че когато пращаше някой окаян нещастник в Тауър, това бе колкото заради престъплението му, толкова и заради представлението. Понякога владетелите трябва да дават сурови примери.

Мнозина твърдят, че невероятната ловкост на ума й е резултат на образованието й при великия учител Роджър Аскам. Виждала съм с очите си резултатите от това образование и мога спокойно да заявя, че то бе сред най-високите за нашето време.

Като дете на член от домакинството й и като нейна връстница, аз бях основната другарка в игрите на младата принцеса. По-късно щях да стана нейна главна камериерка, но като момиче поради близостта ни ми бе позволено да присъствам на уроците й и така получих образование, до което при други обстоятелства никога не бих могла да се докосна.

На седем години Елизабет владееше идеално френски, разбираше испански и можеше да говори и да чете на латински и гръцки. Когато Уилям Гриндал (под наставничеството на великия Аскам) пое образованието й през 1544 година, тя беше прибавила към списъка италианския и немския. Макар че Гриндал водеше ежедневните уроци, човекът в сянка неизменно си оставаше Аскам, великият архитект на цялостното й обучение. Той поемаше нещата, когато се изучаваха важни предмети — езици, математика и история, както древна, така и съвременна. Убеден привърженик на редовните занимания на открито, той дори я учеше на изкуството на стрелба с лък в Хатфийлд.

Освен това трябва да се спомене, че учеше младата принцеса Елизабет на шах.

Още я виждам като тринайсетгодишна, наведена над дъската — как непослушните рижави кичури обрамчват елфическото й луничаво лице, как втренченият й поглед не се откъсва от фигурите, как се опитва да реши кой е най-добрият й ход, докато седящият срещу нея Аскам, без изобщо да обръща внимание на играта, я гледа как мисли.

Като дете Бес изгуби много повече игри, отколкото спечели; някои от домакинството в Хатфийлд смятаха за скандално, че Аскам непрекъснато бие дъщерята на краля, при това често смазващо.

Неведнъж след някоя игра Бес се хвърляше със сълзи в обятията ми.

— Ох, Гуини, Гуини! Пак ме би!

— Той е жестоко чудовище — успокояващо казвах аз.

— Нали? — Но после се овладяваше. — Един ден ще го бия. Ще го бия, и още как.

И, разбира се, накрая го направи.

От своя страна, великият учител изобщо не се извиняваше за бруталния си начин на игра, дори когато гувернантката на Бес написа на краля писмо, в което се оплакваше от поведението му.

Когато беше притиснат от пратеник на краля по въпроса, Аскам посочи, че човек не се учи, ако не губи. Работата му, каза той, била да обучава малката принцеса. Кралят прие аргументите му и пораженията на шахматната дъска продължиха с негово позволение. По-късно Елизабет рядко губеше партия шах, а на много по-опасната дъска на живота — в двора в Лондон и в открито море срещу Кастилската династия — не изгуби нито веднъж.

Шахът, твърдеше Аскам, учи на много важни уроци — да притъпяваш бдителността на противника, да залагаш капани и да виждаш кога ти кроят номера, да си дързък и да сдържаш дързостта си, да изглеждаш наивен, докато в действителност си нащрек, да виждаш няколко хода напред и да откриваш, че решенията винаги имат последици.

Аскам научи добре младата ми господарка.

Но за мой най-голям шок едва сега научих, че най-добрият урок на Аскам е бил предаден не в малката ни учебна стаичка в Хартфордшър, а на друго място, далеч от Англия.

През последната седмица, когато здравето й се влоши и я прикова към леглото, моята господарка ме повика при себе си и заповяда на всички други прислужници да напуснат покоите й.

— Гуини — рече тя. — Моя мила, скъпа Гуини. Сега, когато светлината помръква и краят приближава, искам да ти кажа нещо. Това е история, която пазих в тайна цели шейсет години.

— Да, Ваше Величество.

— Наричай ме Бес, както ме наричаше, когато бяхме деца.

