Матю Райли
Турнирът (6)

През Влашко

След няколко дни напуснахме земите на Хабсбургите и навлязохме в източната половина на континента.

Пейзажът се промени бързо. Изчезнаха ръждиво-златистите есенни листа на Запада. Тук всичко бе по-тъмно. Планините бяха черни и страховити, дърветата тънки като скелети, пътищата тънеха в кал.

Езикът също се промени — в западната част на Европа общият език между чужденци беше латинският, но на изток бе категорично гръцкият. В продължение на повече от хиляда години от столицата си Константинопол императорите на Източната римска империя гледали на латинския с презрение и го смятали за груб език, който не е „свят“ като гръцкия. Това не се бе променило, когато императорите били сменени от мюсюлманските султани.

Докато приближавахме Черно море, минахме през страна, известна на някои като Румъния, а на други като Влашко. Мрачно място, населено от цигани и селяци с измъченото изражение на хора, намиращи се под непрекъснат гнет. Селата им едва ли заслужаваха да се наричат „села“. Румънското селище представлява просто няколко колиби от двете страни на кална пътека, минаваща за път.

— Знаеш ли, Бес — прошепна Елси една нощ, докато лежахме в закритата ни кола край един такъв път, — че преди сто години владетел на Влашко бил някакъв луд на име Влад Трети. Зверствата му били направо невъобразими. Любимият му начин за екзекуция било набиването на кол. Вкарвали кола през ануса на жертвата и той излизал през устата й, докато човекът все още бил жив, след което го оставяли да се свлича надолу и да умира бавно.

— Колко ужасно… — отвърнах аз.

— Според местните истории този Влад набивал на колове цели села. Управлението му било толкова жестоко, че започнали да се носят слухове, че пие кръвта на мъртвите вместо вино. Станал известен като Влад Цепеш, което означава „кол“. Явно е бил ревностен католик…

— Елси — строго каза господин Аскам и надникна в колата. — Престани да плашиш Бес с глупавите си лагерни измишльотини.

Въпреки това, докато минавахме през поредното селце на следващия ден, той яздеше малко по-близо до колата от обичайното.

Начумерени цигани наблюдаваха кервана ни. Понякога ни следваха от разстояние и извън пределите на селищата си. Веднъж група от тях ни следва в продължение на цели три дни и нощи. Господин Аскам постави допълнителен страж, който да пази колата, в която спях.

— Сър, вярно ли е, че циганите отвличат деца? — попитах го аз една от тези вечери. — Затова ли наредихте на още един гвардеец да ме пази?

Господин Аскам погледна към осветения от луната пейзаж. Назъбена линия борове се врязваше в небето и очертаваше долината.

— За съжаление, млада Бес, страшните приказки за циганите, които разказваме за лека нощ в Англия, наистина се основават донякъде на истината — каза той, без да сваля поглед от хълмовете.

В далечината зави вълк. Или поне аз си помислих, че е вълк. Съвсем спокойно би могло и да е човек.

— И какво точно правят циганите с децата, които отвличат нощем? — попитах аз. В историите у дома никога не ставаше ясно какво се случва с отвлечените деца.

Аскам ме погледна и каза сериозно:

— Това е нещо, с което не искам да натоварвам младия ти ум точно на този етап от развитието ти.

Завъртях очи.

— Нима може да е нещо по-лошо от набиването на кол?

— Може — отвърна той и не каза нищо повече по въпроса.

 

 

Господин Джайлс продължаваше да играе шах, когато можеше, но големите селища във Влашко бяха малко и съответно нямаше много противници. Когато една вечер му се случи да играе в някакъв малък хан, забелязах някакъв странен тип, който гледаше внимателно партията от дъното на помещението. Беше дребен човек с тъмна кожа като на персиец и дълъг като на плъх нос.

Сепнах се. Бях виждала този мъж и по-рано — в друг хан, преди два дни. Споменах това на господин Аскам.

— Много си наблюдателна, Бес. Въпросният джентълмен ни следва вече цяла седмица — спокойно отвърна учителят ми, без да се обръща към човека с лице на плъх. — Винаги се спотайва в ъгъла и следи много внимателно партиите на господин Джайлс. Не, Бес. Не се обръщай.

