Себастиан Фолкс
Птича песен (8)

Рене Азер не подозираше какво се случва в къщата. Беше позволил чувствата му към Изабел да бъдат потиснати от гнева и объркването пред импотентността му и от емоционалното безсилие, което изпитваше заради нея. Той не обичаше жена си, но искаше тя да откликва повече на това, което той правеше. Усещаше, че го съжалява и това го ядосваше още повече; ако не можеше да го обича, тогава поне трябваше да се страхува от него. В основата на това негово чувство, както тя правилно беше отгатнала, беше вината. Той си спомняше удоволствието да бъде първият мъж, обладал тялото й — много по-младо от нетното — и тръпката, когато тя извика от болка. Не беше забравил и учудения й поглед. Усещаше, че тя имаше потенциал да отвърне в по-голяма степен на физическия акт от първата му съпруга, но когато видя озадаченото й изражение, се изпълни с решимост да я покори, вместо да я спечели с повече търпение. Макар и прекалено своеволна според разбиранията на баща й, по това време Изабел беше все още твърде кротка и невинна, за да бъде спечелена от мъж, който й засвидетелства достатъчно загриженост и любов, но нямаше никаква вероятност да получи подобно отношение от Азер. Емоционалните и физическите й апетити бяха разбудени, но след това оставени незадоволени, тъй като съпругът й се впусна в дълга и ненужна битка със собствените си недостатъци.

В същото време той нямаше никаква причина да се отнася с недоверие към Стивън. Англичанинът очевидно знаеше много за бизнеса за младеж на неговата възраст и се държеше добре с Меро и работниците. Но не беше сигурен, че го харесва. Ако се бе запитал защо, би отговорил, че в него има някаква дистанцираност и хладина. Макар у Стивън тези качества да се проявяваха по различен начин, точно тях Азер не харесваше и у себе си. Стивън изглеждаше прекалено затворен и овладян, не приличаше на човек, който тича след жени. Азер смяташе, че опасните мъже флиртуват с думи; изглеждат добре, много по-остроумни са от него, очароват и съблазняват жените по един очевиден начин. Берар например със сигурност е бил женкар на младини, мислеше си той. Мълчаливата учтивост на Стивън не беше заплаха и макар да имаше вид на по-възрастен, все пак си беше момче. Английският костюм му стоеше добре, имаше гъста коса, но Азер не би го нарекъл красавец. Беше тук за малко, гост, който си плаща подслона, малко над Маргьорит по статус, но не и истински член на домакинството.

Във всеки случай съзнанието на Азер беше прекалено заето със случващото се във фабриката му. Сред тракането на машините, бумащината и необходимостта да взима решения той рядко се сещаше за дома, децата си или Изабел.

Седмица след безредиците каза на Стивън, че вече може да се върне на работа, но не бива да ходи на никакви събрания, организирани от Меро. Заплахата от стачка като че ли беше намаляла; Азер бе забелязал със задоволство, че малкият Люсиен не можеше да събуди страстите у неговите работници. Той се изненада, когато Стивън му каза, че ще изчака още някой и друг ден; мислеше си, че престоят в къщата само в компанията на Изабел го е отегчил, но се съгласи да отложи връщането му до началото на следващата седмица.

Телеграмата, която Стивън изпрати до Лондон, получи подробен отговор в писмо от работодателя му. В него се казваше, че трябва да остане до края на месеца, но се очаква да праща писмени доклади до Лийдънхол Стрийт^[1]. Стивън реши, че сигурно се справя добре, щом му дават три допълнителни седмици и изпрати потвърждение. Не спомена датата на заминаването си пред Изабел; струваше му се достатъчно далеч, за да се тревожи и дните му бяха така пълни, че животът му се менеше с часове.

През уикенда заминаха на риболов в Анкр. Семейство Берар не можаха да ги придружат, защото леля Елиз се беше разболяла. Тръгнаха само семейство Азер, заедно със Стивън и Маргьорит. Всички се качиха на влака за Албер.