— Разбира се. Моля, продължете… Бес… — Не я бях наричала така от половин век.

Очите й бяха отворени, но се взираха в нищото.

— Мнозина се чудят на живота, който изживях, Гуини. Кралица, която така и не се омъжи и не роди наследници. Жена без военно обучение, отблъснала армадата на Филип. Владетелка протестантка, която неуморно екзекутираше католическите мисионери на Игнаций Лойола и която неведнъж отхвърли предложенията за брак на руския цар Иван. Как станах такава — лишена от сексуалност, високомерна към мъжете, предпазлива спрямо придворни и посланици, безмилостна с враговете — е резултат от много неща, но най-вече от едно-единствено изживяване от младостта ми, от едно пътуване, което предприех в пълна тайна. — Тя въздъхна. — Не смеех да разкажа на никого за тази случка от страх, че ще ме вземат за фантазьорка, която си измисля небивалици. И сега искам да ти разкажа за случилото се.

През следващите два дни моята кралица говореше, а аз слушах.

Разказа ми за събитие от младостта й, когато през есента на 1546 година, когато Хартфордшър беше внезапно сполетян от чума. Роджър Аскам я отведе от Хатфийлд Хаус за три месеца.

Помня много добре онези времена поради няколко причини.

Първо, чумата от 1546 година бе особено свирепа. Бягството на кралските деца от ужасната болест беше нещо нормално — да махнеш младия наследник от огнището на болестта бе най-добрият начин да предотвратиш прекъсването на династията — и онази година мнозина от жителите на Хартфордшър побързаха да напуснат графството.

Второ, времената бяха особено опасни за Елизабет. Макар че прокарването на Закона за наследяване на короната от 1543 година я признаваше за наследница, през 1546 година, когато бе на тринайсет, тя бе третата поред след по-малкия си брат Едуард, тогава на девет, и по-голямата си сестра Мери, тогава на трийсет. Самото съществуване на Елизабет обаче, можеше да представлява заплаха за претенциите и на двамата и тя бе изправена пред реалната възможност да бъде отведена посред нощ и да посрещне кървавия си край в Тауър — край, за който удобно можеше да бъде обвинена чумата.

Третата и последна причина е свързана може би повече с мен, отколкото с господарката ми. Помня особено добре онова време, защото при заминаването си на изток Елизабет реши да не ме вземе със себе си.

Вместо това взе друг член от домакинството — подобно на фея момиче на име Елси Фицджералд, което, признавам си, бе много по-красиво и изискано от мен.

Плаках дни наред след заминаването им. И прекарах есента в горчива самота у роднини в Съсекс, далеч от чумата, но и от компанията на приятелката ми.

Когато моята господарка завърши разказа си, останах безмълвна от ужас и смайване.

През годините след онази самотна есен на 1546-а тя винаги бе твърдяла, че пътуването й било скучно и еднообразно, просто поредната екскурзия до континента с Аскам. Макар да се твърдеше, че заминали на изток да гледат някакъв турнир по шах, след завръщането си Елизабет нито веднъж не спомена за играта или за подобно състезание, а приятелството й с Елси никога вече не беше същото.

След като чух разказа й за онова време, вече зная защо.

Пътуването й изобщо не е било скучно и еднообразно.

Аскам не просто я отвел далеч на изток, отвъд границите на християнския свят, в самото сърце на земите на мюсюлманите, във великия Константинопол — той изложил бъдещата кралица на множество смъртни опасности, докато двамата били привилегировани свидетели на най-забележителното събитие, което така и не било записано в историята.

Когато приключи с историята си, кралицата отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

— Отдавна се питах дали да разкажа на някого за онези дни, но сега всички други участници са мъртви, а скоро ще умра и аз. Ако решиш, Гуини, запиши думите ми, за да научат и други как е била изградена кралица като мен.

Затова се заемам с моята последна задача по нейна заръка — да запиша върху хартия и да разкажа на теб, читателю, за необикновените, ужасни, ужасяващи неща, на които тя е станала свидетел при онова тайно пътуване през 1546 година.