— Кой е той? — попитах аз шепнешком.

— Предполагам, че е агент на султана, изпратен да следи и да докладва за господин Джайлс. Може би да прецени способностите му преди пристигането му на турнира. И сигурно да види кой друг пътува с него. Сега се намираме в османски земи, Бес, така че не бих се изненадал, ако очите на султана ни наблюдават.

При друг подобен случай във Влашко отседнахме в един голям и много шумен хан.

Стаите ни бяха на горния етаж, а на долния имаше пивница, пълна с мръсни местни, които играеха карти, пушеха лули и пиеха силна и смърдяща местна бира. Естествено, госпожа Понсонби беше ужасена и си вееше енергично с ветрилото, сякаш се опитваше да прогони порока с него. На една маса в ъгъла двама мъже играеха на карти със залагания.

Трябва да спомена, че всеки път, когато играеше шах, господин Джайлс го правеше единствено заради самата игра. Понякога местните искаха да играят на пари, но той винаги отказваше. Беше готов да играе, но само за удоволствието.

Отначало си помислих, че това е странно, тъй като той имаше доста добра възможност да ги победи. Един ден го попитах защо.

— Когато човек пътува в чужбина, госпожице Бес, той на практика е гост в чужд дом — отвърна той. — А не е любезно да вземеш парите на домакина си. Да го биеш — да, но не и да играеш за пари. Никой не харесва някакъв чужденец да влезе в къщата му, да спечели и да си тръгне наперено със спечеленото с тежък труд сребро на стопанина. Ако го направиш, могат да те изгонят от града, да те изхвърлят или още по-лошо — да те хвърлят в безименен гроб, след като някой те е наръгал в гърба.

— Боже мой!

В онзи хан във Влашко обаче местният шампион по шах беше готов да играе единствено за пари.

И тъй като дъската беше негова, никой не можеше да играе срещу него, без да приеме облога. Господин Джайлс реши, че ще пропусне играта, но когато плъзна слух, че един от наскоро пристигналите гости пътува за Константинопол, за да участва в турнир по шах, местният шампион предизвика гръмко и дрезгаво господин Джайлс на двубой.

И така господин Джайлс седна да играе с него, а цялата кръчма се събра около тях да гледа.

Когато играта започна, се огледах крадешком. Както и очаквах, открих нашия човек с лице на плъх, сврян в ъгъла. Очите му не се откъсваха от господин Джайлс.

Играта се оказа доста напрегната. Макар да изглеждаше груб и прост, местният шампион беше чудесен играч и играта се проточи много по-дълго от всички други, които господин Джайлс беше играл по пътя.

През цялото време седях с господин Аскам и наблюдавах внимателно. Опиянена от факта, че се намира на място, напомнящо поне донякъде на цивилизация, Елси непрекъснато сновеше от едно място на друго — сядаше при нас и гледаше играта, флиртуваше с по-младите мъже, които не проявяваха интерес към шаха, или изчезваше в стаите ни, за да се появи след малко с различна рокля, която подчертаваше повече гърдите й.

В един момент отидох до тезгяха да взема питиета за господин Аскам и за себе си. (Учителят ми каза: „Няма да е зле да платиш за нещо поне веднъж в живота си. Съветвам те да попиташ и господин Джайлс дали не иска да пийне нещо“.) Ужасени от мисълта да направя нещо така неподобаващо за кралска особа, господин и госпожа Понсонби незабавно станаха да ме придружат.

Отидох при тезгяха и — доста гордо — поръчах питиетата. Учителят ми искаше да опита местния ейл, докато господин Джайлс и госпожа Понсонби в усилията си да изберат нещо по-слабо се спряха на крушовица. Господин Понсонби си поръча разредено вино с подправки, а аз си взех мляко.

Ханджията имаше огромно шкембе и набола четина, но беше дружелюбен тип. Говореше на гръцки.

— Отивате в Константинопол за турнира по шах значи? — каза той, докато отваряше бутилка ейл. Зад него едно момче приготвяше другите питиета.