Пред гарата имаше просторен павиран площад, а на върха на сградата се издигаше стъклена арка, увенчана с часовникова кула. Твърдеше се, че е правена преди Хаусман да преобрази Париж. И макар останалите постройки на Амиен преднамерено да имитираха столицата, хората се гордееха, че тяхната гара е проправила пътя. Отдясно на огромните врати чакаха на опашка файтони, а под двата газени фенера, издигащи се от паважа, бяха паркирани в редица малки моторни коли. Вляво от входа имаше поддържана градинка с три овални полянки, оформени под различни ъгли, които объркваха хармоничната гледка, предвидена да посреща приближаващите пътници.

Залата с билетните гишета беше пълна със семейства, заминаващи на екскурзия в провинцията. Нагоре и надолу летяха колички с тракащи колелета, бутани от търговци, предлагащи вино и хлебчета, натъпкани със сирене и наденици. Когато семейство Азер пристигна там, витрините на големия ресторант вече бяха запотени от изпаренията от кухнята, където вреше супа за обяда. Аромат на кресон и киселец връхлиташе всеки, който бутнеше въртящите се врати, зад които сервитьори в черни жилетки и дълги бели престилки разнасяха подноси с кафе и коняк по масите и крещяха поръчките към бара. В най-отдалечения от кухнята ъгъл имаше високо гише, зад което сивокоса жена старателно записваше поръчките с перодръжка.

Два локомотива дишаха тежко върху лъснатите релси, високо над тях се извиваше дим. Черните въглища и оцапаните лица на машиниста и огняря говореха за тежкия и усилен труд, който задвижваше влака на запад към Париж и на север към крайбрежието; което контрастираше с лъскавата боя на вагоните и яркото дефиле на местната мода, демонстрирана от жените и децата, които се тълпяха по платформите с пастелни рокли и цветни чадърчета. Трябваше да издърпат Грегоар от екстатичното му възхищение към парижкия експрес и да го качат на малкия влак, който чакаше, за да потегли по отклонението към Албер и Бапом.

Седнаха на нагрятия плюш, с който бяха тапицирани седалките в купето, и видяха как градският център бавно се отдалечи. Кулата на катедралата проблесна пред очите им, щом влакът пое на изток към Лонгу; разтресе се, когато премина по кръстосаните релси, влезе в разклонението на север и започна да набира скорост. Съскането на парата скоро беше заменено от тракането на колелата.

Лизет седеше с ръце в скута до мащехата си в средата на седалката, от другата й страна беше Грегоар, а Азер се беше настанил отсреща, между Стивън и Маргьорит.

— Вие ли ще хванете най-голямата риба? — попита тя Стивън, килнала глава настрани.

— Не мисля. Предполагам, че за това трябва да познаваш мястото. Френските риби са по-умни от английските.

Лизет се изкикоти.

— Всъщност няма значение колко е голяма рибата. Важно е удоволствието от риболова.

— Аз ще уловя най-голямата риба — каза Грегоар. — Само почакайте.

— Обзалагам се, че няма да хванеш по-голяма от тази на Стивън — отвърна Лизет.

— На кого? — попита Азер.

— Имаш предвид мосю Рейсфорд, Лизет — поправи я благовъзпитано Изабел, като гласът й леко потрепери от собственото й лицемерие.

Лизет погледна мащехата си спокойно и въпросително.

— Нима? О, да, предполагам.

Изабел усети как сърцето й прескочи. Не смееше да погледне към Стивън, макар че ако го беше направила, нямаше да срещне очите му. Когато чу първото си име, той предусети, че атмосферата ще стане неловка и затова бе забил поглед в зелените поля, които се виждаха през запотения правоъгълен прозорец на влака.

Нито Азер, нито Грегоар видяха нещо нередно в грешката на Лизет и Изабел спешно заразпитва Маргьорит дали е взела резервни дрехи, в случай че децата поискат да плуват в реката.

— Както и да е — обърна се Лизет към Грегоар, — никой няма да иска да яде нещо, което си уловил ти, нали така Сти… мосю?

— Защо пък не? Предполагам, че си добър риболовец, Грегоар. И каква хубава нова въдица имаш!