— Да.

— Оглеждайте се за представителя на Влашко. Много силен играч от Брашов, казва се Драган — каза ханджията.

— Драган ли? — изненадах се аз. — Като митичното създание дракон?

— Да, при това бълва особен вид огън. Повярвай ми, ако се натъкнеш на Драган от Брашов, със сигурност няма да забравиш срещата!

— Благодаря. Ще го имам предвид — рекох аз.

— И още нещо, малката ми — по-меко каза ханджията. — Отваряй си очите на четири във Византион. Не се отделяй от другарите си. Напоследък от града достигат странни истории. Говори се, че там върлувал злодей, същински дявол, така казват. Бродел из сокаците около двореца нощем, убивал мъже, жени и деца, наръгвал ги стотици пъти. После одирал кожата от долната половина на лицата им, преди да изчезне в нощта.

— Одира кожата от лицата им?

— Около устата и долната челюст. Дере ги както ловец одира вълк — оголва месото и костта отдолу…

— Достатъчно, сър — прекъсна го госпожа Понсонби. — Нямате право да плашите така едно дете.

Аз обаче бях очарована — малко ужасена, но въпреки това очарована.

— Защо му е на човек да върши подобни неща?

— Кой знае? — отвърна ханджията. — Кой може да знае какво става в главата на един луд?

— Колко души е убил този злодей?

— Според последните слухове единайсет. Простолюдието в Константинопол живеело в страх. Така че си отваряй очите на четири.

— Определено ще го направя.

Върнах се на масата с господин Понсонби и поднесох питието на господин Аскам, а госпожа Понсонби постави халба крушовица пред господин Джайлс.

— Сър, чували ли сте за някакъв злодей, който вилнее и убива в Константинопол? — колебливо попитах аз.

— Слухове, да — отвърна учителят ми.

— Тези слухове тревожат ли ви? — Защото мен ме тревожеха, и то доста.

— Докато не бъдат потвърдени от някой, който живее в Константинопол, не. Дотогава те са просто истории за призраци, като онази, която ти разказа Елси за влашкия тиранин кръвопиец, целящи да сплашат младите и впечатлителните.

Госпожа Понсонби се присъедини към нас, като отпиваше изискано от собствената си халба местен крушов сайдер.

Продължихме да гледаме играта. В един момент господин Аскам кимна към противника на господин Джайлс.

— Знаеш ли, Бес, тъкмо забелязвам нещо.

— Какво?

— Независимо дали се намира в двора на краля, или в някаква влашка кръчма, всеки се мъчи да бъде някой.

— Какво искате да кажете?

— Точно каквото казах. — Той ме изгледа. — Има неща, на които не мога да те науча, Бес. Неща, които трябва да научиш сама.

Намръщих се смутено. Тези уроци не ми харесваха. В този момент госпожа Понсонби се разкашля неудържимо. Докосна корема си и се намръщи.

— Добре ли сте, госпожо Понсонби? — попитах аз.

— Изведнъж ми стана… много зле — рече тя. Пребледняваше пред очите ми. — Ако ме извините за момент…

И тя забърза нагоре по стълбите към стаите ни, следвана по петите от загрижения си съпруг. Господин Аскам рязко вирна брадичка, давайки ми знак да ги последвам, така че аз също се втурнах нагоре. Заварих я на колене, превита над нощното гърне. Напъваше се ужасно, а съпругът й стоеше безпомощно до нея.

— Трябва да е… крушовицата… — изстена тя. — Развален сайдер…

Колкото и да не можех да я понасям, в крайна сметка аз бях онази, която й помагаше и държеше косата й настрани от лицето й, докато тя избълваше съдържанието на стомаха си. После двамата с господин Понсонби й помогнахме да си облече нощницата и я сложихме да си легне. Тя заспа минути по-късно, а безполезният й, но любящ съпруг попиваше потта от челото й с кърпичка.

Върнах се долу при господин Аскам, доволна, че нямам придружители. Играта продължаваше. Огледах се и видях, че Елси е изчезнала отново.