Лизет погледна гневно брат си, който й беше отнел вниманието на Стивън, и не продума повече до края на пътуването.

Качиха се на друг влак, който ги закара от Албер по малка провинциална железопътна линия, минаваща покрай Анкр, през селата Меснил и Амел до гарата в Бомон. Слънцето се показа иззад облаците високо над гористия хълм и огря зелената речна долина. Между железопътната линия и водата имаше полянки и големи пространства с избуяла трева. Поеха надолу по една суха пътека и минаха през портата в оградата на двайсетина метра от реката. На отсрещния бряг видяха и други рибари — самотни мъже и няколко момчета, седнали на столчета и потопили стъпала във водата. На места река Анкр не беше по-широка от хвърлей, а на други — разлята и достатъчно заплашителна, така че само уверен плувец да се наеме да я прекоси. В широките участъци почти не се виждаше движение по повърхността, реката само облизваше бреговете, по които имаше тръстика и гниещи пънове, заседнали в плевелите, но в теснините на места водата побеляваше от течението, което я завихряше.

Азер се настани на столче от брезент и запали лулата си. Беше разочарован, че Берар не беше успял да ги придружи; за него разговорите винаги бяха най-приятни в присъствието на приятеля му, който изваждаше най-доброто от него. Напоследък нямаше какво толкова да каже на Изабел, а децата го отегчаваха. Сложи стръв на въдицата и заметна внимателно във водата. Независимо от отсъствието на Берар, това беше нелош начин да прекараш летния ден — край реката в приятната провинциална среда, под звуците на враните в дърветата и сред успокояващите извивки на възвишенията наоколо.

Стивън помогна на Грегоар да окачи стръвта на въдицата си и след това се настани в подножието на едно дърво. Лизет стоеше права и го гледаше, а Изабел и Маргьорит постлаха одеяло на сянка.

До един часа никой не беше хванал нищо. По речната повърхност не скачаше никаква риба, макар малко по-надолу от тях на отсрещния бряг да се виждаше момче, което веднага щом метнеше във водата домашно приготвената плувка, кордата се опъваше и на края й се появяваше едър блестящ воден обитател. Отидоха пеша до гарата и наеха двуколка, с която потеглиха по хълма към село Ошонвиле. То им беше препоръчано от Берар заради приличния ресторант. Самият той не беше ходил там, но му бяха казали, че е известен в околността.

Пред вратата Азер си оправи вратовръзката. Изабел огледа набързо децата, за да е сигурна, че са в приличен вид. Ошонвиле беше скучно село с една главна улица и няколко по-малки, повечето от които водеха към ферми и плевни. Ресторантът беше по-скоро кафене, макар да беше пълен с местни семейства, които обядваха.

Трябваше да изчакат край входа, докато една млада жена ги отведе до масата им. Накрая се настаниха и Изабел се усмихна окуражително на Грегоар, който беше гладен и затова кисел.

— Поне хората изглеждат прилично облечени — каза Азер, след като се огледа из ресторанта.

Маргьорит беше притеснена, че ще трябва да яде с работодателите си и не можеше да реши какво иска, когато сервитьорката се върна, затова помоли Изабел да й помогне. Азер си наля вино и когато Лизет започна да капризничи, сипа и на нея.

Стивън погледна през масата към Изабел. Преди шест дни тя беше мадам Азер, далечен и уважаван обект на увлечението му. Сега изцяло беше проникнала в него, в плътта му, в чувствата му. Ето я — с висока яка на роклята и строг червен камък на шията, прилежно сресана коса и очи, които се обръщаха загрижено ту насам, ту натам, но винаги запазваха онзи блясък, говорещ така недвусмислено за скрития й живот, че Стивън понякога се удивляваше, че другите не се досещат от пръв поглед за изневярата й. Наблюдаваше я как говори на Грегоар или вдъхва смелост на Маргьорит, но искаше да е насаме с нея, не за да правят любов, а за да общува с истинската й същност. Когато преценяваше, че е безопасно, се опитваше да срещне погледа й, накланяйки съвсем леко глава, но жестът му беше толкова неуловим, че само Изабел можеше да го забележи и изражението й малко се смекчаваше.