Свободна като никога от моралните ми блюстители, реших да тръгна да търся приятелката си. Знаех, че не е горе в стаите ни, така че проверих пътя пред хана. Нямаше я. Отидох при нужника в задния двор, но и там я нямаше.

На връщане към хана чух някакъв шум зад ъгъла на сградата.

Беше особено сумтене, последвано от странно женско пъшкане.

Надникнах зад ъгъла…

… и запуших устата си с длан.

Там, точно зад ъгъла, в тясната алея между хана и съседната къща, беше Елси в компанията на двама младежи.

Елси стоеше наведена над една бъчва с вдигната до кръста пола, докато един от младежите, кльощаво момче на около седемнайсет, стоеше зад нея със смъкнати около глезените бричове и набиваше енергично мъжеството си в нея.

Виждах лицето на Елси. Явно се забавляваше и тихо изскимтяваше при всеки тласък. Младежът също пъшкаше всеки път, когато проникваше в нея.

Гледах абсолютно потресена, но в същото време и изпълнена с почуда и любопитство.

Разбира се, бях чувала за това. Другите момичета на годините на Елси говореха непрекъснато за акта на консумиране, съвкупяване или какво е да бъдеш „обладана“ от мъж, особено когато наближат възраст за омъжване. Когато разказваха на мен, се преструваха, че са врели и кипели в тези неща, но помежду си разговаряха с доста страх и трепет по темата. Това бе Великото неизвестно. И притежаването на опит в тази област се смяташе за особено важно, за да направят щастлив съпруга си. Елси беше активна участничка в подобни разговори.

Зяпах опулена как Елси изпитва нещо като екстаз, как се мята при всеки тласък на младежа, как писъците й стават по-бързи.

А после младежът явно също достигна някакъв връх, защото извика и тласна за последен път. После се дръпна от Елси. (Признавам, че се опитах да зърна мъжеството му — ако не друго, от чисто любопитство — но той вдигна бричовете си много бързо и не видях нищо.)

Тогава Елси кимна на втория младеж, който бързо смъкна своите бричове, застана зад нея и зае мястото на първия момък, като я прониза с възбудения си орган (този път го видях съвсем ясно — беше твърд и дълъг като палка, стърчеше сред гъсти черни косми и изобщо не беше малък и сбръчкан като пишлето на брат ми).

И се започна отново.

Този път тласъците бяха по-енергични, Елси пъшкаше по-силно, удоволствието й явно бе по-голямо. Не след дълго тя се освободи, обърна се и седна върху бъчвата с лице към него. Издърпа робата през главата си, захвърли я и остана абсолютно гола в нощта, както в деня, в който се е родила. Разкрачи широко крака, приканвайки младежа да влезе отново в нея — нещо, което той направи без никакво колебание.

Сега тласъците му станаха по-бързи и той беше сграбчил Елси през кръста, сякаш бе негова пленница. Между пъшкането я чух да мълви: „По-силно, по-силно…“.

Той започна да я помпа още по-енергично в отчаяното си желание да й достави удоволствие. Гърдите й се мятаха с всяко движение, очите й бяха затворени от наслада.

Изведнъж младежът извика, когато достигна своя връх. Елси изстена чувствено, цялото й тяло се отпусна и тя се излегна върху бъчвата.

Момъкът вдигна бричовете си и двамата младежи се отдалечиха забързано по алеята, като си шепнеха възбудено, явно доволни от случката.

Колкото до Елси, гледах я как въздъхва с огромно задоволство, след което взе робата си и я навлече небрежно. Побързах да се скрия, за да не ме види — ужасно шокирана, определено възбудена, но най-вече смаяна от постъпката на по-голямата ми приятелка.

Противно на разговорите с момичетата у дома, Елси не беше показала абсолютно никакви страхове. Нито пък сцената, на която бях станала свидетелка, имаше нещо общо с доставянето на удоволствие на двамата мъже, още по-малко с омъжване за тях. Елси като че ли беше направила това с една-единствена причина — да постигне собственото си удоволствие. Не знаех какво да мисля за приятелката си. Бях ужасно объркана.

Върнах се в хана точно когато господин Джайлс матира местния шампион и с неохота прибра сребърниците му.