Тогава Стивън разбра, че няма да се върне в Англия. Допускаше, че бе възможно чувствата му към Изабел да се уталожат и да се укротят от онова, което правеха в червената стая. Но беше осъзнал, че страстта му не е просто потиснато желание, което ще угасне или ще бъде задоволено. Тя се разклоняваше, разпростираше се и променяше формата си, навлизаше в пространствата на съзнанието и емоционалността му, които бяха много далеч от физическия акт. Беше станала по-важна от прехраната и кариерата му, от дълга към работодателите му. Той вече не беше господар на чувствата си и нямаше да намери покой, докато не разбереше къде свършва този път. Любопитството му беше толкова неустоимо, колкото и нежността му към Изабел.

Макар да имаше бистър ум и винаги да беше изпълнявал с лекота задачите на учителите и работодателите си, Стивън не беше склонен да се отдава на анализи. Самоувереността му не беше помрачена от съмнения; вървеше натам, накъдето го водеха инстинктите му и разчиташе на подсъзнателната си предпазливост да му помогне. Като погледнеше към Изабел, разбираше, че чувствата му към нея са от много рядък вид и затова беше длъжен да им се подчини.

Сухата пъстърва с метален вкус беше последвана от водниста яхния, която успяха да погълнат с помощта на огромно количество хляб. Изабел беше заета изцяло с грижата да накара Грегоар да си изяде порцията и изглеждаше умиротворена, когато се обръщаше към останалите на масата. Стивън предположи, че съзнателното разрушаване на фундамента на семейната й роля й даваше възможност да й се отдаде с такова очевидно удоволствие. Нито сарказмът на съпруга й, нито двусмислените подмятания на Лизет и безпричинното цупене на Грегоар успяваха да накърнят очарователното й равновесие.

След обяда се върнаха при реката. Азер седна пак на столчето си, а Грегоар се настани на малък пън до самата вода. Стивън тръгна надолу по брега по посока към Бокур. Просторният небосвод над хълмистите полета се беше прояснил и бе изпълнен с песните на чучулигите, които го накараха да потръпне от отвращение. Седна до едно дърво и започна лениво да прикрепя стръвта на въдицата, която Азер му беше дал назаем. Усети леко докосване по рамото си и след това някой покри с длан очите му. Той се стресна, но след това се отпусна под нежния допир. Покри с ръка пръстите на рамото си и ги погали. Те бяха тънки и женствени. Хвана дланта и се обърна. Беше Лизет, която извика победоносно, макар и тихо.

— Не мислехте, че ще съм аз, нали?

Стивън знаеше, че очите му вече бяха издали изненадата му, затова просто каза:

— Не те чух да се промъкваш зад мен.

— Очаквахте да я някой друг, нали? — Лизет го гледаше кокетно, но и решително.

— Никого не очаквах.

Лизет го заобиколи с ръце зад гърба си. Носеше бяла рокля и косата й беше привързана на тила с розова панделка.

— Вижте, мосю Стивън, знам всичко за вас и мащехата ми.

— Какво имаш предвид?

Лизет се засмя. Стивън си спомни за виното, което беше изпила на обяд. Тя снижи глас и прошепна дрезгаво:

— „Скъпа моя Изабел“… — А след това въздъхна и задиша тежко, като че обзета от желание или копнеж, преди отново да се разсмее.

Стивън поклати глава, усмихна се и се престори, че нищо не разбира.

— Онзи ден след обяда отидох в градината и заспах на една пейка. Когато се събудих, се върнах в къщата. Все още бях малко замаяна, когато влязох, затова седнах на терасата и долових звуци от един отворен прозорец на горния етаж. Бяха тихи, но много странни звуци. — Лизет отново се засмя. — По-късно след вечеря чух някой много тихичко да се промъква по коридора към стаята й, а след това да слиза на пръсти надолу.

Тя погледна Стивън, килнала глава настрани.

— Е? — попита тя.

— Какво?

— Какво ще кажете?

— Смятам, че си момиче със силно въображение.

— Да, със сигурност. Представям си всички неща, които правите и бих искала и аз да ги опитам.

Стивън се засмя, искрено развеселен.

— Не е смешно. Не бихте искали баща ми да научи за това, което съм чула.

— Ти си просто дете — каза Стивън, но усети как започва да се поти.

— Не, не съм. Почти на седемнайсет съм. Аз съм по-близо до вашата възраст от нея.

— Харесваш ли Изабел?

Лизет се оказа неподготвена.

— Не. Искам да кажа, да, някога я харесвах.

— Тя е много мила с теб.

Лизет кимна.

— Помисли си върху това — посъветва я Стивън.

— Ще си помисля. Но вие не трябваше да ме подвеждате?

— Какво не трябваше да правя?

— Когато ми дадохте онази фигурка, аз си помислих… Нали разбирате… вие сте на подходяща възраст за мен. Защо да не ви искам за себе си?

Стивън започваше да разбира, че тя наистина не беше дете, което създава неприятности от скука, а жена с наранени чувства. Имаше известна истина в нещата, които казваше.

— Съжалявам за фигурката — отвърна той. — Ти стоеше до мен. Ако на твое място беше Грегоар, щях да я дам на него. Нямах нищо предвид. Всъщност издялках една и за Грегоар по-късно.

— Значи нищо не е означавала?

— Боя се, че е така.

Лизет го хвана за ръката.

— Стивън, не съм дете, макар да ме третират така. Аз съм жена, или почти жена. Тялото ми е женско, а не детско.

Той кимна. Мислеше си, че ако запази самообладание, може и да успее да я успокои.

— Разбирам. Трудно ти е, особено без майка.

— Какво знаеш ти за майка ми?

— Не се ядосвай, Лизет. И аз нямам майка, нямам и баща. Знам какво е, наистина те разбирам.

— Добре. Може и така да е. Но стоя зад думите си. Искам да правиш тези неща с мен.

— Не бих могъл, Лизет. Трябва да си наясно. Бъди справедлива с мен. Бъди справедлива и със себе си.

— Да не би да е защото не съм достатъчно хубава? По-грозна ли съм от нея?

Той я погледна. Поруменяла от виното и от смущение, тя беше привлекателна. Имаше дълбоки кафяви очи и гъсти мигли, буйна коса и тънка талия.

— Напротив, хубава си.

— Докосни ме тогава, докосни ме както докосваш нея.

Държеше го с двете си длани за ръката. Беше превъзбудена от алкохола; очите й, впити в неговите, не бяха съвсем на фокус.

Хвана китката му и я потри между гърдите си. Без да иска Стивън усети инстинктивно желание.

— Лизет — започна той, — това е огромна глупост. Родителите ти са съвсем наблизо зад завоя на реката. Няма да ти позволя да ме дразниш или да се унижаваш. Ако искаш, ще те целуна много набързо, но само ако обещаеш, че ще се махнеш и повече няма да кажеш и дума за това.

— Не — каза тя.

— Какво значи „не“?

— Че трябва да ме докоснеш.

Прокара дланта му по гърдите си и след това я плъзна към талията си. Извратеността на ситуацията беше започнала да го възбужда и той не отдръпна веднага ръката си, когато тя я пъхна под вдигнатата си пола и я постави върху горната част на бедрото си. След това я мушна в бельото си, където напипа нежни косми и влажна разтворена плът.

Тогава я отдръпна стреснато, защото му се искаше тя да остане там и знаеше, че ако това стане, ще бъде началото на нещо още по-ужасно и по-безнадеждно от онова, което вече беше започнал.

Лизет замръзна от докосването му; то сякаш я отрезви и уплаши. Понечи да се махне, но той я хвана за китката.

Взря се настойчиво в очите й и каза:

— Сега вече разбираш. Не бива никога да започваш с тези неща. И никога не споменавай и дума за това, което ми каза по-рано, нито пред баща си, нито пред когото и да било друг.

Лизет кимна.

— Няма. Обещавам. А сега искам да си вървя. Искам у дома.

Беше забравила за английските чайове в Тиепвал.